nabore.bg

До каква политическа и морална деградация стигнаха някои от кохортата на НДСВ и то още след като се накатериха по раменете на царя, по-долу ще представя само няколко разобличителни факти от безбройните други. Едни от тях са пряко свързани с Пламен Панайотов докато беше зам.-председател на МС. Прикривах ги досега, но вече ги изрових от архива и ще ги предоставя на читателите.

На 14.5.2001 г. късно среднощ ми се обади по телефона за втори път ексдепутатката от 39-ото и 40-ото НС Стела Банкова, с молба неотложно да се явя на другата заранна спешна среща при Пламен Панайотов в офиса му на ул. „Иван Вазов“, който тогава обитаваше като адвокат – абсолютно непознат, чужд и далечен на царя и на монархическата кауза. А преди това с него имах вече две срещи, когато търсех съдействие около отпечатването на четвъртата книга за Величеството и семейството му. Сметнах, че адвокатът иска да се видим около този въпрос, затова отидох. И този път той говореше натрапливо маниерно, с досадно повтарящи се слогове, наподобаващи далечна салонна риторика. Липсваше възпламенителната страст на опитните и магнетични събеседници. Използваше едни и същи словосъчетания, с нотка на демонстрираща псевдоинтелигентност.

А към монотонният му глас се притуряше трудно овладимо притеснение.

 При предните ни срещи бяхме вече говорили около отпечатването на новата книга за царя, която подготвях месеци наред с непосилен денонощен труд, затова и очаквах, че ще ми каже нещо по този въпрос. Още повече, че при последния ни разговор обеща лично да разговаря с ЦАРЯ и да ми каже мнението му. Но той не го стори, нито се извини, от който момент станах към него силно подозрителен, смятайки го вече за афиширан демагогичен и бъдещ политически лъжеиграч. А всъщност вече знаех с абсолютна сигурност, че беше говорил с царя по този въпрос. Ала не загрижено да го информира и стигне до положителен изход на проблема, а от лакейски съображения. Защото тогава всеки умираше да тича при царя по всеки незначителен въпрос, да говори ласкателно с него и да чуе мнението му. Но никой не знаеше, че когато той кажеше „Не“ по даден въпрос, касаеща личността му, или друг свързан с него въпрос, за умните глави с интуитивни сетива това означаваше още и „Да“. Защото царят не обичаше парадните словоизлияния, салонни ласкателства и раболепни реверанси, оставяйки по този начин у събеседниците си усещането, че е скромен, смирен и несуетен. Т.е. всеки може да говори с него по широк кръг от въпроси, дори когато лично ги поднася, стига обаче да знае как да го направи. А въпросният Пламен и другите нему подобни личинки с кастрирани умове хабер си нямаха от това, а и нямаше откъде да го научат. Защото, за да направи човек подобно нещо, се изисква да притежава знания, аналитичен ум, опитност, психологическа проникновеност, интуитивност и пр., каквито качества у повечето липсваха тези дарове.

Не се различаваше от Панайотов и Цветелина Узунова,

 която вече завеждаше „Пресцентъра“ на НДСВ. Когато през същите дни й позвъних по телефона, за да ми даде няколко нови снимки на царя и приложа към книгата, вместо да ги искам направо от него, както правех това при първите ни публикации, тя отвърна, че трябвало да му докладва: ако разрешал, тогава щяла да го направи. Моментално кипнах от ниското ниво на професионално комуникиране, макар че поне тази царска угодница дотогава се е занимавала с журналистика (лично не се познавахме). Защото все пак подобен факт допуща притежание на по-високо ниво интелигентност, отколкото тя представяше в момента, затова буквално извиках в телефонната слушалка:

– Не желая съдействието ви. Всички се надпреварвате да ходите все при царя за щяло и не щяло. Правите го от раболепие, а не от желание да помагате на едно народополезно дело. Особено, когато то е свързано с бъдещия премиер на България – и тръшнах телефона.

Какво да прави, милата! И двамата с Пламен, а и повечето от послешните набедени „боляри“ от кохортата му изобщо не ме познаваха. Не бяха чували нищо за мен, не бяха чели книгите и десетките ми публикации за царя и семейството му, нито гледали филмите ми, нито бях от структурите на НДСВ и т.н. Но това беше техен срамен минус, а не мой. Защото тъй или иначе царските книги отдавна имаха силен обществен резонанс и се съизмерваха с десетки хиляди екземляра тираж. Постоянно пишеха за мен и за Диана Димих, като отделно ни коментираха из масмедиите у нас и в чужбина. Така, че до някаква степен тези новоизлюпени „велможи“ бяха длъжни да знаят някои основни факти за нас като „царски биографи“, както ни представяха, поне за собствена просвета, освен, че тогава двамата с нея бяхме единствените, които описваха и даваха просторна информация за него и за семейството му.

От друга страна пък, узнавайки това от устата ми,

не се искаше голям ум,

 за да разбере човек, че щом един автор е създал литературно произведение за царска особа, това не е било случайно, нито е направено през главата на „героя“. Иначе кой би седнал да пише книги за един ВЕКОВНО потомствен цар. Да го посещава в мадридския му дом. Да пилее собствени пари и да рискува здравето и живота си. Да подлага на опасности себе си и семейството си и то още през годините на свирепия тоталитаризъм. Да си разменят писма и да разговарят по телефона. Да му урежда тържествени премиери в Аулата на държавния университет в негова чест, и то пред очите на цялата българска и чуждестранна електронна медия и пр. и пр., ако Величеството не е знаел и не е одобрявал всичко това? Така, че щом не бе казал „Не“ на досегашните ми ТРИ отпечатани книги, освен и множество публикации, публични изяви от дейността ми и пр., означава, че е казал „Да“. Такава е логиката. И това е толкова тъпо за проумяване, че дори е оскърбително да се коментира. Особено пък пред такива като въпросните субекти, втурнали се да правят приложна политика в съюз с един цар и бъдещ премиер на България. А на всичко отгоре, когато нямаха дори елементарна историческа просвета, интелигентност, интуиция, освен шмекерия...

Както и да е, изненадата дойде от съвсем неподозирана посока. Бях повикан от Пламен Панайотов чрез Стела Банкова не да говорим за отпечатването на книгата и мнението на царя по този въпрос, каквото очаквах, а... да бъда преместен от 23-ти избирателен район в 24-ти. Първо ми го заяви трътлестата му, ниска и нафукана секретарка Михаела, а после зад двете бюра се накачулиха и няколко млади мъже, които не познавах. Докато Панайотов вече „репетираше“ из офиса важно-важно с разперени ръце като самодеец балетист, дамонстрирайки първите си наченки на бъдещ зам.-председател на България, другите с угодническа любезност започнаха да ми обясняват с най-смирени гласове, че се налагало да направим някоя незначителна техническа поправка в подредбата на двете избирателни листи – в 23-ти и в 24-ти столични райони. А миг след това, докато стърчах прав над главите им на бюрото, ми поднесоха за подпис някакви анкетни листове и други документи около тази уж съвсем невинна „формалност“. Т.е. направиха това, което после щях да разбера, а именно: с Пламен Панайотов бях сменен от 23-ти Столичен избирателен район в 24-ти, а той от 24-ти – в моя 23-ти.

И това може да се потвърди

 от вече издаденото ми преди това свидетелство за съдимост под №21762 заедно с другите документи. На което основание пък последва ново заявление от моя страна до избирателната комисия: да бъда регистриран като кандидат за народен представител, район Софийски 23 на Коалиция „Национално движение Симеон Втори“ и т.н. А след въпросната подмяна пък надлежно получих удостоверение от 24 многоизбирателен район – София, под № 10 от 17.5.2001 г., от което се вижда, че с Решение № 15, Протокол № 6 от 17.5.2001 г., районната избирателна комисия ме регистрира като кандидат за Народен представител в изборите на 17 юни 2001 г. от името на НДСВ и т.н. Но пак повтарям, и то под клетва: тогава наистина не знаех кой ме беше предложил за Народен представител, кой на кое място от нас с Пламен е бил сложен и кой на кое отива, защото всички документи около депутатските ни кандидатури бяха вече оформени броени дни преди това и бе правово недопустимо да се прави каквато и да е промяна по тях. Така че ако изразя отношението си към този факт с още по-остър глас, квалификацията е: шашма. Под формата на привидно невинната промяна бе извършена подсъдна смяна в полза на Пламен Панайотов. Което, като случая с мен Законът знае как да се справя при подобни деяния...

Както и да е, но покрай всичко друго възникваше друг кардинален за мен въпрос, който определяше бъдещото ми място сред царските редици: кой лично беше наредил да стане тази подмяна между мен и Пламен Панайотов, и то буквално в последните предизборни дни? Само еднолично негово решение ли е било, или на други от „свитата му“?

И знаеше ли царят за тази смяна?

 Ако е знаел, какви причини са наложили да бъда подменен с Пламен в последния момент и с каква цел? Аз имам отговори на двата въпроса. Но сега ще ги отмина без коментар, докато не се наложи измамниците да дават обяснения при други обстоятелства и на друго място. Защото, който ме беше поставил на първо място в изборната листа на 23-ти избирателен район е знаел точно какво прави, с каква цел и т.н., за да могат после Пламен и кохортата му целенасочено да разместят заровете в своя полза. Защото освен другите разобличителни факти, с които разполагах, по същото време ексминистъра на културата Георги Йорданов ми беше казал при една от срещите ни пред Народната библиотека, че дни преди това при него дошло отговорно лице със списък на имената, определени за кандидат-депутати. Тогава Йорданов ми каза:

– В списъка имаше 12 кандидати от НДСВ. Твоето име беше на първо място – най-отгоре. Другите вече не помня кои бяха, а и не познавах всичките, освен няколко от тях, които не ставаха за депутати. Тогава казах, че ти си най-надеждният от всичките и с доказани качества на честен, принципен, умен и способен човек, при това писател и кинорежисьор с международни заслуги. А на всичко отгоре и приятел на царя, написал за него и за сестра му княгиня Мария Луиза поредица биографични книги. Кой от всичките други има такива заслуги към царя и неговото движение?

Подобни думи преди това беше изрекъл за мен и именитият ни писател Николай Хайтов при наша среща на пл. „Славейков“.

Тогава му казах, че ще го предложа на царя за депутат.

 Освен че двамата подържахме приятелски връзки още от края на 50-те години на м.в. като окръжен кореспондент на в-к „Народна култура“ в Бургас, а той вече редактор в същия вестник, пишехме си писма, изпращах му колети със солен паламуд, изразявах в рецензии оценките си за първата му книга „Искри от огъня“ и пр. А като дойдох в София през 1962 г. почти всяка неделна утрин ходех у тях в тогавашния му дом срещу паметника на „Патриарх Евтими“, а жена му Жени ни черпеше с великолепния си домашен кекс и горещо какао. Освен това Хайтов беше вече чел пиесата ми „43-мата“, от която изрази възторга си. Знаеше и някои от първите ми книги за царя, че съм бил в мадридския му дом, че подържам връзки с него и т.н. Но когато му предложих това, той отсече:

– Не, не си хаби думите. Ти трябва да станеш депутат. Защото днес за България трябват такива като тебе: честни, работливи, кадърни, скромни. Знае те царят, пишеш за него, имаш перо...

При все това още веднъж клетвено заявявам: нищо не знаех тогава по тези въпроси, затова останах изумен, когато чак след 6 години – на 9 март 2007 г. същите подозрения изрази и нашият тогавашен координатор Стоян Шивачев и послешен главен експерт в Комисията по медиите при Милена Милотинова. Той беше мой колега режисьор от телевизията, уважавахме се, вярвахме си. Срещнахме се пред Народната банка, заговорихме за Америка, откъдето наскоро се завърнал от семейството си, установило се там да живее и толкова. През това време всеки от нас споделяше неволите и разочарованията си от това и онова, но главно от царя и от НДСВ. И тогава Шивачев изведнъж ми каза:

– Станко, много лошо постъпиха тогава с теб. Всички очаквахме да бъдеш един от първите в избирателната листа и в бъдещето ръководство на НДСВ. А после влязоха в Парламента кой ли не. Толкова много беше направил за царя! Изписа толкова неща за него! Освен това си известен писател, режисьор... А те сложиха на последно място. Не заслужаваше такова отношение...

През тези години бях свикнал на подобни съчувствени оценки и от много други, затова не ме заболя, а само отроних:

– Стоянчо, не се чувствам измамен, нито унизен, а най-малкото оскърбен. Защото аз изобщо не исках да ставам депутат. И това твърдях пред всеки мой близък, когато се отвореше дума на тази тема. Казвах го дори и на царя: да не ме прави депутат и какъвто и да е друг.

Защото това не е работа за мен.

По време на Първия конгрес на НДСВ със същата категоричност на три пъти отказах и на Татяна Калканова – зам.-председател на ПГ на НДСВ, на проф. Йордан Мирчев – председател на Комисията по транспорт и телекомуникация, на проф. Стоян Кушлев и на още други: да стана член на Политическия съвет, защото съм бил „много интелигентен, мъдър човек и писател...“

Директно отказах и на члена на Националния съвет и ексдепутат в 39-ото НС Милена Балчева да стана поне редови член на НДСВ, както и на консултанта на парламентарната група на НДСВ Аделина Петрова да приема участието си в някакви обществени комитети, бордове и пр., а също на депутатката от 39-ото НС Снежана Чипева и още, и още други. Мотивът ми бе един и същ: вече съм твърде „пораснал“ на години и ме преследват сто болести. Освен това имам друга мисия – книгите, изкуството и с тях искам да завърша остатъка на живота си. Иначе кой щеше да ми напише последните 7–8 книги, които издадох през това време, ако бях станал депутат?

– Е, добре де, ама колко пари загуби оттогава досега, а? – възкликна Шивачев с комерсиален рефлекс. – По 1500 –1800 лв. на месец, колко прави за тези 5–6 години, а? Ами другите аванти? Ами престижността? Славата? Задграничните командировки?... Та всяко депутатско място тогава се купуваше по 50–60 и повече хиляди лева, а ти...

Пак зацъках с език. Защото за пръв път чух за тези неща от журналиста Валери Найденов при негово изказване по телевизията вечерта на 29 юни 2005 г. в 21,30 ч. по 6 канал, когато каза,

че тогава се купували и продавали на шепи депутатски места.

 И не поединично, а на цели групи. И други преди това ми бяха подхвърляли, но аз не вярвах. Все мислех, че са някакви клюки на лукавци. А ето, че сега и Стоян Шивачев твърдеше същото, затова недоверчиво му възразих. Но той продължи да ме убеждава със същата категоричност, докато накрая се разделихме (а днес пък депутатските места се купували вече по 300–400 хиляди евро, та даже и с милиони).

Какъв глупак съм бил наистина, Божичко! Тогава какво да очаква България и народа от такъв, който не знае житото от плявата да отсее, а отгоре на всичко хукнал и депутат да става? А не можех ли и аз като другите да преотстъпя мястото си на някои с мозъчен мензис срещу 60–100 хил. лв. и да си гушна старините в просторен апартамент в централна зона на София, както тогава се продаваха на тези цени и го правиха почти всички? А не от 38 години да живея в двустайната си панелка в Младост и с часове да ме друсат рейсовете, докато се прибера вкъщи смазан като рибен пастет от блъскане и натискане, и при това с 171 лв. месечна пенсия. Ама, ха де! Като Бог ме е родил с овчи мозък – хак ми е.

Станко МИХАЙЛОВ, писател и режисьор, бивш депутат от парламентарната група на НДСВ