nabore.bg

Безумна директива за българските журналисти през 1978-та - ако наричате президента на САЩ Джеймс Картър с името Джими, американските вестници ще пишат за нашия като за Бай Тошо

Посещение на външния министър на България в чужбина. Придружават го няколко сътрудници и журналисти. В групата, както беше прието по едно време, е включен и представител на работническата класа, в случая героят на социалистическия труд, кремиковският строител Георги Карауланов. Събрали сме се във фоайето на хотела в очакване да дойдат колите и да тръгнем за някъде си. Младенов е в настроение и разказва някаква история, която би трябвало да е забавна. Чиновници от Външно и журналисти учтиво се смеем, оценявайки хумора на началството. И внезапно Карауланов изтърсва: „Че какво му е смешното на това?” Стъписване, неловко мълчание. До мене един от сътрудниците тихичко проронва:  „Пука му! Да не би да го свалят от скелето!” Е, това е да си знаеш цената

и да не ти пука от авторитети,

субординация, спазване на bon ton. Това е Свобода. Изпитвал съм го рядко, главно когато бях кореспондент на „Работническо дело” в Бейрут. Беше времето когато все още бушуваше гражданската война, меко казано, нямаше голям наплив от мераклии за кореспонденти в ливанската столица. (Колега от БТА, който през 1983 смени дотогавашния колега на агенцията Васил Василев, си пишеше в годините на демокрацията актива, че е бил изпратен едва ли не като наказание. Всъщност на ръковоството на БТА е било изрично наредено от разузнавателните ни служби именно той да заеме този пост, за което е бил подготвян езиково и професионално в Москва).

Но да се върнем на свободата, която „скелето” ти дава. През юни 1982 г избухна петата близкоизточна война, израелски самолети бомбардираха Бейрут, преди той да бъде превзет от Цахал. Една авиобомба беше паднала в сградата срещу нас, говореше се, че се предполагало, че в нея по това време е бил председателят на ООП Ясер Арафат. За силата на детонацията може да се съди по това, че масивната врата на моя апартамент беше се залепила за вратата на съседа отсреща. Покрай другите поражения беше се строшила масата в хола, на която се хранехме. При завръщането си в България представих докладна записка във финансовия отдел на вестника с искане да ми се разреши да купя нова маса. Докладната е стигнала до икономическия директор, трябва да се явя в кабинета му. Няма да коментирам що за китайски мандарин беше,

но дори не ми предлага да седна,

от вратата ме подбира – какви са тия глезотии, толкова не мога да я постегна. Контраатакувам на неочаквана за него  тема: автомобилите на всички в българската колония в Бейрут са с климатици, само моята „Лада” не е. „Ти какво искаш, да ти монтираме климатик на ладата ли?” Наивно питам: ”Колата на кореспондента на „Дело” в Москва има ли отопление? ”Естествено, че има. „Е да, ама ако отоплението му не работи, той може да си облече кожухче срещу студа, а аз кожата си не мога да сваля. Пратете някой, който умее да си сваля кожата”. Климатик на ладата естествено не инсталираха, но другарят П. разреши купуването на нова маса.

Вторият случай, когато съм имал самочувствието, че не ми пука защото съм  „на скелето”. Председателят на Комитета за телевизия и радио Иван Славков прие предложението ми да снимам филм и прати екип от двама души. Снимахме, връщам се в София да го монтираме, филмът е готов, но трябва да го види арабист в ЦК на БКП. Практиката току що е въведена, заради политически скандал с документалин филм на моята колежка и приятелка  Даниела Кънева. Беше снимала филм в Техеран в разгара на продължилата 8 години ирано-иракска война – тогава американците подкрепяха Саддам Хюсеин. 10 минути след излъчването на филма във Външно се получил протест от иракското посолство: оказало се, че един от лозунгите на митинг в Техеран гласял „Смърт на кучето Саддам”. Та за да се избегнели подобни инциденти в бъдеще, била въведена практика специалсти в ЦК по съответния неразбираем език да гледат предварително филма. Влизам през служебния вход на ЦК /сега сграда на парламента/откъм „Дондуков” и казвам, че трябва да отида при другаря Здравко Велев. „Тук с брада не може да се влиза”,

отрязва ме пазвантинът на пропуска.

 /И до днес съм с брада, но тогава беше по-гъста и черна/. Че като се развиках: ”Що не дойдеш да ми забраняваш да ходя с брада в Бейрут под бомбите, тука, под тази дебела сянка, ти е много лесно!” „Ама чакайте, бе другарю, качвайте се щом другарят Здравко Велев ви чака”. Качвам се, разказвам на стария си приятел Здравко , а той се подсмива: ”Той покрай брадата не е обърнал внимание, че си с джинси, тук и с джинси не може да се влиза”.

Който не вярва, че е имало подобни абсурди да попита репортерките на радиото Сашка Янева и Алис Крайчева – как ги бяха приковали на позорния стълб защото на някакъв конгрес на Партията другарят Живков се възмутил, че се мотат около официалната трибуна по дънки.

И тук преминавам към много по-важната тема за спекулирането с темата „другарят Живков харесва, не харесва, разпореди, изисква” и т.н. Имаше една кохорта апартчици, които си бяха присвоили правото да преценяват кое е правилно и кое не, какво се нрави на другаря Живков и кое не, кое отговаря на социалстическия морал и кое не, кое е в съответствие с догмата на марксизми-ленинизма и кое не. Най-малкото опровержение за недопустимостта на дънките пред взора на другаря Живков е, че рядко съм виждал зетя на Живков Иван Славков да не е по дънки. Но да минем на по-висша орбита. В 1978 г президент на САЩ стана Джеймс Ърл Картър. От първия момент всички започнаха да го наричат Джими Картър. У нас излезе инструкция от ЦК: ”Никакво Джими, ще го казвате и изписвате Джеймс”.

Най-вероятно някакъв умник и слагач

 в апарата на ЦК е разсъждавал: „Ако му викаме „Джими”, реципрочно „те” ще наричат другаря Живков „Тошо”. Никакво „Джими”, Джеймс”. Колегата и мой добър приятел Любо Коралов покрай другото изгоря и беше уволнен от „Народна младеж” защото си позволил „интимничене” с името на президента на САЩ. Впоследствие лично Тодор Живков на един инструктаже обяви: ”Абе щом той иска да му викат „Джими” викайте си му Джими, ха-ха-ха”. Ама Любо изгоря.

Апаратчиците са по-правоверни и от папата, но те не са запазена марка за оня режим. Та какво друго ако не апартичици са добре платените хрантутници в централата на ЕС в Брюксел. В момент когато бежанската вълна от Близкия изток и Африка заплашва да удави европейската цивилизация, когато жертва на либидото на млади мъже с по-тъмен тен стават русокоси германки, които са невинни защото ги възприемали като проститутки защото са с голи рамене, апаратчиците от Брюксел бистярт екзинстенциялния проблем българските домати тип „волско сърце”, отговарят ли  на европейските норми, фиксирани в съответната директива.  

Константин ИВАНОВ