nabore.bg

На Гергьовден тази година доайенът на българската фотожурналистика Георги Панамски навършва 90 години

Една много рядка снимка - Георги Панамски не се усмихва. А кадърът е от фотолабораторията на последния етаж на комбината, където не можеше да се диша от летните жеги

С братята Панамски - Кольо и Георги, се запознах през далечната 1971 г., когато постъпих на работа в секретариата на "Народна младеж". Бях уредник и всеки божи ден се въртях около тях - за да ми дадат за броя най-хубавата си снимка, направена през деня. Тогава съм бил 20-тина годишен, а те на около 45. Изглеждаха ми възрастни, солидни - да го кажем така - суперопитни в занаята.

Братята фоторепортери Георги и Кольо Панамски, 1979 г.

Ходех често, понякога и без никаква работа, във фотоотдела - двете малки стаички на тавана в Полииграфическия комбинат. В едната, тъмната все се проявяваха току-що заснетите филми, копираха се снимките във ваните с химикали, копията се сушаха в пресите... В другата стаичка имаше 3 бюра, един диван и една пишуща машина. Там фотографите си пишеха в 2-3 реда  текстовете към своите всекидневни визуални победи.

Георги Панамски и Борис (Буби) Максимов във фотоотдела на вестник "Народна младеж" пишат текстове към снимките си

Работех добре с братята Панамски. По същото време помня, че имаше някаква геополитическа криза с Панамския канал. Сещам се, че веднъж на една планьорка зам. главният редактор Стойчо Банчев (с необичайно чувство за хумор, попита шефовете на отдели: "Каква ще ни е позицията за случващото се в Панамския канал? Къде е Георги?"

Бачо Кольо Панамски

Като студент по журналистика, в IV курс ми се случи за първи път да напиша нещо за братята. Преподавателят ни по езикознание проф. Мирослав Янакиев (тогава още доцент), ни възложи да напишем очерк за някоя известна личност. Тази курсова работа бе важна. Янакиев искаше преди изпита да се ориентира какво сме научили през семестъра.

Гошо Панамски с неговата вечна усмивка

Избрах да напиша текст за Кольо и Георги Панамски. Сложих претенциозното и маниерно заглавие "Редакционната камера с два обектива". Днес като си чета трите странички от дистанцията на почти половин век, всичко ми изглежда много наивно. Но поне съм бил искрен, когато съм писал. Проф. Янакиев хареса текста, с малки стилистични поправки.

Проф. Мирослав Янакиев

После дадох очерка да го прочете Георги. Той беше във възторг от характеристиката, която им бях направил. И днес, когато се видим с Гошо, той със смях ми напомня, че съм първият, който е написал добри думи за него и брат му. След време бях дал студентската си курсова работа за публикуване в списание "Български журналист" и там я отпечатаха с големи съкращения. Открих в архивите текста и сега за първи път го публикувам в интернет. Поправките по ръкописа са нанесени от ръката на проф. Мирослав Янакиев. На ръкописа личи и моят факултетски номер - Ж-584.

Редакционната камера с два обектива

Трябваше да отида и да го помоля за утрешния брой да ми осигури две снимки - всякакви, само не и на производствена "тематика" ("Аман от тези железарски снимки" - беше казал един заместник главен редактор - "Читателят иска да "поизмие" окото и с нещо друго"). И аз тръгнах да търся такива снимки.

Текстът на студентската ми курсова работа за братя Панамски

Познавах ги отдавна, но само по име - вече години наред братя Панамски бяха изпъстряли със снимките си младежкия вестник. Познаваха ги и хиляди други хора - по цяла България беше гледало тяхното репортерско око през обектива на фотоапарата. Един млад белетрист дори се изхитри и почти документално ги описа в една своя новела. За Георги знаех, че е и председател на секцията на фотожурналистите към СБЖ.

Фотографът Кольо Панамски гордо сниман пред личния му автомобил „Москвич-407” на паркинга на Полиграфическия комбинат в София

Бях виждал често мустаците на Кольо из Полиграфическия комбинат. Една тяхна снимка, спечелила международен конкурс, години наред се препечатваше от вестниците и списанията и така бе влязла в съзнанието ми, че вече си представях ракурса и метража, от които е правена.

Сега бях техен колега. Работехме в един и същи вестник, отивах при тях за две "свободни" снимки.

****

Като ме чу, Георги се усмихна с тази негова "панамска" усмивка, толкова фотогенична, че вече щях да го запитам, защо не е станал кинозвезда. Той заговори за нещо друго, като не снемаше усмивката от лицето си ("боже мой, та аз не държах в ръцете си камера"!). От лабораторията се чуваше плискането на водата. След малко от там се показа зачервеното лице на Кольо. Не, те не си приличаха...

- Ти му кажи на шефа, че няма "железарски" и "свободни" снимки. Има хубави и лоши - съветва ме Кольо.    

- Ти му кажи! - връщам му го аз.

- Ама темата на снимката, съвсем не зависи от това, което е в кадъра, - изгубва усмивката си и Георги. Той ме гледа учудено, сякаш се удивлява, че не мога да проумея толкова просто нещо. - Знаеш ли, един колега поляк спечели международен конкурс за Ленин с портрет на ... жена си.

Гошо сред колеги

Добре, че имам повече време да го слушам. А изглежда, че и те имат. Стените са облепени с фотоси до тавана. Човек не знае къде да спре погледа си.

- А режисирате ли снимките си? - провокирам аз.

- Разбира се, - Гошовата снимка пак е на мястото си. - Обаче да се изразим банално - режисираме творчески.

-  Аха, - смутолевям аз. Открай време съм против тази фоторежисура.

- Практиката е друго нещо. - Кольо запалва цигара и ме гледа мъдро. - Когато някой знае, че ще го снимаш, се сащисва и почва да позира. Ти знаеш ли вица за оня колега фоторепортер, който носел със себе си принадлежности за бръснене, за да бъдат обектите му добре избръснати. По-рано се правеха такива снимки - на тях човекът беше като ангел небесен. Сега ние правим друго - седим с човека по 20-30 минути, запознаваме се добре, даже ставаме приятели. Накрая той се отпуска, хили ти се най-естествено и си гледа работата, забравил за твоята камера. Ето тогава идва моментът да направиш "щрак" и лентата да го запечати така, както си е бърсал потта от челото, палел е цигари или е гледал през рамо.  

- Хо, хо, - смея се аз - че това е цял творчески манифест!

- Ти за какво беше дошъл? За снимки? Вземай ги и си обирай крушите! - Кольо се прави на много лют.

Най-доброто от своите снимки преди 20-тина години Георги Панамски събра в албум

А аз се правя, че че не го чувам. Разглеждам фотосите на стената. А там - разбира се, онази снимка, която се е врязала в паметта ме, като собствения ми домашен телефон. Доловил погледа ми Георги казва:

- Ето, нея я направих съвсем случайно. Прибирахме се изморени от някаква командировка, беше късен следобед, слънцето вече залязваше. Спряхме колата пред някакво забутано плевенско село. В полето оряха 3-4 трактора. Като ни видя, че спряхме на шосето, към нас тръгна един от трактористите. Духаше вятър, развяваше косите и ватенката на човека, той крачеше косо през браздите, аз инстинктивно вдигнах камерата... Той не видя, че го снимах. Поговорихме малко и си заминахме. Чак в София, като копирах снимките, почувствах същата атмосфера, като на полето... След време получих писмо от човека с ватенката, който ме питаше, кога съм успял да го снимам. Сега с него сме приятели, отбивам се в неговото село понякога.

Кольо бе изчезнал в лабораторията, а Георги беше пръснал на бюрото пред мен купчина фотографии - една от една "по-свободни".

"Какво да избера?" - помислих си аз. - "Прословутата криза в критерия."

- Ще оставим "железарските" снимки за първа страница, - смигнах съучастнически на Гошо. - А вътре ще сложим "по-свободни" сюжети. Нали читателят трябва да си "поизмие" очите с нещо различно.

Като излизах от фотоотдела прочетох на вратата надпис: "Най-обективното нещо е обективът". А вътре оставих два - какво по-хубаво за един всекидневник!

Валентин БОЯДЖИЕВ