nabore.bg

Архивите са живи

Спомен №6: Кръстен ли съм или не - загадката остава

Вече се задоволявам с отговора: "Само Бог знае!"

 

Днес от върха на моите 70 и кусур години още си задавам въпроса - кръстен ли съм в православието или не съм!? Съмнението, че това все пак е станало, когато съм бил съвсем невръстен, си остава и до днес.

Баща ми беше голям комунист - днес не мога да определя идейните му пристрастия като на болшевик. Беше честен и обикновен човек, едновременно привързан и отговорен към идеалите от своята младост. Неговата премерена ортодоксалност го караше обаче да е непримирим към социалните пропасти в обществото, към всекидневната демагогия на капитала. Той се отнасяше към религията като към досадно суеверие, като всемирна заблуда надживяла вековете. Само веднъж го видях да разговаря със свещеник - това стана в храма "Св. Александър Невски" на хълмовете Бакаджик край Ямбол. Попът поиска нещо от баща ми - татко тогава бе ръководител от средна ръка - директор на малък завод. Какво са си говорили двамата не зная. След 2-3 седмици видях с очите си как разтовариха със служебната молотовка 20-тина торби с цимент за храма. Баща ми ги беше закупил с директорската си заплата и дарил за черквата. А тогава цимент трудно се намираше без връзки. Години наред след това се майтапех с него, че все пак и като член на БКП си е купил индулгенцията за пред Бога.

Малък и сладък - аз съм в средата

 

Още като съм бил бебе нашите се преместили да живеят в София. Обиколили сме различни квартири и най-сетне се установихме под наем в малък апартамент в култовския сталински блок на улица "Раковски". Софиянци го знаят - живеехме точно над Унгарския ресторант точно срещу ВИТИЗ. Вече съм бил по-голям, и за да тръгне на работа майка ми, в София пристигна да ме гледа баба ми Недка от Ямбол. Тя живя при нас докато тръгнах на училище. Майката на баща ми беше много достолепна, едра и висока българка, винаги ходеше в черно и готвеше адски вкусно.

Баща ми Тодор Бояджиев - комунистът, а според баба ми Недка - безбожникът

 

По разказа на майка ми, един ден баба Недка ме извела на разходка до градинката на черквата "Св. Седмочисленици". И доста се забавила да се върне у дома. Баща ми тръгнал да ни търси. Като наближил черквата отдалече видял, че баба и аз излизаме оттам. Баба била в добро настроение и се разделила с една своя връстничка на входа на храма.

Бил съм 3-4-годишен и естествено нищо не помня. Като сме се прибрали в къщи, татко заразпитвал баба какво сме правили в църквата. Смислен отговор не получил. Затова пък в душата му се загнездила тревожната мисъл, че майка му ме е водила да получа Светото кръщение в "Св. Седмочисленици". Родителите ми обсипали баба с въпроси, но тя мълчала... като комунист. Потърсили из вещите й и документалното свидетелство за моето кръщение, но не открили нищо. Така съмнението, че аз все пак съм влязъл в лоното на правата вяра, останало в нашето семейство. Баба Недка никога нищо не каза за моето кръщене - нито потвърди, нито отрече.    

Аз и майка ми - обичаната

 

След време, вече като голям човек ходих до църквата "Св. Седмочисленици" да питам поповете - има ли при тях регистрирано кръщението на раб Божи Валентин. Отчето ме попита за точната дата, аз не знаех даже годината. Отецът вдигна рамене: "Нищо не мога да ти помогна. Затова ще те посъветвам - живей като православен!" Това беше през 70-години на миналия век, вече имах семейство, разбира се - без църковен брак.    

Черквата "Свети Седмочисленици" в София - тук трябва да е станало тайнството

 

Малко след това разговарях за моя случай с представителя на Българската православна църква в Москва. Мой връстник, тогава беше млад, днес е един от митрополитите. Попитах го дали кръщението може да стане без присъствието на родителите. Той ми отговори: "Може, Бояджиев! Само без кръстник не може!"  

Баща ми тегли шейната с мен по "Раковски". Живеехме в кооперацията отзад. Трябва да е било някъде около 1955 г.

 

От участниците в тази история днес съм жив само аз. Отидоха си баба Недка, баща ми и майка ми. А моето кръщение в християнството все още е семейна тайна и загадка, разбира се. Днес историята се знае и разказва от моите деца, чували са я и внуците ми. Сега се питам отвреме-навреме - ако съм кръстен все пак, кой е кръстникът ми!?

Вече се задоволявам с най-точния отговор на енигмата: "Само Бог знае!"

Валентин БОЯДЖИЕВ