nabore.bg

Защо ямболската алжирка се пие с паница?

Алжирката (другаде го наричат отел) е местен сорт за Ямболско, от него се прави великолепно вино

През 60-те години живеех с родителите си в Ямбол. Там по това време бе по-голямата част от рода на Бояджиите (така ни наричаха в града). Мама и татко често се събираха с чичовците ми, с лелите ми и братовчедите - беше скромно време, но трапезите бяха все богати. В детския ми свят от тези години са останали празничните вечери на голямата ни фамилия, които задължително завършваха с китка от песни. Репортоарът бе богат - романси, оперетни арии, стари градски песни, шлагери от по-ново време, съветски песни от войната. И винаги хорово пеене - с гласовете на малки и големи. Някои от мъжете владееха китарата и акордеона, а чичо ми Митко (Димитър) Бояджиев не оставяше цяла вечер мандолината си.

Чичо Митьо бе чешит, веселяк и бохем. Разбира се доколкото можеше да е бохем един директор на най-голямото промишлено предприятие в Ямбол тогава - тъкачната фабрика. Чичо бе и известен антифашист от този край, излежавал е присъди като политзатворник през Съпротивата. Той разбираше от добро вино, от трапези и правеше най-хубавите моабети с хора, които също имаха експертно отношение към тези неща. Беше и добър ръководител (днес щяха да го нарекат мениджър) на фабриката, където работеха хиляди жени тъкачки. Тогава още не знаех, че чичо физически е почти двойник на френския актьор Луи дьо Фюнес. Филмите с легендарния комик още не бяха дошли в Ямбол. А когато ги гледах след години, чичо вече не беше между живите, и тогава сякаш го виждах от плът и кръв на екрана. Дори днес помня мимиките и гримасите на чичо, говора му, а той имаше изразително лице и топъл глас.

В детските си години не знаех, че чичо Митко Бояджиев (братовчед на баща ми) физически много прилича на френския комик от киното Луи дьо Фюнес (на снимката). Филмите му още не бяха дошли в Ямбол. Днес не открих снимка на моя чичо, но ще потърся по-старателно

В по-късни години чичо Митьо веднъж бе дошъл до вилата ни край София, заедно с леля ми - чинка Мария. С родителите ми, вече пенсионери, прекарваха лятото заедно. Един ден чичо свърши виното, което си беше донесъл от Ямбол. Той не сядаше на масата без вино - пиеше по чаша-две повече домашно, тамазлък както му казват в Ямбол. Като ме видя да се мотая по двора, бързо-бързо ме изпратя да му купя две бутилки червено от близкото село. Близко-близко, ама селото беше на около 5 километра и то в едната посока. Взех аз парите и пазарската мрежа и тръгнах. Бях към 14-15-годишен, бързо ги взех километрите, но беше противно горещо. Тъкмо като влизах в двора ни, се спънах на един камък, мрежичката падна и една от бутилките се разби... Чичо Митьо ме изгледа с широко отворени и ужасени очи, в които се беше събрала сякаш цялата мъка на света. И каза всеопрощаващо:

- Вальо, Вальо, добре, че не счупи и двете бутилки... Инак щях да ти изкомандвам "Кръгом" и да те изпратя пак до селото!

Случка пак от същото лято. Бяха дошли майстори да свършат някакъв ремонт на вилата. Сядаме на масата да обядваме - двете семейства и майсторите, разбира се. С обяда майка ми е предложила и бира. Забелязвам, че чичо все става и ходи за нещо до кухнята. И така няколко пъти. Издебвам го и виждам, че взема една бутилка с неговото червено вино от шкафа и си пийва... Като ме видя ми казва виновно:

- Малко е виното, Вальо, няма да стигне за всички... Пийте си бирата, в тази жега тя е най-доброто.

В ония години Ямбол бе средно голям гарнизон. В града и в Елхово бе дислоцирана известната Седма мотострелкова дивизия „Ф. И. Толбухин“, наследник на славния ямболски пехотен полк. Командир на дивизията бе генерал Никола Грънчаров (Мануш). Генералът бе дошъл да служи в Ямбол от Чепино (днес квартал на Велинград), със славата на бивш партизанин от отряда "Антон Иванов". Като офицер бе изкачил цялата кариерна стълбица от командир на взвод до командващ бронетанковите и механизирани войски на трета армия.

Славният български генерал-майор Никола Грънчаров (Мануш) е оставил и спомени за своята партизанска младост в отряда "Антон Иванов"

 В Ямбол друг генерал нямаше - както стана ясно щабът на армията бе в Сливен. Като дете съм виждал Грънчаров да крачи по прашните улици на моя роден град с червените си лампази, явно и той си ги харесваше. По стара традиция войниците в гарнизона го наричаха Грънчар паша. След 1962 г. в дивизията като командир го замести генерал Каранфилов (него пък нарекоха Каранфил паша).        

Никола Грънчаров също като чичо ми Митко минаваше за познавач на доброто вино. В града се говореше, че генералът е любител на компаниите на маса, разбираше от веселба и има запазено място на всяка задушевна софра от Ямбол чак до турската граница. По тази линия изглежда, че се разбираха добре с чичо ми Митко. Историята на едно тяхно общо приключение бе станало нещо като градска легенда.

Научил генералът, че в елховското село Воден някой си бай Дочо прави забележително вино алжирка. За този край напитката, чието название идва от едноименото грозде, бе най-масово произвежданата по селата. Алжирката (това е сортът отел) се пиеше от Коледа чак до пролетта. В някои къщи се бе запазил и обичаят виното да се пие от обща калайдисана паница, която обикаляше от човек на човек около софрата. На паницата й викаха "телевизора". Защото като я надигнеш да пиеш от нея, оттам те гледаше собственият ти образ, отразен в алжирката.  

Алжирката е силно, гъсто и изключително ароматно вино. Има червеникаво-виолетов цвят. Смята се, че алжирката е местен сорт, облагороден от диво грозде. Зърната му са малки, с дебела ципа. Виното от алжирка е нещо страхотно - то е пълно с танини, затуй го разреждат с лимонада, според местния табиет. И още една местна гордост - елховската алжирка стана част от световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО преди десетина години.

Изглед от днешното село Воден, където правят (и пият) прекрасното вино Алжирка - това е местната църква

Отвлякох се от основната тема на разказа. Да се върнем към прочутото вино на бай Дочо - славата на неговата великолепна алжирка стигнала и до Ямбол. Двамата приятели по чашка и идеи - генерал Грънчаров и чичо Митко Бояджиев, решили да отидат до село Воден и да опитат от това нечувано и уникално вино. Един ден седнали в служебната волга на генерала и след няколко часа вече били на трапезата в дома на бай Дочо и вдигали чаши за благоденствие на лозето му. Задушевната компания се веселила, яла и пила цял ден, продължила и през нощта. Двамата гости били толкова въодушевени от прекрасното вино на домакина, че дори останали да пренощуват в селото.

На следващата сутрин трябвало да си тръгнат за Ямбол. Бай Дочо сложил в багажника на волгата две дамаждани от виното си армаган за високите гости. И те отпътували за Ямбол. В края на селото, обаче, генералът казал на шофьора:

- Стой! Обръщай обратно колата и карай при бай Дочо!

Като видял, че генерал Грънчаров и чичо Митко се връщат обратно при него, бай Дочо излязъл на портата:

- Какво има, бе, момчета, забравихте ли нещо?

Генералът слязъл от колата и съвсем сериозно рекъл:

- Бай Дочо, това твоето вино не трябва да даваш да го пият будалите! Тази алжирка трябва да се пие само от хубави хора, като нас!

И волгата отпрашила за Ямбол.

Валентин БОЯДЖИЕВ