nabore.bg

Как 6 месеца бях преводач на кореспондента на в. "Известия" в София

Журналистът от вестник "Известия" Николай Паниев

В началото на 70-те години у нас пристигна като постоянен кореспондент на съветския вестник "Известия" Николай Паниев. Бях студент по журналистика втори  курс и колегата ми от Москва Николай Гусев ми предложи да стана преводач на повикване при новопристигналия съветски журналист.

Съгласих се веднага - с руския език се справях добре, пък и Паниев обеща да ми плаща дребни хонорари. Николай Александрович идваше от кореспондентското бюро на "Известия" в Букурещ, където бе работил 5 години. Всяка сутрин рано-рано отивах в дома му в дипломатическия блок на тогавашния булевард "Ленин" (днес "Цариградско шосе") и му четях българската преса на руски. В купа от наши вестници той вече се беше ориентирал по важност на темите - бе отбелязал със зелен флумастер заглавията на статиите, които му превеждах.

Първа страница на вестник "Известия" от 70-е години на миналия век

Докато четях Паниев си записваше някои факти и цифри в бележника и после сядаше да пише кореспонденциите си за Москва. Живеех наблизо - до хотел "Плиска". Понякога кореспондентът ми даваше и "домашно" за вкъщи - трябваше да превеждам на руски вестникарски изрезки от нашия печат. Като журналист той беше доста продуктивен - всеки божи ден предаваше по телефона или телекса поне десетина страници текст. Често му помагах и в това - научих се работя с телекс, след това предавах с тази машинка години наред.

Сградата на "Известия" на Пушкинская площадь в Москва. За първи път влязох тук през 1985 г.

Кореспондентът на "Известия" освен това написа и 5-6 интересни книги за България. Издаде любопитни биографии на Тодор Живков и Чаушеску. Бивш фронтовак, Николай Паниев имаше благ характер, но винаги искаше работата, която ми възлага да се свърши навреме.

Книгата на Паниев "Чаушеску и Живков: Аз ги познавах"

А днес от руския интернет научавам и още интересни детайли от биографията му. Животът на Николай Александрович е изпълнен с интересни събития. Той е автор на очерци, кореспонденции и интервюта на различни теми. Във Великата отечествена война Паниев влиза от първия й ден - воюва на западната граница на СССР. В едно от сраженията е ранен. Излекували го във военен лазарет в Нижни Новгород (тогава град Горки). През 1959 г. завършва филологическия факултет в Баку. Първата му работа е пак там - става републикански коероспондент на "Известия" в Азербайджан. След работата си в Букурещ и София се връща в редакцията на всекидневника като член на редколегията и шеф на един от най-сложните отдели - "Писма на читателите".

"Срещи с приятели" е книгата на кореспондента за България

На "Известия" Николай Александрович отдава близо 30 години от кариерата си, но и след пенсионирането си не прекъсва връзката с вестника. До последните си дни Паниев оглавява съвета на ветераните на "Известия". В тяхното издателство излиза последната му книга - документалната повест "Признание в любов". В последните години от живота си Паниев готвил трилогията си "Роза след дуела", пиесата "Закъсняла на брега Катюша" и сценария за филма "Нейно величество любовта".

Още едта книга написана за нашата страна - "Незабравими години в България"

Помня, че Паниев няколко пъти ме взе със себе си да му превеждам интервютата, които правеше с популярни българи. С него влязох за първи път в нашия Министерски съвет и някои министерства. Ходихме и при гимнастичката шампионка Мария Гигова. Още в началото тя се отказа от моите услуги и каза, че ще отговаря на Паниев направо на руски език. След 6 месеца Паниев понаучи български и ме освободи. След години се виждахме в Москва - бе вече над 75 години, но все още пишеше в любимия си вестник "Известия" ...  През 2008 г. прочетох, че е починал... В библиотеката ми и днес пазя няколко негови книги с автограф.

Когато разказах на моя приятел и колега Константин Иванов за половингодишната ми работа с Николай Паниев, той се пошегува:

- Що не си поискаш малка руска пенсия?

- Колко малка бе, Коста?

- Е, поне за една бутилка водка месечно, трябва да ти дават руснаците.

За съжаление тези 6 месеца като стаж ми се губят, защото имах само лични трудовоправни отношения с Николай Паниев... Иначе, сега трябваше да получавам малка руска (съветска) пенсия... в рубли. И да съм официално признат за "рубладжия"!

И разбира се, част от "руската пета колона" у нас. Съзнавам днес, че съвсем млад - едва 20-годишен съм ял от белия хляб на Москва. Но черен хайвер - нямаше!

Едно ми е удовлетворението - поне не натоварих с полагаемата ми се малка пенсия бюджета на Кремъл.

Валентин БОЯДЖИЕВ