nabore.bg

Доайенът на профсъюзния всекидневник работи в него до 80-тата си година

"Труд"-овите ми делници и празници! Тази снимка, която разпространи журналистката Веселка Венкова (в средата на фотото - да е жива и здрава!), ме върна четвърт век назад през 9-те години, когато ръководех кореспондентския отдел на вестниците в "Медиа Холдинг" - "Дневен Труд", "Нощен Труд", Жълт Труд","Авто Труд" и т.н. Славни и бурни години за печата! Нямаше го Пеевски, нямаше ги още мисирките, вестниците още пазеха своята независимост и почтенност... Снимката е от едно новогодишно тържество на Боровец, през 90-те години на миналия век - някои колеги вече ги няма,светла им памет... Всички на фотографията са млади, усмихнати и радостни... В центъра е първата съпруга на Ахмед Доган - Айсехел Руфи, която бе кореспондент на "Труд" във Варна...В средата е седнал незабравимият бай Ради Радев - редакторът, който до своята преклонна 80-годишнина бе темелът на отдел "Кореспонденти". Всички ги помня и обичам - тази голяма колегиална армия от всички области на България! Аз съм крайният прав вдясно, с още буйна грива, но вече със сребро в косите... Тези 9 години ми донесоха професионална радост, но и много скъсани нерви и умора... Както казват руснаците: "Приятно вспомнить..."

През 1994 г. започнах работа във вестник "Труд" (към името му нямаше прибавката "дневен"). Влязох с конкурс в синдикалния всекидневник и оглавих отдел "Кореспонденти". С първия човек, с когото се запознах в отдела, бе уважаваният като доайен на редакцията Ради Радев. От преди се знаехме бегло от пресконференции и други подобни места...

Бай Ради започна да ме запознава с работата и кореспондентите. Той беше достолепен възрастен мъж, с бяла коса и бели мустаци. През годините бе видял в кариерата и 2, и 200. Беше с прекрасно чувство за хумор, добронамерен към всеки, на всички журналисти от вестника можеше да бъде баща, че и дядо.

Ради Радев кажи-речи бе изкарал целия си живот в "Труд". Когато останехме сами в отдела обичаше да си спомня за старите главни редактори на вестника. Бе работил със 7-8 главни редактори - те си заминавали един след друг, а бай Ради неизменно оставал на постта си. Беше се превърнал в нещо като талисман на редакцията (това съм го чувал от Тошо Тошев), в свещена крава на колегията (в добрия смисъл), тотем за журналистите от вестника... А кореспондентите го наричаха просто татко Ради. Беше работил с десетки коресподенти, знаеше всичко за тях и семействата им. Няколко пъти той угаси ентусиазма ми да се освободя от някои стари колеги - заварих кореспонденти кажи-речи от първите години на "Труд" след 9 септември 1944 г. Обикалях страната търсех млади репортери, често избирахме неподходящи хора, след това ги уволнявахме и търсехме пак нови... За около 6-7 месеца сменихме 2/3 от кореспондентския корпус и началниците почнаха най-сетне да гледат с по-добро око на репортерите от областните центрове. "Труд" имаше над 30 кореспонденти из страната, през тези години за разлика от "24 часа", закупи и нае апартаменти-офиси за работата на корепондентите и рекламните агенти из България. Всекидневникът беше във възход, тиражът растеше всяка седмица...

Когато постъпих в "Труд" в редакцията духаше нов вятър. Изданието вече беше частно, собственост на 20-тина журналисти и трима шефове от КНСБ. Бай Ради често споделяше пред мен, че таи едно огорчение в душата си. Когато приватизирали вестника с благословията на КНСБ, никой не го поканил да влезе в списъка на новоизлюпените собственици. А стажът му в "Труд" бил с десетилетия по-дълъг от новите акционери. Беше му криво, и аз наемния служител на фирмата го утeшавах, доколкото мога. Той бе пенсионер отдавна и сега работеше за своята заплата със завидно старание.

Тук на столичния булевард "Дондуков" (сега там е централата на НАП) бяха редакциите на всички "Труд"-ови вестници. На четвъртия етаж бе отдел "Кореспонденти"  

Дълго време  бяхме само двамата в отдела, плюс 2-3 стенографки, без да се броят 30-тината областни кореспонденти. По-късно когато създадохме и регионалните издания на "Труд", кореспондентската мрежа нарастна до над 60 човека. В тях влизаха екипите на "Пловдивски Труд", "Морски Труд"-Варна, "Морски Труд"-Бургас и т.н. От всички тези колеги се изискваше да пишат и за централните издания - "Дневен Труд", "Нощен Труд", "Седмичен (Жълт) Труд", "АвтоТруд" и т.н. Един от кореспондентите веднъж ми изплака по телефона: "Шефе, не се издържа вече, засега само за "Луд Труд" не сте ни накарали да пишем!" (Имаше и такава хумористична газета, издавана от "Медиа Холдинг"). Нека спомена, че с разрастването на вестникарската империя "Труд" в отдела дойдоха и колегите Чавдар Крумов и Калин Каролев. А Веселин Марков оглави регионалните издания.

Още от първия ми работен ден, бай Ради каза, че живее близо до редакцията, срещу пожарната на "Раковски". И всеки ден традиционно обядва в къщи. Поиска ми нещо като разрешение или съгласие - може ли да си поляга в къщи за следобедна дрямка от 1 час. Съгласих се веднага - така бай Ради получи своята сиеста, все пак бе на около 74 лазарника. Днес когато пиша тези редове, още не съм стигнал тогавашната му възраст и виждам колко незаменим е следобедният сън... Пък и вестникарите знаят, че времето между 12 и 14 часа бе сравнително мъртво време в редакциите, дори и във всекидневниците. Оттам нататък отношенията ни с бай Ради станаха съвсем близки. Той бе изключително всеотдаен - това сигурно бе неговото доминиращо качество. Гостувах и няколко пъти в дома му. На един негов рожден ден си позволих на богатата трапеза да вдигна тост за здравето на Ради Радев и неговата жена. Имаше и други гости. Без да искам съм го "подмладил" с една петилетка. Тогава ми каза: "Сега, когато съм на 79 годините вече нямат значение за мене. Но ти ме задължаваш да почерпя! Почувствах се не дядо, а младеж!"

Снимка от най-новата история на вестник "Труд". Премиерът Иван Костов, с най-стария журналист трудовак Ради Радев и най-младата репортерка Мила Кудрина откриват новата редакционна сграда на улица "Екзарх Йосиф" в столицата

Бай Ради намираше закачлив начин да се пошегува с годините си. Когато в коридора на четвъртия етаж на "Дондуков" минаваше някоя засукана дългокрака репортерка, той се обръщаше след нея, поглаждаше мустака си и казваше:

- Ех, защо не съм 3-4 месеца по-млад!

А тогава, когато оглеждаше момите на редакцията той беше на 79!

Старият журналист имаше и една скрита болка за драмата, разиграла се с неговия син Валентин Радев. По една случайност го познавах, преди на дойда в "Труд". Вальо Радев е един от тримата студенти от Историческия факултет на Софийския университет, арестувани през есента на 1968 г. , след събитията от Пражката пролет. Историята днес е позабравена, затова ще добавя разказа на историка Стефан Дечев за репресиите срещу тримата студенти:         

 "На 29 октомври 1968 г. в София са извършени три ареста. Малко преди да пристигне в ресторант „Будапеща“ за среща с непознат, някъде около 19 часа и 20 минути е задържан с 217 позиви 22-годишният студент по история в Софийския университет Едуард Генов. В същия късен следобед 21-годишният Александър Димитров, негов колега, е арестуван в Градската градина пред Народния театър, на другия тротоар срещу заведението, известно тогава като „Бамбука“. На ул. „Раковски“, пред сградата на ЦКС, близо до дома му, в автомобил е натикан 20-годишният Валентин Радев, също техен колега.

Тримата студенти от Софийския университет, арестувани през 1968 г.

След акцията с разпространените позиви в София и Пловдив срещу българското участие в агресията на армиите на Варшавския договор против Чехословакия от 20, 21 и 22 септември Едуард Генов предлага около месец групата на тримата да няма временно други действия. Минават цели три седмици и те не са разкрити от властите. Едва на 15 октомври Едуард Генов се обажда на Александър Димитров, за да се съберат в дома на Валентин Радев и да уговорят изготвянето и разпространението на нови позиви. Там се оказва и приятелят на Едуард, Божидар Стриков, който след дни ще изпрати дълъг и подробен донос до Държавна сигурност. Дните на трите момчета извън затвора са преброени.

По време на споменатата среща се обсъждат текстовете на новите позиви. Само преди дни, на 10 октомври 1968 г., в Москва са осъдени част от осемте съветски граждани, които на 25 август изразяват открито на Червения площад в съветската столица протеста си срещу нахлуването на войските на Варшавския договор в Чехословакия. Техните имена са Лариса Богораз (Даниел), Павел Литвинов, Вадим Делоне, Константин Бабицкий, Владимир Дремлюга, Наталия Горбаневская, Виктор Файнберг, Татяна Баева. Ето защо Еди, Сашо и Вальо решават новите позиви да са посветени на тях. Изготвят два текста: „Петима съветски комунисти правиха демонстрация на Червения площад. Какво правиш ти?“ и „На 10 октомври петима съветски граждани получиха тежки присъди, изразили солидарност с ЧССР. Хора, бдете“. Поради ареста не успяват да ги разпространят.

След задържането им тримата са откарани в Централния софийски затвор, където Държавна сигурност започва следствие. В продължение на 40 дни младежите са в различни килии. Виждат се за пръв път на карето по време на разходката едва на 8 декември, където успяват да си честитят студентския празник.

Следствието завършва след малко повече от два месеца с осъдителни присъди на различни срокове затвор. Ед. Генов е осъден в началото на 1969 г. на 5 години затвор по чл. 108 и чл. 109, Ал. Димитров на 3 години, а В. Радев на 2 години. И тримата обжалват присъдата. По-късно тя е намалена. Генов получава 3 години, Димитров- 2, а Радев – 1 година и 2 месеца."

За тази история със сина му бай Ради само веднъж ми спомена. Разказа ми колко е тичал по съдилища и по прокурорски кабинети, за да смекчи присъдата на сина си.

От тежка болест Вальо Радев си отиде от този свят през 1995 г., погребан от съкрушените си родители.

Няколко години след това се спомина и бай Ради...

Валентин БОЯДЖИЕВ