nabore.bg

Годините отминаваха, а споменът не може да се изтрие

Ще разкажа за този човек от нашето село. Ето разказът ми:

Когато се уволних се върнах в родното  село. Назначиха ме на някаква безобидна щатна длъжност. Имах свободно време и желаех да усвоявам и други неща. Ходех в общината, намирах някоя свободна пишеща машина и се учех да печатам. Веднъж когато се упражнявах в стаята влезе Драфилов. Той е бил секретар в общината. Сега не заемаше длъжност, но си придаваше важност. Беше председател на местната земеделска дружба и мнението му имаше решаващо значение при решаване на важни селски проблеми и кадрови назначния. Каза ми, нямам право да ползвам пишещата машина. Аз се подчиних, но не му останах длъжен, като му казах, че ще дойде ден той да ми се моли.

Минаха години. Стана така, че заех в общината авторитетна и отговорна длъжност. Заслужих си я без ходатайство и някаква подкрепа. Годините минаваха и аз все повече се утвърждавах и имах авторитет. Тогава Драфилов започна да идва при мене да напечата протокол или нещо друго. Нито за момент не му отказвах или да му напомня, че това, което му казах навремето стана в действителност. Често идваше и беседвахме по различни въпроси.

Вече го бях разбрал, че умее да се нагажда според хората и обстановката. Дълги години беше председател на Контролния съвет в ТКЗС, но умело си вършеше работата. На годишните събрания подготвяше доклади и отчиташе много добра дейност. Никога обаче не отиваше да хваща нарушители или сам да предприема някаква самоинициатива. Но ако разбереше,че някой е набеден от ръководството на ТКЗС търсеше начин да клевети и да го злепоставя. Много пъти сигурно е постъпвал така и с мен, защото дълги години бях третиран от местните ръководители като кулашки син. Какво съм бил виновен тогава, че дядо ми е имал повече ниви. Той никога не е бил в опозиция и е бил един от първите учредители на ТКЗС.  Но явно са целели някакво отмъщение местните управници.

При мене работеше по-възрастен служител и веднъж ми каза, че Драфилов е бил три години в Сърбия като горски надзирател. Завърнал се в България на 9 септември 1944 год. Като научих това се изненадах, но го приех за достоверно. Значи той е впечатлил и спечелил доверието на някоя влиятелна личност да го назначат на такава длъжност. Понеже вече бяхме в добри отношения  реших да го попитам и бях любопитен какво ще ми отговори. И така един ден уж в непринуден разговор го попитах дали е вярно това, което съм чул и по какъв начин си е спасил кожата. От историята знаех, че българите, които са били в Сърбия са ги смятали за окупатори. Мразели са ги и ненавиждали не само местното население, но и партизаните. Много случаи имало сърбите да преследват такива българи и по най-жесток начин са ги умъртвявали. Не се ли е страхувал сам да се движи из сръбските гори и то с оръжие на рамо.

Отговорът му беше ясен и точен. Той бил на квартира в някакво село. Може би седмица или десетина дни не само, че не напускал селото, но и къщата в която бил на квартира. През това време чрез хазяйката си или чрез съседи успява да разбере за някой от ятаците на партизаните. Замолил ги този човек тайно да го доведат в квартирата и той провежда с него откровен разговор като успява да го убеди, че докато е на тази служба на никого зло няма да стори. Още нещо,  ако разбере, а той е имал възможност, че полицията подготвя някаква акция ще ги уведомява или къде ще има засади. Започнал е да се среща и с партизаните. Носел им е храна или е превеждал някой от ятаците по безопасен маршрут. И така свирепите и озверели сърби не са го имали за окупатор, а за техен съюзник. Ако не е бил дошъл 9 септември щял е да остане там до пенсионирането си може би. Чух разказа и му завидях за остроумието което е проявил и способността му да се нагоди според обстановката.

Пенчо ЦАНЕВ, с.Горно Абланово, Русенско