nabore.bg

Тазгодишният носител на Голямата награда „Аскеер” преди да стане знаменит драматург, е имал и „гларуски лета” в Приморско

„Често се споменават думите на Уинстън Чърчил, казани по време на Втората световна война, когато британският парламент обсъжда съкращаването на бюджета. Само с едно съкращение не се е съгласил този велик държавник – със съкращения в областта на културата. И неговите думи са били: “Нали за това водим тази война, за да спасим културата си.” Когато днес някой повдигне въпроса за това, че не се отделя достатъчно за културата, отговаря му се с железния аргумент: “Няма пари!” А на това трябва да се отговори също с железен аргумент: “Сложете ред в държавата и ще има пари!”

(Из словото на писателя Константин Илиев, при награждаването му с Голямата награда „Аскеер-2017” за неговото драматургично творчество)

Средата на шейсетте на миналия век. Както вече години наред прекарвам отпуската си през септември на море, в Международния младежки център в Приморско. Плаж, плуване, сладки приказки през деня под чадъра, следобяд – в капанчето при  Кенеди - така и не разбрахме името на сервитьора, който просто беше копие на американския президент. А вечер, ех, вечер в ресторанта на танци (като начало) най-вече с германките. Пак „ех” - славни гларуски времена. (Специално за читателите на „Златна възраст” не е необходимо да обяснявам що е това „гларус”, не говорим за птицата).

Най-неочаквано се засичаме със стар познат,  учили сме заедно в Езиковата гимназия в Ловеч, аз – във френски отдел, той – в немски, една година по-голям от мене. И той Коста, като мене, Коста Илиев.

Разгеле, адашът поема основната част от диалога,

нашите 2 партньорки са приятно изненадани от великолепния му немски, моята дейност се свежда до нежното държане на ръката и премрежените погледи, „гларуския” ми немски има почивна вечер.

Танцуваме. Стилът на моята партньорка е доста странен: кърши снага на място и маха плавно високо издигнатите си ръце. През паузата споделям с адаша наблюдението си и сравнявам нейното танцуване с една режисьорска хрумка в спектакъла „Посещението на страта дама” от Дюренмат в Театъра на народната армия – тогава така се казваше. Там две млади актриси играеха „храсти”, като стояха „вкоренени” на сцената и движеха плавно ръце над главите си, точно като моята партньорка.

Наскоро бях гледал „Старата дама” с изключителната Леда Тасева. Подробно разказвам на адаша съдържанието, давам му компетентна информация и за автора, швейцарския драматург Фридрих Дюренмат. Коста Илиев ме слуша внимателно,

отпива си от „плиската”, задава ми уточняващи въпроси.

После пак танцуваме, адашът потвърждава, че моята партньорка наистина се справя добре като „храст” по Дюренмат.

Минават години, доста години. Различни театри почват да играят пиеси, чиито автор е нашият съученик от Езиковата Константин Илиев:  „Музика от Шатровец”, „Великденско вино”, „Одисей пътува за  Итака”, „Нирвана”, „Франческа” и още десетина, превеждани и играни, както у нас и в цяла Европа. Веднъж, години по-късно,  със съучениците ми Йоанна Бързашка и Стоян Радев разменяме информация – кой е жив, кой си е отишъл преди време, кой какъв е станал, къде го е отвял вятърът. Стигаме до Коста Илиев. Оказва се, че Йоанна и Стоян поддържат връзка с него,

споделям спомена от Приморско.

Стоян, който също беше от немския отдел, се разсмива гръмогласно: „И ти си намерил кого да просвещаваш за Фридрих Дюренмат и творчеството му. Твоят адаш специализира театрознание в Хумболтовия университет в Берлин и защити докторска дисертация върху драматургията на Дюренмат!”     

А тогава, в средата на 60-те, в ресторанта в Приморско, Константин Илиев, адашът, изслуша внимателно моите разсъждения и поучения за „Посещението на старата дама” и автора й, заради една една девойка от ГДР. Изслуша ме и дума не каза.

На 24 май т.г. Константин Илиев на тържество в Театъра на армията получи голямата награда „Аскеер” за цялостно драматургично творчество. Да му е честито, да е здрав и да дари на зрителите нови творби.

Константин ИВАНОВ

Вестник "Златна възраст"