nabore.bg

Лични драми

Смях до сълзи: Какво расте в нашата политическата градина?

И дали всички зеленчуци, които вържат стават за ядене

 

Отдавна е известно, че суровият зеленчук съдържа повече витамини и други хубави неща за тялото. А пък незаменимиоят му аромат, цвят, вкус възбуждат апетита, досущ като безбройните партийки у нас, особенно щом надушат избори. Та по тази причина се налага  да разгледаме какво расте в нашата политическа градина и голямото разнообразие помага ли на този нещастен народ да оцелява.

Да вземем най-напред пипера, дето навремето го садеше Дилбера, предимно червения. Родината му е Южна Америка, от където преди време дойдоха у нас господата Джон Маккейн, Рон Джонсън и Кристофър Мърфи и навиха тогавашния премиер Орешарски

 

да замрази проекта “Южен поток”.

 

Та след откриването на Америка, пиперо бе разпространен по целия свят като основна зарзаватчийска култура. В нашата политическа градина по времето на демокрацията и особенно след връхлетялата ни криза, се отглежда предимно лютивия сорт, а благият се използва за привличане на електорат по време на избори.

Предполагаше се, че червеният пипер (това чакаха от “Позитано”20) ще примами повече гласоподаватели, особенно когато са отчаяни от мизерното си съществуване, но ето че след изборите се случи точно обратното..

Синият патладжан пък обича Индия и Централен Китай,

 

у се среща повече в диво състояние,

 

та са наложи тази година да се реформира някак си. По тази причина не се иползва пълноценно в нашата кухня, щото на хората им писна от горчилката през годините, въпреки богатия минерален състав. Патладжаните са годни само когато са хубаво узрели, а не да горчат като зелени.

Брюкселкото зеле, което взехме да отглеждаме от 7-8 години, има табиет да прави в пазвите си малки зелчета и те не стигат за всички сиромаси. Това зеле било любимо на белгийските благородници, зашото засилва апетита и сваля кръвното налягане. Обаче на нас ни действа обратно - вдига ни кръвното,

 

когато от Брюксел ни размахат пръст

 

и ни спрат еврофондовете.

Зеленият фасул е известен като увивно растение, особенно жълтият. Разпространението му в нас захвана с голям ентусиазъм в далечната 1991 г. даде надежди на пенсионерите, че за някави си 800 дни ще цъфнат и вържат, досущ като старите европейци. Стана, ама друг път! Оказа се, че шушулките му са празни и напоследък стъблата му взеха да се увиват около чуждо растение, което след това обявяват за свое. Поради тази причина народът спря да му се радва.

  

Спас ВУТЕВ, Елин Пелин