nabore.bg

Когато бях в казармата към нашата рота имаше зачислени два коня, каруца и двуколка. Много завиждах на коняря, който се грижеше за конете. Никой не го безпокоеше. Сутрин не се явяваше на физзарядка, развод, строева подготовка и учения. Единственото му задължение бяха конете.

Случи се така, че късметът ми проработи. Един ден ротният ме повика да ми съобщи, че конярят ще ползва домашния си отпуск. Понеже съм селско момче ме е избрал да го замествам. Много се зарадвах, благодарих му за доверието. Двадесет и два дни от службата ми щяха да минат много бързо и леко. За мен нямаше значение, че в цивилния живот не се бях занимавал с коне.

Конярят вече се беше приготвил да пътува за родния си добруджански край. Набързо ми обясни някои неща. Изпратих го. Взех си шинела, избрах си една хубава книга от библиотеката. Конете пасяха на полянка в горичката до поделението. Настаних се под една сянка и се зачетох. Не мина и половин час и ме откриха. Ротният командир на първа рота дойде при мен. Заповяда ми в 14 часа да впрегна двуколката, за да отидем с него да посрещнем съпругата му на гарата. Паникьосах се - не знаех как да впрегна коня. Имаше разлика когато конете са тек или чифт. Отидох при единия кон и чак тогава разбрах колко умни животни са конете. Конят бе разбрал, че стопанинът му го няма. Сигурно беше усетил, че съм аджамия. Започна да пръхти и побягна. Вторият кон се оказа по-хрисим. Успях да го впрегна. Тръгнахме за гарата. Офицерът веднага разбра, че съм неопитен. Обясних му, че за пръв път карам коне. Засмя се. Взе поводите, а аз станах пътник. Посрещнахме жена му. Оставихме я в квартирата, а той се върна в поделението. Аз се успокоих, че всичко мина благополучно, но не знаех от тук нататък какво друго ме очаква. Още на другата сутрин докторът на поделението ме откри и ми заповяда всяка сутрин в 8 часа с впрегната каруца да бъда пред лазарета. Районът на поделението беше голям. Той лично обикаляше района. Където имаше струпани отпадъци ме караше да ги товаря на каруцата и да ги карам на сметището извън казармата. Работата за мен беше непосилна. Още две каруци да имаше пак нямаше да успеем. Към 11 часа баялдисвах. Когато отивах да разтоварвам каруцата се скатавах в горичката. Докторът явно имаше друга работа и не ме забелязваше. Иначе беше много стриктен. Говореше се, че преди години е починал войник от дезинтерия. Затова той много настояваше за  спазване на хигиената. Дезинфектираше всичко - кухненски инвентар и посуда.

За това мене ме гонеше постоянно. За него се бях превърнал в персона нон грата. Чудех се и се маех как ще минат останалите дни. Ала било ми писано да преживея още едно премеждие. Как пък на мен се случи! Една сутрин конете ги нямаше, не ги открих никъде. Въпреки, че бяха спънати потънаха в дън земя. Чудех се какво да правя и на кого да докладвам. В съседното поделение също имаха два коня. Намери ме войникът, който се грижеше за тях и ми каза, че и техните коне са изчезнали. След това дежурният офицер ни съобщи, че четирите коня са в капана на общината. Аз и колегата (другият войник) слязохме до селото. Трябваше да се срещнем с кмета. Когато влязохме в стаята му той беше много ядосан. Кооперативното стопанство имало опитен участък в който отглеждали различни сортове пшеница, ечемик и царевица. Конете как баш там влезли. Опасли и огазили голяма част от посевите. Явно човекът беше добронамерен, но щетата беше много голяма. Провалена беше реколтата на стопанството за следващата година. Осъзнавах това и започнах да се моля на кмета да ни прости. Той още близо половин час ни набива обръчите. Накрая каза да вземаме конете и да се махаме. Не зная другия гледач как постъпи, но аз след като прибрах конете в казармата отидох при старшината. Поисках му две дълги въжета. Вечер ги връзвах за някое дебело дърво. На сутринта бях спокоен, че ще ги намеря пак там. Завърна се от отпуск и титулярният коняр. Първата му работа беше да отиде при конете. Животните от далеч го усетиха и започнаха да цвилят. Той обаче не можа да ги познае. За 20 дни бяха станали слаби като хрътки. Гърбовете им бяха като на риби.

Обясних му какво преживях. Тогава той ми каза, че вечер дори и не ги спъва. Беше му чудно как са напуснали района на поделението. Имах обяснение и то беше следното: сигурно животните не ме харесаха за техен стопанин. Възможно е да са тръгнали да търсят истинския си стопанин. Убедих се, че животното само дето не може да говори, иначе разбира всичко.

 След това повече никога не ми се наложи да се занимавам с коне. Случката много рядко съм я разказвал. Беше ми неудобно, че не можах да се сприятеля с животните.

Пенчо ЦАНЕВ, с. Горно Абланово, Русенско