Тежката дума
- search
- Всички
Следпразнично: Редове за 3 март
На този ден майка обличаше рокля, която, макар и не празнична, можеше да мине за такава – не беше за всеки ден. Старателно нанасяше евтиното червило, така внимателно, сякаш беше нещо изключитено важно. Цялото й същество излъчваше тържественост. И радост. Празнуваше по своя необикновен и скромен начин Трети март.
Тази представа оживя и сега преди тазгодишния Трети март. Осем години майка я няма. Но винаги болезнено отекват в мен светлините на зарята и камбаните на празника. И когато ми се обади Таня Лолова да отидем на приема, който дава президентът в чест на Националния празник, първата ми реакция беше „не“. Години наред се питах ще се намери ли държавен мъж, който да събере, поне за една снимка, потомци на опълченците.
Защото те, внуците им, вече си отиват.
Или са си отишли. Когато бях в ръководството на Съюза на българските журналисти, се опитах да събера потомци в малката зала за пресконференции на съюза. Годините трудни, пари няма, звъня на колеги в различни градове – да тъсят потомци. Ходя при заможни българи, моля за някакви средства. Един такъв ме накара поне десет пъти да посетя офиса му и накрая ми даде 100 лева. Щях да платя пътните на хората и направих списък, всеки се подписа срещу сумата на билета си. Човекът с парите получи тези подписи, но сигурно те са останали само като отчетен документ, без дори да е погледнал имената...Поканих в България внучката на генерал Гурко, матушка Мария, заведох я на Шипка, искаше да види и улица „Гурко“. Пак са нужни пари...И тогава друг заможен българин, от когото най-малко съм очаквала подкрепа, ми се обади, предложи една сума и внучката на Гурко видя и Панорамата в Плевен...И други кътчета на България. За мен остава вълнението, което изпитах на Шипка до високата светлоока жена – сълзите й, погледът й..
И така, поканата на Таня Лолова, където щях да бъда в качеството си на втория човек, ми върна тъгата за пропуските на тия държавни мъже, които са така улисани в съвременните си дела и разни битки на високи позиции, че хич не им идват на ум хората, заели позициите около Орлово гнездо някога. Питах се дали някой от внуците е още жив, да, в нашия род – една внучка, къде още...Питах се дали някой в последните години се е сещал за тези хора, освен на Трети март. Изключвам паметника на опълченците в София, за който се труди родолюбив отряд начело с Любомир Коларов.
Питането ми е за държавните мъже.
Представях си някой от тях да събира в тържествена зала потомци на опълченци, за да изпие с тях чаша вино и да увековечи лицата им. Не става дума за нас, ние вече сме пра-правнуци, праправнуци, прапраправнуци... Питах се и друго – дали сред потомците на опълченци има хора на високи позиции, каквито позиции заемат много от близките на борци от недалечното минало, близки на заемащите високи позиции, получили позиции по наследство... Едва ли. Прабаба ми Мария е отглеждала в немотия многолюдната си челяд след смъртта на прадядо ми Григор Доламов. Бил четник, вървял под Самарското знаме, воюва на Шипка, окичен с Георгиевския кръст...Но децата му не са имала хляба и от нищожна пенсия.
Къде по пътя се е изгубил идеалът? Някога дедите ни са се били за България и не са очаквали нищо. Но идеалът после става трамплин. Напред, към високите позиции. В последващите битки за правдини изпъкват много имена. Не е рядкост като наследство да се получават позиции. И в целия този социален „ред“ държавнте мъже не се сещат, че дължат на историята поне една снимка на хора от рода на опълченци. Е, сега историята не се интересува и от опълченците.
Имената им се сливат в един подвиг.
„Какво тук значи някаква си личност“...Да си спомним тези думи на един велик българин. Защото камъните на този висок подвиг са имената на мнозина българи. Ще ги забравим ли? Ще проследим ли пътя на рода им, за да видим останал ли е при тях жив идеалът? Или се е стопил в днешния лик на време без идеали...
Ако не се затрием като българи, потомците напразно ще търсят една снимка на най-преките наследници на опълченците...А на всеки Трети март ще се вдигат чаши в името на героите...В тържествени, по-тържествени и най-тържествени зали. Казват, че животът е в детайлите...В една снимка, например.
Юлия ПИСКУЛИЙСКА