Интервю
- search
- Всички
Стефка Берова: След Данчо Марчинков не срещнах свестен мъж!
- Лъжа като гледам на кафе, ама не знам защо ми вярват, признава си колоритната певица
Стефка Берова е родена в София на 3 май 1942 г. Завършва първоначално НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов", а след това и Школата за естрадни певци към БНР. След това става солистка на "Студио 5" и оркестър "Балкантон". Прочува се с чрез дуета си със Йордан Марчинков. Най-известната тяхна песен е "Семеен спомен за Поморие", която печели през 1975 г. втора награда на конкурса "Песни за морето, Бургас и неговите трудови хора".
- Не ти ли е време, не ти ли се иска вече да ставаш баба?
- Много ми се иска, обаче Косара не ме слуша и казва, че е в процес на търсене на съпруг. Защото аз не й давам да има дете без съпруг. Така съм възпитана и така ще бъде – когато създаде семейство, тогава ще има дете.- това е! И не е едно, искам да имам две-три внучета.
- Какво е мнението ти покрай историята с пенсиите на колегите ти? Май се вдигна повече шум отколкото работа се свърши...
- Шумът е в повече,
защото колегите ми са емоционални
и са възмутени от това, което стана и е. Но, може би, до 90 процента в приказките са верни. 20 години държавата не си оправи нещата, а би трябвало. Крайно време беше да ни обърнат внимание, защото и миньор да си, и лекар да си, и учител да си, който си работил в България – всеки си иска годините, които е прослужил, за да има пенсия след това. На мен, например, ми се губят от 1968 до 1981 година. Това са 13 години, а аз през това време съм работила в Съюза, в Германия, в Полша. Винаги сме си плащали това, което трябва – първо към техните агенции, а после към нашата дирекция. Освен това сме имали концерти, участия по заведения – документацията беше на различни места и не е възможно да е изчезнала, загубена, наводнена или изгорена.
Всички плащахме, за да работим.
Такива бяха времената.
- Реално колко стаж ти се зачита към момента?
- Не знам колко, дадоха ми 46 лева пенсия навремето, социалната, на мен и на Емил Димитров. Аз се пенсионирах на 55 години, а той – по болест. То не е обидно, то е по-скоро смешно. Защото цяла България, и кучетата ни познава. Казаха ни – ще доказвате в съда чрез трима свидетели, че сте работили. Ама, първо, как се съди държавата?! Иначе ще отида, ще свидетелствам на колегата. Обаче пак има възможност за голяма лъжа.
- Но всеки съдия на средна възраст ви познава, бил е на концерти на родните звезди...
- Така е. И Киро Маричков много прав излезе като каза, че на един концерт е имало минимум 500 човека. А всъщност те са били много повече, по стадионите са стигали хиляди,
черно беше от народ.
Все ще се намерят трима, които да докажат, че сме работили. Защото за мен пеенето е работа.
- Твои колеги закъсаха здравословно и, срам-не срам, се обърнаха за помощ към феновете. Приемаш ли това им поведение...
- Оправдавам ги.
- ... все пак гилдията ви е от горди хора?
- Да, така е, но това е въпрос на живот и смърт. Към кого да се обърнат, към държавата? Тя има проблеми навсякъде и най-вече в здравеопазването. В последните години всеки нуждаещ се се обръща към феновете. И те откликват, а държавата почти никога не е могла да помогне. В крайна сметка, за Гого, и за Пецата, и за Вили – те имаха своите почитатели, които са помагали на неизвестни хора. Това е накърняване на гордостта от нямане на къде. Ако бяха отишли да се молят на някой бизнесмен – това вече е просия. Докато по този начин си запазват достойнството.
- А от колко години си сама и не си ли се замисляла да има друг мъж в живота ти?
- Сама съм от 1982 година. Замисляла съм се, разбира се, защото всеки иска да не е сам, за има човек, с който да си помагат и споделят. Но се оказва,
че може би съм малко наплашена.
А и връзките, които имах, не бяха никак подходящи. И си давам сметка, така като мисля, че Данчо Марчинков, колкото и да го упреквам за някои неща – ами той ми беше приятел. Разбирахме се с един поглед, не с думи. И сигурно когато виждам, че насреща нямам това приятелство и разбиране – аз се дръпвам и казвам: Не ти вярвам! И по този повод и досега си останах сама, а и така ще бъде, защото годините минаха. И колкото по-голям ставаш, толкова повече мислиш за себе си, а не за другите.
- Може би си свикнала да си сама?
- Никой не свиква със самотата. Аз много се грижех за Косара, защото тя има само мен. Работата също ме държи, до ден-днешен пея, правя продукции. Това ми отнема от времето. Битовите неща в дома – също.
Преди 20-30 години бях като ракета,
с такава силна енергия. Сега не мога толкова много да бързам.
- Какво държи духа ти?
- Работата.
- Да попитам за една друга твоя страст – да гледаш на кафе...
- Хайде стига глупости, лъжа колкото искаш. Лъжа, ама ми е приятно, защото нямаш идея как се променят хората. Очите им стават различни – с надежда те гледат. Като че ли ще открия аз дали е болна, дали ще намери любовта си или пък я е загубила... С много приятелско чувство го казвам – много се забавлявам и обичам да гледам на кафе. Но всички да знаят, че аз просто си измислям!
Интервю на Димитър СТЕФАНОВ