nabore.bg

Толкова ми е скучен животът, че не виждам какво може да го разнообрази. Връщам се с натежали торби в двете ръце по две, от работа и си казвам, сега като се прибера, всичко ще ми е наред. Само да оставя торбите. Но щом излизам от офиса, от двете страни тук там протягат към мен ръка просяци, молят за „10 стинки”. Трудно ми е да събера и четирите торби в едната ръка, за да бръкна в джоба и да извадя поне 20 “стинки”. Каква ти емоция, то е опъване на някои мускули до болка  и едва стигам до някакви стотинки. Пускам ги в пластмасовата протегната чашка, но още не е звъннала на дъното й монетата, жената/мъжът отмества отегчено поглед и хуква след следващия минувач със същата молба. Толкова му е доскучало, че не дава и далечен жест на благодарност. Колко ли щедри минувачи пускат стотинките си от скука, вадейки от празните си откъм левчета джобове. Левчета дребни ще се намерят, но левове с големи цифрови знаци рядко се срещат.

Едва успявам да се кача с четирите си торби в трамвая

и сядам на свободно място най-отзад. От скука гледам навън. Хората лениво се движат по тротоарите. В този час никой за никъде не бърза. От скука се качва по някой контрольор. Вече не е в двойка с друг. Връща се човекът от работа и решава да направи последен тур. Може да събере някой лев в повече. Иначе скучно ще завърши трудовият му ден. Колкото и глоби да е раздал през деня, не си ли настъпи левчето, ще си загине от скука. Подавам му едва продупчения си билет да го провери, а той, контрольорът, поглежда над очилата и ме пита настръхващ – Къде си перфорирахте билета? – Скучно ми е да му отговарям, но му посочвам апарата над мен, полуразглобен и с увиснал долен капак. Прави проверка човекът на апарата. Дупката едва се вижда и на неговия билет. Така че той ме отминава

без да ми е кимнал поне за извинение,

че е проявил съмнение в  редовността на билета ми. Явно скучно му е да го направи. Торбите са в краката ми и сега ръцете са ми свободни. Разтварям вестника, а там от скука по-скука: “Не се дава на концесия там, където медът тече, та да трябва само да подложиш тенекията и – готово”- Чета го точно. И продължава още, че някой си висш държавен чиновник не ги нареждал нещата, той само стоял в храсталака и когато го побутвали, тогава изскачал на някое место. Буквално така го пише и за да не разсея скуката в себе си, не дори не искам да повярвам на очите си това, което чета.

Толкова скука от безнадеждността се е насъбрала, че не задържам погледа си до края на едно четиво. Не очаквам за някое добро дело да се разкаже. Всеки ден четем едни и същи обществени и политически сюжети. Никаква разлика в жанра. Като че обществено активните хора се сменят на щафета от един и същ отбор, разликата в цвета им  не внася разлика в практиката им. От скука ли да го направят, от още по-голяма  апатия ли? Има толкова много скука в човешката им природа. Има деформирана душевност,

нещо уродливо, облъчено от радиацията на безчовечността.

А тя се е оказала фатална. След нея – следва равна черта, като на екрана на монитора, свързан с инфарктно болен, за когото вече няма надежда. От скука, към още по-голяма скука.

Малко преди да стигна входа на блока си, към мен тича Ивет – второкласничка, за да ми се похвали, че е взела с отличие свидетелството си. Усмихвам й се с надежда. Тук няма скука и е толкова пъстро, весело, радостно. Гледам усмихнатото й лице, зъбчето й едва се крепи отпред, а-ха да падне,подпряно отдолу от новото. Каква радост човешка! Простичка, но истинска. Черпи ме с джанки, набрала е цяла шепа и решава да ги раздели поравно. Благодарна тръгвам към входа, а Ивет ме придружава радостно подскачаща от крак на крак, чуруликаща като птиченце и ту се завърти около себе си, ту отметне косици – дълги и красиви, обиколили веселото й личице. Ивет не спира да ми разказва,

за приказките, които вече е прочела,

а вчера гледала в театър “Възраждане” – за “Бабината питка”, за “Червената шапчица”. Тя и нея целунала – Червената шапчица. Било е толкова вълнуващо!

Към нея бързо се присъединява и Кристиян. Той е на четири годинки, но също е гледал детските представления. Заедно с Ивет. Прави контакт с мен, като също ми предлага от своите джанки. Вади и последните си от джобчето и ми ги подава, но после хуква към дървото да си набере нови. Боже, колко простички човешки радости има на този свят! Те са в усмихнатите личица на Ивет и Кристиян, в протегнатите им ръчички да ми подарят от своите джанки, от нетърпеливите им разкази за приказките, които са гледали в театъра. Гледам ги и съм щастлива! Скуката е изтрита, тя е някъде далече при други светове от човеци силни и популярни, но празни и скучни. Толкова скука има в тях, че ти се иска да ги забравиш завинаги. И да останеш при тези деца – истински, жизнерадостни човечета от бъдещето!

 Дора  НИКОЛОВА, София