nabore.bg

7

След възторжените поздравления и благодарности за извършеното международно изследователско дело около откритите от мен 21 коминтернски деца на световноизвестни генерални секретари на компартий, пълководци, министи, маршали, национални герои на Австрия, синдикални лидери на Аржентина др., обявени за убити и безследно изчезнали през Втората световна война, през 1988 г. в Минск бях поканен в Политбюро на ЦК на компартията от първия секретар Семьонов заедно със секретарят му Бузук и др.. Когато всички изразиха почудата и възхита, че съм извършил това крупно иследователско дело от световен мащаб бях обявен за „... Велик хуманист, миролюбец, интернационалист, дипломат... „ И тогава по този повод ми предложиха да продължа снимането на останалите 17 серии за Беларуската национална телевизия. Верен обаче на своя маниакално родолюбив дълг още в момента отклоних съблазнителното предложение. Защото, ако приемех щеше да означава предателство към България, която ми бе поверила да върша делото си от нейно и в нейно име, освен и към собствените ми дълбоко морални принципи. Още повече, че за тази трагична одисея знаеха 16 държави, от които произхождаха децата. Което означаваше, че от цялото над два милиарда население със стотиците хиляди служители от съответните агентурни групировки, военно разузнаване, специалните служби, журналисти, родители и други знаеха за изчезването им. При все това в продължение на 34 години нито един от всичките тези не бе посмял да тръгне подир кървавите следи на трагичната одисея. Докато аз единствен от всички тях го направих първи в света.

Но и това не стигаше, а предоставих на Беларус за отпечатване ръкописът на първия том от книжната ми поредица и която още през 1994 г. тяхното издателство „Юнацтва“ я отпечата под заглавието „Вяртанне”. Заедно с това хонорарът от близо един милион рубли отказах да взема, които изцяло дарих на техните деца-сираци. Заедно с това им подарих и първите две серии от вече заснетите ми филми на същата тема, фотоси за музеите им, документи и пр. А чрез филмите ми, книгите, международните срещи и премиерите с десетките хиляди посетители, които правих по салони, площади, по обществени места и др., и то пак по мои лични авторски проекти и пр., цялата страна за пръв път от мен разбра за трагичната история, разиграла се на белоруската им земя през Втората световна война.

8

Още през детските години раздавах на обичните си съученици гумички, пергели, линийки, моливи, боички, цветни картинки, тефтерчета. Освен това всеки вторник от седмицата, особено през гладните военни 1941-1945 години ги водех в сладкарницата на бай Иванчо пред Царската чешма в Казанлък и черпех с толумбички и боза. Друг път пък ги повеждах към читалище „Искра” да гледаме филмите „,Робинзон Крузо”, „Тарзан”, „Сирачето Томи”, „Крачун и Малчо” и др., и то като ги качвах на балкона с по-скъпите им билети.

И това не стигаше, та всеки вторничен ден отивах на пазара пред новопостроеното ни кино „Родина”. Щом видех някоя бабичка да стърчи прегърбена над прострелия на голата земя месал под липите с пресни яйца, или бучка краве масло, я питах продала ли е нещо. Като поклащаше отрицателно глава с цъкане, че не е, тогава й давах 2 лева (всяко яйце струваше 50 стотинки), като казвах, че после ще мина да взема четирите яйца. А правех това, защото бедната женичка ми ставаше мила и исках да е направила все пак някакъв „алъш-вериш”, а не цял ден да виси над кошничката с яйцата и вечер да се връща без стотинка вкъщи. Но не отивах да ги взема после, защото вкъщи ние имахме такива от нашите домашни кокошки, които отглеждахме.

Същото правех и с арменеца бай Агоп тенекиджията, когато още на първия ден след Нова година отивах в дюкяна под Царската чешма и му давах 2 лева за „сефте” срещу маша или кривол за печка, и то пак без да имахме нужда от тях вкъщи. Но го правех само за „късмет” на бай Агоп, та да му върви през годината.

9

Когато през септември 1944 г. в Казанлък дойдоха руските войници новата комунистическа власт настани в две от стаите на дома ни шестима свои офицери. А дотогава на всяка Коледа тате колеше с двамата ми братя Стоян и Георги по едно грамадно тристакилограмово прасе, като в дървен сандък засоляваше дебели пластове солена сланина. Но мине не мине време и аз давах на руснаците по бучка-две от нея, докато накрая „сандъкът” се изпразни, срещу което пък те ме учеха на руски език. Един от тях беше чичо Хамзин, татарин по произход от Казан, с когото много се обикнахме и го допуспах да спи в моята детска стая.

Освен това всяка есен тате правеше в грамадна бъчва по 1500 литра домашно вино от лозето ни преди Мъглиж, а на мен в специално столитрово буре безалкохолно (сладко) за усилване на детския ми организъм. Но аз и от татевото вино пълнех по едно бакърче и давах на офицерите. Докато една вечер направих непростимата беля. Не бях затворил добре дървената канела (крана) и… до заранта цялата бъчва с бяло вино изтекло в пръстената ни изба. На заранта тате видя какво съм направил и… се втрещи. Но не ми се скара (никога не ме е бил, нито ругал), а само изрече: „Бий магаре по-магаре” и толкоз.

10

Години наред повечето български кинорежисьори работеха над филмите си с временни трудови договори, което ги лишаваше от правото на годишни отпуски, да набират трудов стаж, да ползват отпуски, болнични, почивните станции и пр. Но всички роболепно си кютаха. Докато един ден написах мотивирано изложение да ЦС на профсъюзите и... само за по-малко от месец се постанови решение: на режисьорите с временни договори да им се признава изработеното за трудов стаж, освен годишни отпуски, почивни станции, лечения и пр.

11

Пак някъде през тези години българските новобранци служеха по съответните военни поделения по три, а моряците по четири и повече години. Тъй като на малкият ми син Владислав предстоеше да влиза в казармата за отбиване на войнишкия си дълг за три години, а беше определен за моряк от четири и повече, хрумна ми идеята, които желаят да бъдат освобождавани от задължителната военна служба, да отбиват военното си задължение чрез работа в съответни държавни фабрики и други национални производствено-стопански дейности, като им се признава трудов стаж. И не само това, а срокът за отслужването да се намали на 2 години, като им се заплаща съответното месечно възнаграждене, освен ползване на платен годишен отпуск, такъв по болест, пътуване из чужбина и пр. Заедно с това вечер да спят по домовете си. А които желаят да продължат образованието си, да го правят по вечерни гимназии, висши университети и т.н. И тогава по този повод написах обосновано предложение, което подкрепих с няколко подписи на приятелите на сина ми, на които също им предстоеше да влизат в казармата. Предложих го на в. „Летературен фронт” като бивш техен окръжен кореспондент, където веднага беше отпечатано (вече не помня в кой брой, година и пр., за да цитирам целия текст, нито пък мога да се ровя из грамадата ми от архив да издирвам тези данни). За моя върховна радост, както и тази на сина ми и на приятелите му, още в най-близките седмици проектът ми официално се възприе и… оттогава всички български новобранци добиха правото да отслужват военната си служба не по казармите, а да я отработват по съответните държавни ведомства.  Така моят син прещастлив и доволен веднага започна да работи в Кремиковци, като заедно с това се записа да следва във вечерния Институт икономика в Студентския град в София. А още на другата пролет при моя командировка в Берлин го взех със себе си, та и това вълнение да преживее на своите 18-младежки години.

Станко МИХАЙЛОВ

(Следва)