nabore.bg

12

Като депутат в 39-ото Народно събрание имах право да ползвам служебна кола, консултант, секретар, мобифон, почивни станции, медицински услуги и др. Но и това не правех. Само веднъж взех кола за честването на празника на будителите в историческия музей „Бояна”, организиран от президента Първанов, като поканих и жена ми да преживее вълнуващия празник. Но го направих принудително. Защото късно вечерта, когато щеше да свърши празненството, нямаше с какво да се приберем оттам в комплекса ни „Младост“.

А когато през пролетта на 2005 г. заболях от тежка двойна пневмония, с висока температура, кашлица, немощ и т.н. не постъпих в правителствената болница, което ми предложиха. Продължих да се лекувам „домашно”, като прикривах заболяването си от колегите. При все това неотлъчно посещавах работните ни заседания, а после от парламента до болницата отивах с градските автобуси. Но когато при единственото ползване на депутатската ми кола претърпяхме злополука в „Младост” на кръстовището зад днешния „Макдоланс”, приех това за лошо знамение и от него момент се отказах да я ползвам повече. Е, оцеляхме. Нищо не стана на колата, нито на нас с шофоьора. Но беше стресиращо…

13

След прехода създадох близко приятелство с гениалния и световноизвестен български строител д-р Джеймс Велков, построил двата най-големи града на Канарските острови от 42 и 20 хил. жители (за него подробно съм писал из масмедиите, а и в някои от книжните ми спомени. Водех го на разговори в дома на ексминистъра на културата Георги Йорданов, запознавах с пръкнали се вече нови величия след Прехода и т.н.). Така, че при всяко негово идване в София дълги години се срещахме с Джеймс, освен и с жена му Снежа, с която също станахме добри приятели. И тогава при една от честите ни срещи в тукашния му новозакупен дом зад Римската стена, той ми каза:

– Станко, имам вече близо един милиард долара. Ела при мен на Канарите! Ще ти дам луксозен апартамент от 240 кв. до моя, луксозна кола, секретарка, преводач и колкото искаш пари. Ако пък решиш да напишеш книга за мен, ще ти благодаря до гроб. Защото ти си велика личност и аз се гордея с теб и с приятелството ни...

Отказах. Взех в негово присъствие от жена му само 2000 лв. за предпечатната подготовка на новата ми очеркова книга „Спомени“, в която притурих споменен материал за него и... това беше всичко.

А скоро след това той почина и заедно с Георги Йорданов отидохме да изразим съболезнованията си на жена му в храма „Света Неделя”.

14

На 15 октомври 1974 г., по моя оригинална идея, поместена във в. ”Работническо дело”, още на 15-тия ден в Столицата, а после и в цялата страна, се въведоха тъй наричаните “бързи” или “експресни” градски автобуси. Икономиите от гориво, масла, персонал, гуми, амортизация на машините, стопанска печалба от спестеното време на пътуващите, екологичното опазване на природата и пр. днес възлизат на милиарди лева. Но освен няколкото благодарствени реда в писмо до мен, подписано от директора инж. М. Марев на СД „ГРАДСКИ АВТОТРАНСПОРТ“ „ЗЕМЛЯНЕ“, под № 826 от 15 октомври 1974 г., друго не получих. Независимо от това само след по-малко от две седмици по нашия маршрут полетяха първите бързи автобуси 306, после пуснаха такива и по други градски линии, а днес вече из цялата страна. При все това не ми дадоха дори един гратисен билет. А писателят Васил Цонев (Дон Базилио) по същото време предложи на “Балкантурист” да въведат в менютата си традиционни български ястия, след което доживотно получи правото да се храни безплатно в цялата страна и да спи в хотелите им…

15

При моя задгранична командировка в Москва през 1970 год. за снимането на филма си „Безсмъртие“ за чутовния подвиг на българския революционер-антифашист Петър Ченгелов, обесен в Пловдивския затвор, главният счетоводител на Студия „Екран” към Българската национална телевизия Чонков ми даде 5000 тогавашни рибли за стопански разходи. Но аз не ги изхарчих и когато по телефова му казах това от Москва, той ми нареди да не ги връщам, а да ги оставя на съхранение в икономическият ни съветник в СИВ Ангел (вече не помня фамилното му име). На часа ги занесох и му ги дадох най-доверчиво на входа на самата многоетажна сграда пред хотел „Украйна”, и то без никаква разписка. Но, когато после отидох да се отчитам в счетоводството, се видях в чудо. Защото при всичките ми неколкократни молби въпросният Ангел да върне рублите, за да се отчета, той все отлагаше под разни предлози. Накрая казах това на началниците му в присъствието на Чонков и… едва тогава работата се уреди. Но ми костваше куп ядове заради този нагъл тип. А кой беше виновен? Разбира се аз, с моята маниакалност да бъда винаги честен, точен, лоялен, изпълнителен, доверчив...

16

През 1970 г. същото направих и в Гърция, когато отново върнах неизползваните командировачни няколко хиляди долари, отказвайки се от Драма, Кавала и Дедеагач. По този начин се лиших от полагаемите ми се задгранични командировъчни, както и на петчленния ми снимачен екип от престоя ни с шест дни там. А защо го направих? За да мога със спестените средства да подпомогна бюджета на следващия ми филм. Защото отпущаните производствени разходи не стигаха до никъде и, ако не правех икономии, нямаше откъде да подсиля бюджета на поредната си филмова творба.

17

След прехода същият Чонков стана главен счетоводител на известния Илия Павлов. Фирмата му обаче необяснимо как „завзе” цялата сграда на Съюза на българските писатели” на ул. „Ангел Кънчев” 5. Него ден отидох при Чонков да се видим в същата сграда, в която някога не излизах и където беше започнала бъдещата ми писателска дейност. Но докато го чаках да излезе от кабинета си, двама души в приемния хол пренасяха автомати от едната стая в другата. Нищо не казах, нито запитах моя приятел какво е това. Защото тогава той пък най-неочаквано ми предложи (знаейки, че синът ми Владислав вече е в Америка) да осъществим чрез него внос на няколко десетки хиляди тона кафе с презокеански кораби. Не можех нито да се чудя, нито да блещя изумени очи, нито да заекна от съблазън, което тогава Чонков ми каза. Защото никак, ама никак не очаквах, че това е възможно да стане, освен че и самият Чонков лично ще поеме ръководството на въпросната търговска сделка и т.н., когато самият той предните години ми забраняваше да не връщам икономисаните долари от задграничните ми командировки и се възхищаваше от моята честност, стриктност, скромност, доброта. А ето, че сега сам ми предлагаше да извършим въпросната търговска дейност с Америка, и то срещу чували с долари от сделката. Та кой можеше още през първите дни след демокрацията да мисли и върши такива неща, и особено такива безумци като мен? Затова мигом отказах, с аргумента, че синът ми е пълен лаик в тези работи като мен, че отскоро е в Америка и пр., след което разговорът ни прекъсна и повече не се поднови при следващите ни срещи…

18

А, ето и неоспорими факти, свързани с десетките хиляди мои авторски книги, които дарявах на нашите народни театри, училища, музеи, фондации, читалища, казарми, затвори, посолства, културни клубове, Съюзите на българските писатели, този на журналистите, на филмовите дейци и на кого ли не още, и то доказани с надлежните разписки, печати, подписите на получателите им.

Напр. на Народния театър "Иван Вазов", с изх. № 276/30.10.2003 г. и с приемо-предавателен протокол от 25.10.2003 дарих с 1317 бр. книги, видно от приложения протокол за:

„Криволици”, 214 бр., „Солени очи”, 208 бр., „Кралска кръв”, 216 бр., „Спасените”, 1 том, първи тираж, 192 бр., „Княгиня Мария Луиза”, 216 бр., „Депресия”, 270 бр.

Подписал адм. директор Ал. Жеков)…”

По-късно с нов приемо-предавателен протокол от 25.11.2003 дарих на същия театър други 3109 бр. книги, със следните заглавия:

„Депресия”, 435 бр., „Кн. Мария Луиза”, 336 бр., „Мъжки грехове”, 900 бр., „Солени очи”, 368 бр. ,”Криволици”, 374 бр., „Кралска кръв”, 696 бр.

А с разписки № на 11.12.2004 и № 102/16.12.2004 г. пак на Народния театър "Иван Вазов" дадох общо 4330 бр. книги, но без да цитирам заглавията им.

Не отминах и Столичната библиотека, на която с акт № 5/2008 от 6.11.2008, дарих 1512 книги, на стойност 7560 лв., на които също няма да цитирам заглавията.

На 31.10.2004 г., срещу ръкописна разписка от Михаил Букурещлиев, худ. ръководител на ансамбъл „Изворче” при Нац. дворец на децата, дарих 124 бр. книги.

Столичен куклен театър от 4.11.2003 г. дарих с приемо-предавателен протокол и с подпис на директора Кирякос Аргиропулос 1190 бр. книги за деца:

„Камилата”, 450 бр., „Солени очи”, 400 бр., и „Спасените”, първи том”...

Общонародно сдружение "Мати Болгария", с председател проф. Петър Константинов, на 6 ноември дарих за раздаване на българите извън България общо 134 бр. кн: „Солени очи”, 32 бр.,”Камилата”, 30 бр., „Криволици”, 24 бр. „Кралска кръв”, 24 бр. и „ Кн. Мария Луиза” 24 бр.

На 12.11.2003 г., с приемо-предавателен протокол, подарих на Съюза на българските писатели срещу подпис на Димитър Христов като председател на творческия фонд общо 1266 бр. книги: „Кн. Мария Луиза”, 66 бр., „Криволици”, 360 бр., „Кралска кръв”, 360 бр., „Солени очи”, 60 бр., „Мъжки грехове”, 360 бр. „Депресия”, 60 бр., както и още десетки други за Скопие, когато след това той стана шеф на българския културен дом в Македония, но без да ми даде разписка.

Срещу приемо-предавателен протокол от 25 ноември 2003 г. дарих на театър "Българска армия" общо 4000 бр. книги, подписан от зам. директора Мирослав Пашов, но без да цитирам заглавията им.

Подобно нещо направих и на 10.05.2004 г. на 128 СОУ "Айнщайн" срещу подписа на директора Ем. Илиева, общо за 964 бр. книги.

На 19.04.2004 г. същото направих и срещу приемо-предавателен протокол на 562 бр. книги за 39 СОУ, подписан от педагогически съветник Светлана Лазова.

С приемо-предавателен протокол от 17.11.2003 г., подписан от Емил Нешев – зам. директор на Националния дворец на децата, дарих общо 826 бр. книги…

И още и още много други, като в много случаи ги давах без никакви разписки, подписки, печати и пр.

Така, че нека всеки неотегчен читател да си представи каква хамалска тежест бе да върша всичко това. Когато всяко заглавие от хилядите книги трябваше да се събират, комплектоват и пр. от разните складове, после да се отвозват до получателя им, като предварително се осигуряваше хартия, канап и пр. за тяхното опаковане. А дни преди това да преговарям с ръководството на всяка отделна институция и да определяме дните и часовете на доставката им. След това пък да се товарят от основния склад, после превозват, където пък да се разтоварват и оформят приемо-предавателните документите и още и още какво ли не.

А нека всеки да си направи сметката колко стотин хиляди лева струваха изброените книги? Защото, ако всичките ги бях продавал на разните тогавашни разпространители из София и из страната, и то когато по онова време всяка бройка от тях струваше по 10, 12, 18 лева, а читателите бяха неизброими и все още четяха, на колко ще излезе общата им сума? Но, дори и да не се продаваха на тогавашната им корична цена, а само по 2-3 лева бройката, днес сумата пак щеше да възлезе на десетки хиляди лева, с които можех да закупя поне два апартамента, а не и до днес да се тъпча в сегашната ми тясна панелка като в пчелен кошер. Но аз не, та не. Защото идеалистично си внушавах, че писателят не е създаден да печели и да трупа материални блага, а да ги превръща в духовна храна на своите читатели. Е, тогава хак ми е, че се сринах до сегашното ми социално дереже, и то с инвалидна пенсия от 171 лв. на месец. А на всичкото отгоре, когато нито един от въпросните десетки театри, фондации, читалища, посолства, училища и пр. не ми дадоха поне веднъж един билет да посетя спектаклите им, или пък да ме поканят на тяхно тържество. А сред тях бяха и десетките мои някогашни колеги, съседи, съграждани и др., които също дарявах с автографи книгите си. А бяха ли ги чели изобщо, или захвърлили по кошовете за боклуци – не знам. Но и те не правиха изключения от останалите, макар и уж държавни, културни, обществени и др. институции.

Станко МИХАЙЛОВ

(Следва)