nabore.bg

Въведение

Тъй като днешното демократично време се препълва от безбройни миражни надежди да прогони от новата българска битност социалните злини, ще започна с онези, както след прехода се произвеждаха не само в моето дотогавашно минало, но и в настоящето. И особено, когато идеалистичните копнения за материално и духовно благополучие продължават още по-неспасяемо да ни втикват в дълбоките падини на икономическата разруха и да се гърчим от материална изнемога. Но понеже животът и мен кървящо престъргваше още от детството, без и досега да укроти пещерната си свирепост, ще опиша съкратено само някои от тях. Но не да самоизтъквам личността си, а само за поука и просвета на днешния читател.

 1.                                                             

През дъждовната есен на 1954 г. в Бургас, и то едва 23 годишен, спасих от посичане с брадва на кръвната му майка и брат издирвания с години убиец на кръчмаря в кв. Атанасово, с прякор Мечо. Пред къщата с дървена ограда стояха около 20 мaхленски сеирджии и въоръжен милиционер, но никой не смееше да влезе в двора. Връхлетях и… въпреки насочената брадва отгоре ми, а после и касапски нож предотвратих кървавата свада, както и собствения ми живот. А на другия ден убиецът бе заловен...

2.

Преди около 40 години под жилището ми в “Младост” 2, бл. 206, вх. 9, скандалният алкохолик Владко Цветанов връхлетя с нож да убива жена си Йорданка и двете им деца Цецко и Иринка. Стълбището ехтеше от писъци, викове за помощ, псувни, закани. И отново струпана група сеирджии от съседи, без някой да се притече на помощ. Чух, полетях от моя осми етаж към неговия пети, разбих вратата, връхлетях вътре и… когато понечих да измъкна изпод кревата двегодишното им детенце Иринка, изпаднало в ужас от бесните закани на баща си, над мен се надвесе с дългия си нож пияницата Владко… Какво последва нататък вече не е важно, защото излязох жив на стълбището. Тогава съседът ни от втория етаж д-р Алиев изрече изумен:

– Михайлов, защо го направихте? Та той е луд…

– За да не убие жена си и двете им деца.

3.

През 1987 г. отидох във Виена да издирвам част от обявените за убити и безследно изчезнали през Втората световна война австрийска група от 5 деца. По нареждане на зам. министъра на културата Иван Милушев, генералният директор на Държавния архив в София Кръстьо Гергинов ми даде няколкостотин австрийски шилинга за стопански нужди: транспорт, копиране на документи, телефонни разговори с полицията, с Червен кръст и др. Но аз кръстосвах града пеша от тъмно до тъмно до всичките тези места, без да ползвам таксиметрови коли, обществен транспорт и пр. Ползвах телефоните на българското Посолство и на други институции за връзка, когато се налагаше да го правя. Вадех копия на открити ценни документи, фотоснимки и др. пак при тях, но без да ги плащам. По този начин не похарчих нито шилинг от отпуснатите ми за целта валутни средства, които после върнах непобутнати в България.

4.

Така постъпих и при издирването в Пекин на китайската ми героиня Чи Ин за четвъртата серия на филма ми „Спасените” като дъщеря на прославения китайски пълководец, военен министър и т.н. маршал Джу Де, което се потвърждава и от командировъчната заповед № 869 от 18.05.1987 г. Понеже нямаше да ми стигнат бюджетните средства за филма, доброволно се отказах от командировката ми до Москва, Пекин и Шанхай, макар че беше неотложимо да ги посетя. Поради това отидох в Пекин чак след две години с екипа си, като съкратих командировката с 7 дни до Шанхай. Но по този начин спестих от производствените разходи дотам, както и от командировъчните на екипа ми. Но друг би ли извършил подобно нещо? Да се откаже от посещение на такъв уникален град като Шанхай, сякаш правех филм за Кьор Исмаил, та да мисля за икономии? И то, когато бях дал вече на началника на културния отдел на Министерството на културата на Китай ръкописа на бъдещата ми книга „Дъщерята на маршала”, но още неотпечатана в България. Вместо това по нея Китай веднага засне игралният филм „Червената вишна”, с който участва в Националния филмов фестивал в Шанхай и спечелва първата награда за женската роля. Но и този път без да получа дори думичка благодарност за това. Само дето ме канеха няколко пъти с жена ми и ексминистъра на културата Георги Йорданов в Посолството им в София на техни празненства и… това беше.

5.

Подобно нещо направих и със знаменития ни писател Николай Хайтов, когато все през тези години като мой дългогодишен приятел и колега от в. „Народна култура” ми предложи по негов сценарий да заснема исторически филм за Атонския манастир. Пак отказах, защото един от началниците на Пети отдел в Министерството на външните работи Иван Ганев, после станал зам. министър на същото, се страхуваше, че ще стане политически скандал, ако го сторя. Затова се принудих да се откажа. Но освен, че нито един от колегите не правеше подобни неща, но вместо да получа благодарност, Главният счетоводител Чонков ми направи заканителна забележка пред Главния редактор на Студията Христо Горов:

– Ако, не те ценях за честния характер, скромност, преданост и саможертвеност, никога повече няма да ти давам дори лев за командировки. Защото аз си знам как се получава валута от финансовото министерство. А ти я оставяш непобутната, поради което през следващата година я намаляват...

6.

Същото направих и през 1970 г., когато съкратих друга моя командировка в Москва с цели 12 дни по игралния българо-съветски филм „Откраднатият влак“ на режисьора Владимир Янчев, в който изпълнявах ролята на адютанта на Георги Калоянчев. Извърших задълженията си и вместо да се оставя на вълнението да разглеждам и да пренасищам сетивата си в уникалния град, аз се върнах в София още на шестия ден и се лиших от командировъчните си права с толкова дни.

Станко МИХАЙОВ

(Следва)

 -----------

Станко Михайлов е поет, писател, журналист, сценарист, режисьор, старши методист-театровед, международен изследовател, носител на наши и международни престижни награди, филантроп, антимилитарист, интернационалист, родолюбец, дарител, биограф на световноизвестни личности, автор на повече от 120 сценарии, филми, лирични сборници, книги, театрални пиеси, пътеписи, депутат в 39-ото Народно събрание.