nabore.bg

Архивите са живи

Ситнежи: Факти, събития и документи от един живот (четвърта част)

19

 

Популярната в миналото естрадна певица Надежда Ранджева от шумно известния тогава певчески състав на ДО-РЕ-МИ-ФА и бивша жена на Вили Казасян също беше мое лично откритие за българското кино във филма “Вула” на режисьора Никола Корабов, после и в други. Щом него ден само я видях с майка й пред хотел “Рила” и харесах, още на другия ден я предложих на режисьора за главната роля на филма му ”Вула”, и то без да знаех дотогава коя е, що е. Той я одобри и… тя също тръгна по завидната си филмова кариера.

Но милата Надежда, както и десетки други като тях, не ми изрече дори едно „Мерси!” Нещо повече. Когато буквално часове преди излитането й за филмовия фестивал в Москва с художника и послешен професор К. Джидров, тя прикри вълнуващото събитие, което за мен беше допълнително разочарование и от нея…

 

20

 

През пролетта на 1989 г. в Тел Авив собственикът на самолетната агенция „Балканим“ Пардо ми предложи в присъствието на асистентката ми Диана 450 хил. долара за откритите от мен 21 коминтернски деца, по чието повод заминах там да доизясня някои исторически, политически, родови и други факти на героите из съответните музеи, институции, историци, свидетели и пр., свързани с филмите и с книжната ми поредица „Спасените”. Но и от този крупен паричен съблазън не приех нито цент, макар че на музея „Яд Вашен“ предоставих безвъзмездно първите вече подготвени за печат мои два книжни тома на същата тема, като заедно с това в Тел Авив правех прожекции на вече заснетите ми филми, приемах срещи с тамошни висши политически ръководители като Шомо, председатели на комитети, членове на еврейската културна общност, журналисти и т.н.

 

21

 

Все през тези години във Виена австрийският бизнесмен Бадиан от световен мащаб, с когото при отношенията ни станахме приятелски близки и с доверие един към друг, неочаквано ми предложи пак пред асистентката ми откупка от изумяващите близо два милиона долара срещу откривателския ми архив, свързан с трагичната одисея на коминтернските деца. Но пак отказах (случаят съм описал във втория том от книжната поредица „Спасените“ и който иска може да го прочете).

И тогава по този повод в-к „Уикенд“, бр. 34 от 21–27 август 2010 г., в едрото заглавие на своята статия, известния журналист, отговорен редактор на същия и творчески директор на в-к „Минаха години“ Иван Георгиев, завършва: „... Бивш депутат се отказа от милионите си... И сега Станко Михайлов отказва на финансовите съблазни, въпреки че живее в двустайното си малко жилище с 171 лв месечна пенсия...“

 

22

 

Само допреди 12-13 години многократно отказвах и на сестра ми Мария да препише на мое име апартамента си в Бургас. Не приех, защото имаше син и жилището законово принадлежеше на него, а не на мен (Въпреки, че на времето аз уредих в София тя да го получи, освен да го обзавеждам и пр.). Но скоро след това скъпата ми сестра я сполетя тежък инсулт и почина, а синът й влезе в затвора за негови поредни дивотии: два пъти бягане от казармата след клетвата му и други глупащини. При все това по право той го наследи.

След смъртта на сестра ми обаче, той още по-малоумно го преписва на някаква вдовица с двама големи синове срещу гледане, докато накрая всичко затри. Защото тя хищнически го присвоява, а той продължи с години да се гърчи из затворническите килии, а после и по уличните тротоари. А като живя след излизането му от затвора при пълна несретност, безпаричен, безработен, самотен, болен и вече почти ослепял, накрая някаква възрастна жена от Бургас го прибра по милост при себе си, докато през януари 2015 г. умря от тежката си социална окаяност. През това време исках да отида до Бургас и опитам да му помогна. Но, уви. Защото аз пък вече бях повален от моите тежки болести и… така не изпълних заричанията си. Затова сега мъчително изстрадвам гибелта му. Защото той също беше много добър, скромен, отзивчив и милостив като сестра ми, но… безкрайно наивен, доверчив, необразован и лекомислен. Добре, че поне се зае с погребението му големият ми син Венцислав…

 

23

 

Когато продадох моя дял от къщата ни в Казанлък и получих 140 хил. лв. веднага купих от фабриката за музикални инструменти „Кремона“ китара за 10 400 лв. Фабрликата е строена по архитектурен проект и изпълнение на баща ми. Още във влака до Бургас, пътуващ с мен опитен китарист от Айтос ме научи на някои основни техники при свиренето и… не след дълго вече се справях с нея: свирех, пеех, съчинявах свои мелодии. Но след време приятелят ми Трайо поиска да свири с нея на някаква сватба, която пък дал на друг наш общ приятел Любо и... повече не я видях.

 

24

 

Пак със същите пари на баща ми от продажбана на къщата ни купих един много скъп ръчен часовник „Анкър“ за 18 000 лв., равни на близо 2-3 тогавашни заплати на средни служители. Но скоро след това един ден на улицата ни „Фердинандова“ в Бургас ме срещна колега на зет ми – Георги Тотев, който беше локомотивен машинист, а след това стана директор на локомотивното депо на Бургас. Бяхме много добри приятели още от гара Карнобат през 1949 г., когато там той работеше като машинист и ме научи да карам локомотива му. И то толкова добре, с познаване на звуковата и светлинна сигнализация при маневрите, освен и морзовата азбука на телеграфните апарати, че една нощ карах целия товарен влак от Карнобат до Казанлък, без да допусна нито една грешка. Та този ден Георги ме срещна и като видя часовника на ръката ми, потупа го, възхити му се и запита откъде съм го купил, за колко лева и пр. И тогава произнесе със съжаление, че нямал такъв, с която абсолютна точност да кара своите влакове. Чух, погледнах извисеното му и високо, снажно тяло с лице от безкрайна доброта, свалих часовника си и... му го дадох. Но той остана не смаян, а вцепенен от почуда и радост. Тръгнах си, а той продължи да стърчи зад мен, все още не вярвайки, че съм му направил такъв скъп подарък.

 

25

 

Един ден най-добрият ми тогавашен бургаски приятел-зъботехник Милчо Зафиров, с две-три години по-голям от мен и един от най-интелигентните от онова време сред моето обкръжение, сподели мечтата си да има рибарска лодка. Ако, имал такава, тогава двамата щели сме да ходим за риба в морето и нямало да гладуваме, както през купонните военни години. Чух и веднага отидох при стария руски емигрант чичо Никита и му поръчах да ми построи такава лодка. Пак със същите пари на тате му дадох капаро за покупка на материалите, спазарихме се за цената и... след няколко месеца лодката беше готова: дълга 5,96 м., широка 0,80 см. и висока 1.25 м., освен и с „огледалце“ отзад за поставяне на мотор. Отидох да я видя, приема и обсъдим как ще я откарам до морето, къде ще я акостирам и пр. Радостта ми беше безумна: имах вече лодка, но която още криех от приятеля си, защото исках да го изненадам и зарадвам. Хубаво, но само дни след това неочаквано излезе заповед на пограничните служби, която забраняваше притежанието и излизането на лодки в морето, освен на рибари и със специални разрешения от съответните власти. Прехапах език за черния си късмет и като не можех вече нищо да направя, оставих лодката да стои в двора на чичо Никита няколко години, докато накрая престанах да мисля за нея.

 

26

 

През юли 2010 г. дарих на Българска държавна агенция „Архиви“ целия си огромен журналистически, писателски, филмов и откривателски архив с обем 80 хил. печатни страници, при това с неоценима национална и международна научно-изследователска стойност, за който ми даваха милиони долара. И то, както вече казах, събиран и съхраняван с каторжен труд, казармени заплахи, жертвени рискове, изцедена кръв и с разрушено здраве в продължение на десетки години. И тогава по този повод нашите масмедии широко и „признателно за мен” уповестиха цитираният долу дарителски факт. А отделно от тях председателят на Държавна агенция „Архиви“ акад. проф. д-р Георги Бакалов в личното си писмо до мен от 15.06. 2010 г. с № С-94–22, написа:

„УВАЖАЕМИ ГОСПОДИН МИХАЙЛОВ,

Изразявам благодарност за проявената от Вас гражданска отговорност за съхраняване и опазване на документалното наследство и предадения от Вас личен архив... Предстои неговата архивна обработка и описание, което ще ни даде възможност да оценим истинската стойност на документите и възможността за тяхното популяризиране...“

 

 Станко МИХАЙЛОВ, режисьор и писател

 


Станко Михайлов

Станко Михайлов