nabore.bg

Интервю

Синът на Станко Тодоров: Баща ми беше човекът от народа, а не Живков (първа част)

Родителите ми бяха бунтари по дух, но за тях партийното единство бе над всичко, в политбюро ги наричаха “сиромахомилите”, разказва Калин Тодоров

 

Калин Тодоров е роден през 1953 г. в София. Син е на бившите партизани Соня Бакиш и Станко Тодоров. Баща му заема редица високи постове в партията и държавата, 10 години е министър-председател, 10 ноември го заварва председател на Народното събрание. Майка му дълги години е главен редактор на сп. “Жената днес”. Калин завършва право, работи като журналист в БТА, във в.”Отечествен фронт”, впоследствие “Отечествен вестник”, занимава се и с търговия с картини. През 1991 г. заедно с журналиста Владимир Береану издава книгата “Кой уби Георги Марков?” Женен, с две пораснали деца.

- За разлика от повечето деца и внуци на висшата партийна номенклатура от близкото минало - от Сергей Станишев до Лиляна Павлова - вие “не осребрихте” прехода. Защо стана така?

- Не мисля, че е морално да се осребрява преходът, защото не може да се търгува с идеали. За мене и моето поколение това бяха много трудни години. Занимавах се с различни неща, но никога не съм си позволявал да търгувам с идеите на баща ми. Никога не съм бил ортодоксален комунист - точно обратното. След 1985 г. с мен се случи нещо странно. Дотогава вярвах в идеите на партията, в марксизма, в комунизма и пр. В 1985-а от Англия ми изпратиха една книга на двама руски дисиденти, Андрей Синявски и Юлий Даниел. Тя съдържаше цялата истина за КПСС и всичко, което се е случило в Русия от 1917 до 1965. Въпреки че гласността все още беше “на час по лъжичка”, ледовете бяха започнали да се топят. Тогава започнах да виждам нещата по друг начин, не само за България, а и за Съветския съюз и за света изобщо. Ето защо промените през 1989 г. не бяха неочаквани за мене. Бях обаче изненадан от скоростта и от начина, по който се случиха. Нямах илюзии за това, което предстои в следващите 20-25 години. Целият революционен ентусиазъм от 90-те години мина някак покрай мене, просто защото бях скептик. Но никога не съм допускал, че ще се стигне до днешната действителност.

- Вашите родители се ползваха със симпатия сред обикновените хора. Чували ли сте поне един виц за Станко Тодоров, за Живков имаше колкото щете..

- Звучи малко самонадеяно, но ми се струва, че баща ми успя да се запази от пролетарското високомерие. Семейството му е от едно радомирско село, много бедни хора, имали са трудно детство. Предполагам, че и с Живков е било така. Страшна беднотия, баба ми имала десет деца, от които пет са умрели. Баща ми е едно от петте оцелели. За тези бедни хора, които по силата на историческите обстоятелства изведнъж стигат до върховете на държавата, е много трудно да се предпазят от изкушението да започнат да злоупотребяват с властта. Баща ми е един от малцината, които успяха да се съхранят. Предполагам, затова не съм чувал вицове за него.

- Какво беше отношението на баща ви към Тодор Живков?

- Отношението му към Живков мина през два етапа. До началото на 80-те години те бяха съратници. Баща ми имаше няколко сериозни качества и едно от тях беше лоялността. Беше лоялен и към Живков, и към партията, и към Съветския съюз. В някаква степен в Живков виждаше олицетворение на партията. Затова никога не е тръгвал срещу него, нито се е опитвал да осребрява авторитета си в партията, както и това, че хората го харесваха и го обичаха. Но във втория етап, когато Живков започна да става вреден за партията и държавата, нещата бяха исторически обективни. Социализмът започна икономически да изостава. Мисля, че двата периода, в които баща ми беше министър-председател, бяха толкова успешни, защото съвпаднаха с разцвета на екстензивното развитие на социалистическата икономика. В един момент тя започна да зацикля. Когато смени баща ми с Гриша Филипов, Живков вече беше станал прекалено самонадеян. В този период баща ми започна да осъзнава, че нещата не вървят добре, но никога не тръгна срещу него. Беше коректен и лоялен.

- Имаше ли той свои виждания за развитието на социалистическата държава и икономика, различни от тези на Живков, които да споделя само в тесен семеен кръг?

- Той не беше икономист, но имаше инстинкт. Огнян Дойнов започна да говори, че България е в състояние да провежда независима политика в рамките на Варшавския договор, да се отваря към Запада и пр. Дойнов бе станал любимото дете на Живков. Попитах баща ми какво мисли за него и той ми каза следното: Дойнов би бил идеален министър-председател на Швейцария, но за България не става, защото за да можеш да управляваш икономиката ни, трябва да си тръгнал от най-отдолу. Баща ми беше тръгнал от дъното. Той познаваше българската икономика. Беше му ясно, че всички тези грандомански проекти като завода в Червена могила, които Дойнов измисляше, не са за България и това се оказа вярно. За него партийното единство беше най-важно. Никога не си е позволявал и като министър-председател, и като член на политбюро да тръгва срещу линията на Живков. Но вкъщи с майка ми често споделяха, че нещата не вървят добре и започват да рухват.

- Майка ви, Соня Бакиш, беше забележителна жена. Бунтар ли бе по характер? Има ли участие в бягството на баща ви от болницата, в която той лежи, след като го раняват?

- Майка ми беше много красива жена и определено беше бунтар, но по това време, 1943 г., отношенията им още не са близки. Баща ми е член на бойна група в София, раняват го тежко, затова в болницата махат единия му бъбрек. Задържан е в дирекцията на полицията, после организират бягството му от болницата. По това време майка ми, която е еврейка, е интернирана в Михайловградско по закона за защита на държавата, където става партизанка в михайловградския отряд. Но мисля, че тя няма пряко участие в бягството му.

- Вие сте от еврейски произход по майчина линия, имали ли сте някога намерение да емигрирате в Израел?

- За съжаление аз съм патриот. Веднага след промените баща ми и майка ми смятаха, че хората ще оценят това, че са се опитвали да бъдат почтени и скромни, че не са злоупотребявали с власт. Бяха обаче страхотно изненадани, че ги поставиха под общ знаменател с всички останали. Станаха изкупителни жертви на цялата негативна кампания срещу миналото и срещу социализма. Бяха много страшни години за нас. Баща ми почина от рак. Мисля, че болестта беше провокирана от това, което му се случи след 10 ноември. Той беше готов да поеме цялата си отговорност за това, което е станало, но смяташе, че освен негативи има и позитиви. Само че никой не му ги отчете. По улиците му подвикваха обидни думи, на мен ми звъняха вкъщи, заплашваха семейството ми, че ще го екзекутират. Тогава се появи идеята да емигрирам в Израел, защото жена ми беше много уплашена, имахме и две малки деца. Но тогава тъстът ми се разболя и в крайна сметка си останахме тук.

- Какво бихте разказали за непознатия Станко Тодоров?

- Имаше един филм за Живков, “Човекът от народа”, който беше гнусно пропагандно клише. Баща ми обаче беше човек от народа. Властта не успя да го поквари. Остана си селското момче със селския вкус към земята, към обикновените неща. Това, което не се знае за него, е че той имаше дълбока връзка с обикновените хора, каквито бяха повечето му приятели. В късните години се занимаваше с градинарство. Беше завършил 4-ти клас, но в него имаше вродена интелигентност и аристократизъм, разбира се, в добрия смисъл на думата. Имаше удивителната способност да се самообразова и да се развива. Когато Хенри Форд умира, върху надгробната му плоча е поставен надпис: “Тук почива Хенри Форд. Той беше глупав човек, но умееше да се обгражда с умни хора и да ги слуша.” Така беше и с баща ми. Умееше да се обгражда с качествени хора, които слушаше. За разлика от Живков в късните му години, който беше суетен, обичаше да го възхваляват и се обгради с ласкатели, които умело създаваха в него усещането, че е велик интелектуалец и велик ум и че знае и разбира всичко, баща ми не беше такъв. Навремето излезе една стихосбирка “Априлски поети”, в нея имаше стих: “В тебе има нещо от Левски, в тебе има нещо от Ботев...” – тези стихове се отнасяха за Живков... 

- Как преживяха вашите родители този култ към личността на Живков?

- Баща ми беше нормален, земен човек и това полуобожествяване много му тежеше. В един момент се случи нещо странно. Когато Илия Кашев стана шеф на УБО на мястото на Гръбчев, той започна да ги обгрижва прекалено много с луксозни вили, “мазди” и какво ли не. Баща ми се пазеше много от това. Колкото и странно да звучи, това беше една от причините Живков да започне да се страхува от него. Спомням си, че тогава в кръговете на политбюро ни беше излязло прозвището “сиромахомилите”, защото родителите ми не искаха да ни купуват “мазди” и други скъпи неща. Баща ми беше поразен, когато откриха приживе паметника на Живков в Правец.

- С кои бяха най-близки баща ви и майка ви?

- Имаха много приятели, най-вече обикновени хора. Странно, но един от най-близките приятели на баща ми беше бащата на съпругата на Желю Желев, бай Гроздан от Веселиново, още от времето на кооперативното движение. Този бай Гроздан идваше няколко пъти вкъщи и викаше: А бе, Станко, какво да го правя тоя моя шашавия зет!

 

Интервю на Христо КУФОВ

 

 

 

 

 

 


Калин Тодоров

Калин Тодоров

Станко Тодоров (вторият отляво надясно) с прославения съветски маршал Климент Варошилов

Станко Тодоров (вторият отляво надясно) с прославения съветски маршал Климент Варошилов

Станко Тодоров и Соня Бакиш на официално посещение при индийския премиер Индира Ганди

Станко Тодоров и Соня Бакиш на официално посещение при индийския премиер Индира Ганди