nabore.bg

Затвориха баща ми, а сега хайдуците никой не ги вкарва в затвора

Проф. Лъчезар Филипов е единственият жив син на министър-председателя на България от 1981 г. до 1986 г. – Гриша Филипов. Разказва пред „Златна възраст” спомените си своя баща. Започва с най-големия за него парадокс, който се случил през 1989 г. „На 13 юли баща ми навърши 70 г. Връчена му бе златна звезда – Герой на Народна република България! Показва се цялото ЦК на БКП, целувки, милувки, „ние се гордеем с вас”... Всичко това е красивата страна на 1989 г., спомня си синът на Гриша Филипов.

 „На 7 ноември семейството ни заедно със семейството на Димитър Стоянов бяхме в една база в Родопите. Така беше решил татко. Дали е знаел какво ще става, не знам. На 8 ноември следобед дойде вертолет да вземе баща ми, тъй като трябваше да се пътува в Прага на едно съвещание на секретарите на ЦК на комунистическите партии. На 10 ноември е трябвало да се върне още сутринта, но самолетът му се забавя. Обяснението, че забавянето е заради някаква горелка е пълна глупост, отсича Лъчезар Филипов. Убеден е, че самолетът е забавен неслучайно. Горелката всъщност представлява един куфар. „Един куфар не забавя цял самолет!” Физикът е категоричен - забавили са нарочно самолета, за да може да мине свалянето на Тодор Живков и да се случи превратът.

„Лятото на 1989 г., когато нещата започнаха да се развиват в посока, да бъде освободен Живков, баща му казал:

„Тодоре, дай всички да си ходим и да дадем път на младите!”

Живков му отвръща – „Не! Аз считам, че все още мога да работя, ще седим да ги контролираме! През лятото на 1989 г. група другари идват при баща ми и му предлагат да стане той генерален секретар на партията, на мястото на Живков, за да може икономиката да живне малко. Татко отказва, защото вече е на 70 г. Освен това, при погребението му разбрахме, че е бил с 4 байпаса и с 3 инфаркта. Изчезваше за по 2-3 седмици. Ние мислехме, че някъде отива по работа, а той е бил тогава в болница, искал е да ни спести тази тревога.

Идва 10 ноември, продължава разказа си Лъчезар. Гриша Филипов води следобедното заседание, поздравява Петър Младенов за избирането му за генерален секретар и на другия ден за съжаление разбира, че заедно с Тодор Живков, Митко Балев и Димитър Стоянов той също е нарочен да бъде освободен. „Цялата демагогия започа още на следващия ден, когато тези, които са го поздравявали на 13 юли, започват да го подиграват за руския му акцент за това че е бил неграмотен, че съсипал икономиката... В тази партия и в момента има същата демагогия. За съжаление хората, които са били тогава са си отишли! Онези 70-годишни старци са били идеалисти. След тях идва комсомолското, меркантилното поколение на Георги Атанасов, Петър Младенов, Андрей Луканов. Това са хора, които правят кариера на гърба на идеализма на тия старци!

Баща ми не можа да преживее това.

Казваше: „Аз съм дал 50 години от живота си на партията, а те в един момен се отричат от мен. Когато той иска да кандидатства на следващата година отново да стане член на партията, те му казват – „Нее, вие имате забрана за тази партия!”

Баща ми винаги е воювал срещу руския вариант на социализъм, независимо, че се говореше, че е проводник на руското в България. Искаше да промени системата. И започна с негласното съгласие на Живков. Въпреки че много се плюе срещу Живков, за мен той е бил грамотен и добър политик. 35 години той успя да осигури на народа в ония условия много добър живот. Неслучайно хората изпитват умиление към тези години.”

За това което се случва днес баща ми би казал - пълна разруха и предателство на държавата, казва професорът. Той далновидно тогава предвиди, че в капитализма са заложени кризите. Ние сега сме свидетели на постоянни проблеми, които той предвиждаше – социални, икономически, финансови. Казваше, че за да е щастливо обществото, трябва да се направи обединение между двете идеи на капитализъм и социализъм, да се вземат положителните неща. Той въведи този Указ 56, който развърза ръцете на дребните производители в България. Няколко пъти се е срещал с човека, който дърпаше конците на властта в Китай Дън Сяо Пин. Взимайки този указ, той го въдвори в Китай. Виждате сега Китай какво представлява – социализъм с капиталистически елементи. На преден план излиза първо политиката за хората, след това за индустрията, и след това за държавата. Това са нещата, които татко искаше да направи. И не напразно ходеше в Китай, в Германия, в Югославия. Когато всичко това нещо се размириса и разбраха каква е неговата политика като министър-председател, с подсказката на някои колеги от типа на Луканов се отива в Съветския съюз и се докладва на тогавашното ръководство,

Горбачов идваше на власт тогава.

Обаждат се на Тодор Живков и казват – „Или ще го махнеш тоя и ще го ликвидираш или ще ликвидираме теб!” Това го знам от баща ми. И Живков решава, на собствен риск, да го осовободи като министър-председател, но да го запази в Политбюро като секретар по икономиката. Няма да забравя, че татко замина за погребението на министър-председателя на Дания, който беше застрелян на улицата. Той отиде в Дания като премиер, върна се и на другия ден Народното събрание му гласува оставката. Това не е ли преврат!? Преврат е! Без да му се дава никакво обяснение.  Превратаджията на 10 ноември е Луканов, но никой не е знаел, че тая история, която се завихря, се прави именно от горбачовската група. Съсипването на държавата тръгва с Луканов, той след това ликвидира и Петър Младенов, и Добри Джуров, и Георги Атанасов, и Кубадински. Всички, които на 10 ноември са викали „ура”, че е освободен Тодор Живков, са били освободени на същия или на по-следващия пленум. И Луканов свърши като куче, застрелян на улицата. И не се знае дали той е застрелян, защото е искал много пари или трябваше да му се затвори устата, казва Филипов-син.

По нататък професорът продължава: „Защо на погребението на татко нямаше никой от БСП? Добре, че човек като умира не вижда отдолу какво става горе! Това е пародията на нашето общество! И ако говоря сега срещу БСП е, защото не може една партия да не си признае грешките. Пожертваха няколко души демонстративно! Защо бяха тия протести срещу Тодор Живков и татко. Баща ми, когато влиза в затвора е в килия с цигани. 72-годишен пенсионер, щял да избяга. Сега айдуците ходят по улиците и никой не ги вкарва в затвора, а него тогава го вкараха в затвора.

Неслучайно се разболя от рак.

Неговите думи за партията бяха следните: „Партия, която не може да си признае грешките, която не си уважава хората, не ги защитава, не може да съществува дълго!” Защото ако преди 9 септември, те са загивали за тая партия, след 9-ти е меркантилна история. Разни келеши се натискаха да стават членове на партията. Това е съсипване на една идеология! Партизаните са били терористи, пълни глупости! Защо когато Бойко Борисов отиде да се подмазва на Дилма Русев в Бразилия не й каза, че е терорист. Тя също е била партизанка. Защо партизаните в Куба не ги наричат терористи? Че Гевара защо не е терорист, а в България са били терористи. Това е наш просташки манталитет! Една партия, която иска да защитава хората и да им създаде добър живот, не може да  се изгражда върху хора, които печелят от партията. Това татко не го допускаше. Той беше против тия прословути-куфарчета на Луканов. Още преди 89-та година идеята на Луканов е да се изнесат част от парите на държавата във външнотърговски централи и един ден, когато партията, евентуално попадне в тежко положение – тези пари да се върнат и да подсилят БКП. И какво се върна – в разни мутри като Карамански, като Илия Павлов, Гриша Ганчев и др. Това ли са тия, които им раздаваха куфарчета. Познавам хора от БСП, които са получили куфарчета. Това ли е социалната политика? Жан Виденов го съсипаха, защото човекът се опита да оправи грешките на БСП, и самото БСП го съсипа. Тогава татко беше жив още и каза – „Ще го съсипете това момче.”

„Ще ви кажа още нещо, продължава проф. Филипов. - Докато трае пленума в Бояна се влиза в кабинета на баща ми в Министерски съвет и му се изземват всички книги и документи. Там са и тефтерчатата му. Голямо количество от тях, успях да запазя и съм ги заключил в къщата си в Банки. Той ходеше винаги с едни червени тефтерчета, в които си пишеше речите и мислите. Никога като говореше не четеше. Аз също придобих тази ораторска способност от него. Само си нахвърляше точките, но никога не четеше. Никога и не се възползваше от съветниците си, някой да му напише речта. Виждах го с една голяма папка – това беше дневникът му, който води от 44-та година, когато е бил околийски началник в Ловеч. Пишеше всяка вечер в него и когато живеехме в Бояна. Прибираше се в 22-23 часа и пишеше в кабинета си, какво е правил и какво трябва да прави. Това беше закон при него. Този дневник също изчезна, защото в него фигурираха лица, които са сега на власт и много неща са им неудобни.

Татко нямаше време за нас

Може би с мен повече си е общувал, защото говорихме много за физика. Той ми предаде любовта си към нея. Имаше два въпроса когато се ходеше при него – „какво?” и „колко?” Знаехме, че трябва да се влиза при него само за нещо конкретно. Излизаше в 6 сутрин и се връщаше в 23 часа. Такъв работохолизъм и аз не мога да постигна въпреки че се старая.

По-голямата част от възпитанието падаше върху майка ми, но няма да забравя като пример в моя живот една случка. В трети клас го бях закъсал с математиката. Имах няколко двойчици и си бях скрил бележника да не ги внесат. Майка ми не можа да отиде на родителска среща и вместо нея отиде татко. Аз знаех и си легнах преждевременно рано. Връща се баща ми бял зелен, бял зелен. Събуди ме набързо и за пръв и последен път в живота ме би с удължител. Той никога не ми е посягал. Тогава се учеха десетичните дроби. Аз не можах да си слагам запетайката. Междупрочем, сега съм на 63 години, професор по физика и математика и до сега си броя запетайката. Това си ми е останало. Но не си го признавам често. Представете си какъв шок е било това за мен, щом в 4 клас вече бях на олимпиада по математика, а в 7-ми вече бях приет в Националната математическа гимназия. Това ме направи човек, защото спрях да лъжа, да крия оценките. Спрях да бягам от проблемите.

Драгомира ИВАНОВА

Вестник „Златна възраст”