nabore.bg

Толкова обиди и подлости има край нас, че малкото ни късметче се губи в голямата и предварително разчертана баница

Така ми се искаше да напиша редове, в които да изчезнат сенките на тревогите и съвсем естествено да прозвучи едно празнично „наздраве!“ За всички, които обичам. За всички, които не познавам. И те се появиха, тръгнаха тези редове. Но...изтрих ги. Едно камъче пак преобърна колата. Изповедта на Стефан Данаилов, искрена и изречена от една трибуна, която познава всякакви думи и рядко, да не речем – почти никога подобни изповеди. Вярвам, сърцето на всеки честен човек е потръпнало от тази изповед. Стоп, обаче! Веднага последваха думи, които да се противопоставят на тази изповед,

да я омаловажат, да пренебрегнат.

Още една ненужна схватка, имам чувството, че шпагите винаги са в бойна готовност. Вместо добрият тон да е на това трудно житейско поле. Толкова са уморени всички от това, че дори потъна вдън земя ироничното изявление за причината на каквото и да е – „международното положение“.  Това „положение“, някога изглеждащо далечно, една възможност да се вмени вина извън нас...

          Не напразно далечните ни предшественици са търсили врата към веселието на празника. Към самозабравата. Към онова, което откъсва от бита, макар да е дълбоко свързано с него. Мигове, в които се „отпуска коланът“. Пъдят се мрачнте мисли. Двете ръце се събират в молитва за надежда. И сега сме пред тази врата. Новата година. Нов... късмет. Но в илюзорния път към оазиса на надеждата се кръстосват толкова шпаги, толкова непремерени думи се блъскат във въздуха, толкова обиди и подлости, и интриги, че малкото ни късметче се губи в тая голяма и предварително разчертана баница.

Журналистическите ми пътеки са ме отвеждали

 в села, градове и градчета, в стопанства, военни поделения, салони и баири. Виждала съм всичко – от бръчките на дълбокото разочарование до светлата вихрушка на радостта. Делникът на моята България е събран в паметта ми на човек, щастлив да види безценната сила на искреността и добротата. Пред празник обикновено ми се връщат тия срещи, тия уроци и за сетен път се питам: защо така отминаваме делничното, което е нашият живот и така настървено очакваме празника. Не можем ли да слеем тези две роли на живота...Виждала съм домове, в които мълчанието държи шпагата си винаги насочена – има ли смисъл от няколко добри думи, само защото празникът така повелява? Защото тогава трябва да сме щедри, добри, коледни...Животът ме е научил, че в делника празниците са много.

Когато прочетох книгата на Дарина Герова „На юг от Дунава“,

 книга за нейния род, за това как се изгражда дом, какво има зад стените му, какво от онези дни се спастря за бъдещето, изпитах светлото щастие на човек, който нещо е открил, макар да си мисли, че знае много. Така делниците ни са нашарени с вълнения, които понякога да по-добри от празничините, защото им липсва суетата на подготовката. Липсва им напрежението всичко да се превърне в празнично – от махането на някоя паяжинка до изваждането на „специален сервиз“. Онези вълнения просто се случват.

          Но както се казва, не се научаваме какво да вземем от уроците на деня. Кога да си припомним делника на прадеди, деди и родители. Кога да се посвеним  от някоя висока трибуна да използваме болестта на близък, за да направим своя пореден опит да уязвим друг човек. Кога да си вържем езика, за да не обидим минаващия покрай нас, да не го бутнем на пешаходната пътека или където и да е...Празнично е, когато някой на улицата направи път на възрастен човек. Така трябва. Не само когато минава засукана млада жена. Спокойно, тя стои стабилно на ксвоите изящни токчета. Но „токчето“ на третия крак на дядото е несигурно. И го изпровожда мърморене. Всеки от нас се е чувствал доре, когато някой по някакъв начин, в гората на делника, му подарил светлинка. От нищо нещо. Защото липсата на такт, лошата дума, сарказмът, подлостта – всичко това ни удря и унщожава съгражданата по някакъв начин хармония на душата. Един шофьор много щедро ме нарече тиква, а аз просто отстъпих назад на пътеката, защото куче се хвърли върху мен. То в делника е така, ще си тиква,

ще те хапят или ще те мачкат.

 Не ви ли се е случвало някой непознат в институция или на улицата да ви крещи, а да се случи да ви запознаят в една по-изискана среда и той да ви целуне ръка? Е, какъв празник ще е този кавалерски жест?

          Едно общество, както и всеки човек, би се радвал на накъсания, но дълъг празник на всекидневието. И в общия ни живот, и в личния ни, има хиляди знаци да откриваме  усмивката в делника. Но, уви, не ги разчитаме. Ходила съм в светлия дом на доцент Баналиева, уважаван офталмолог. Преминала деветдесетте. Няма да описвам малките знаци на човешка топлота, които живеят тук. Но когато сме пили своя делничен чай, то е винаги е било на покривки като за празник, с български шарки, с аромат на билки.. С розови листенца върху масичката.И с един прибор повече. За онези, които ни липсват. С които вече не можем да си продумаме.

И е късно на празник да отливаме капката вино.

Всичко се случва в деня, разговор, докосване, билети за кино или театър, разходка наблизо или по-далече, но заедно. Близки, които се търсят в делника, не просто чрез звън по телефона. Приятели, които сега намират думите за теб. И не защото са свободни. Защото са извън битката за битието. А защото искат да са до теб не само в наздравицата на масата.

Често през паметта ми минава спомен за една полутъмна стая в един град, където събирах „материал“ за празничен репортаж. За щастието. Когато жената ме въведе вътре, мълчалива, повече не зададох въпроса, небрежно усмихнато изречен преди прага. Детето на леглото беше неподвижно. И така щеше да бъде. Не всеки има късмет да усети и в делника нещо повече от горчивия спазъм на мъката. Но щастливците да са здрави не осъзнават това. И размахват шпагите.

И делчино, и предпразнично.

Празниците са кратки и колкото и да са сияйни, пак ни връщат във всекидневието. Където трябва да бъдем мъдри. За да не съжаляваме, че сме пропуснали думи, усмивки, жестове. Че сме пропуснали да дадем някому радост. Че сме спестили дума, която някой е чакал. От гордост? От какво? ...За пръв път от 55 години моята Нова година дойде, а в пепелника на масата нямаше запалена цигара, чинията бе празна, вилицата бе облегната върху тази празнота, него го няма, а аз...сред обичната си челяд си мислех за пропуснатите думи на нашия делник. За всичко, което не успях да му кажа. И мисълта ми се връщаше при отминалата последна нова година, когато той по детски палеше бенгалски огньове. И си казах, че трябва да виждаме и бенгалските огънчета на всичките ни земни дни. На обикновените, в които узрява житото на празника любов и радост

Юлия ПИСКУЛИЙСКА