Свят широк
- search
- Всички
3.Шеговитите преписки на стария репортер: Геносе Вагнер
Приписки са онези кратки бележки в полето на страницата, с които някогашните хроникьори и преписвачи на светите книги са излизали извън канона и темата за да отбележат лични неволи, бедствия, сполетели хората, понякога дори катадневните си харчове. Обикновено пращат журналиста в чужбина да „покрива” събитие” – война, избори, международна среща, официално посещение...Пише той своите репортажи, те са подчинени на поставената му задача, а в бележника или просто в главата му остават десетки впечатления, които да сподели най-много с приятели впоследствие. Такива шеговити и непретенциозни са приписките, които предлагам на читателите.
Голям чешит се оказа геносе Вагнер, професионалният екскурзовод, когото бяха наели от „Юнге велт” – младежкия вестник на ГДР, да придружава мен, госта от „Народна младеж” в командировката ми из „първата работническо-селска държава на германска земя”. С добродушна усмивка на човек, познаващ отлично психиката на славяните –(явно много беше общувал с руснаци – руският му беше превъзходен), геносе Вагнер методично и с много дискретно чувство за хумор ми разкриваше онези особености на сънародниците си и родината си,
които поразяват волните ни славянски души.
Влизаме за закуска в ресторанта на хотел „Беролина”. Рано е, няма нито една заета маса и аз понечвам да приседна. „Почакайтe да ни настани отговорникът на салона”, подшушва ми геносе Вагнер, но аз рипвам – какво да чакам, всички маси са свободни. Моят водач се подсмихва и сяда и той. В този момента идва салонната управителка и тихо, но с леден тон му казва нещо. „Ще трябва да се преместим на съседната маса, другарю Иванов. У нас редът е да ти посочат къде да седнеш”.
Години по-късно, по време на берлинския Световен фестивал на младежта, конфликтът между германски ред и волната славянска душа едва не ми коства живота. Ранобуден съм и сутрин обичах да се разхождам по безлюдните още улици. Въпреки това, чинно изчаквах да светне зеленото на светофара и спокойно пресичах. Веднъж обаче, по-скоро периферно забелязах, че някакъв болид праши с пълна газ и е изключено да успее да спре на червеното.
Притичах до тротоара и се обърнах да видя
какъв е тоя щур германец. Оказа се „вартбург” със старозагорски номер...Голям майтап щеше да е българин, прегазен от българин насред абсолютно безлюдната берлинска улица.
Но да си дойдем на думата за геносе Вагнер. Той категорично се противопоставяше на всичките ми опити да не губим по час време за закуска в интерхотелите, където отсядахме, а да хапнем пътьом по кифла. Първо, заради принципа: закуската е включена в цената хотела. И второ - второто ми се изясни случайно.
Геносето винаги натрупваше в чинията си цяла могила шунки, пастети, наденици, вурстове от шведската маса. Плюс 4 портокала, плюс чаша прясно мляко.Бях удивен, че 4-5 часа по-късно нормално похапваше на обяд и не се отказваше от вечерята. Къде го слагаше?! Нещата се изясниха една вечер когато се полакомих и старателно изядох купчинката
татарски бифтек с всичките му 12 подправки.
Час по-късно ме сви стомах и, срам не срам, потърсих помощта на геносето. Той извади кутийката, от която след всяко ядене взимаше по хапче, даде ми едно и ме успокои, че съвсем скоро ще дойде краят на страданията ми. Както обикновено, позна. Хапчето се оказа пургатив. Излезе, че геносе Вагнер се тъпче заради самото удоволствие от поемане на храна, при това изобилна, качествена и плащана от „Юнге велт”. Пургативът отваряше място за следващото плюскане.
Похват, прилаган още от римските патриции, но къде ти е варварското бъркане в гърлото, къде е хапченцето “Made in DDR”.
Константин ИВАНОВ