nabore.bg

Денят е 22 февруари 1959 година.

Тук там по ниските места на село Мокреш снегът все още се белее. Първите предвестници на пролетта, кокичетата, срамежливо се показват. Лекият ветрец прогонва от небето облаците. Слънцето се показва от изток, над местността „Жира” и сякаш се вслушва в музиката, която се чува от центъра на селото. Улиците се огласят от веселата гълчава на хората. Всички са пременени в най-новите си дрехи. На площада известната Асанчова духова музика не спира да свири хора и ръченици. Малко и голямо се хваща на дългото хоро.

Но какво е накарало тези селяни с мазолести от труд ръце да забравят ежедневните си проблеми и грижи и да се отдадат на това всенародно веселие? Отговорът е много прост - днес 22 февруари тържествено се откриват няколко придобивки, очаквани с десетилетия от всички - новопостроената читалищна сграда, електрифицирането и водоснабдяването на Мокреш.

Часът е 10! Музикантите по даден знак спират ръченицата и тържествено прозвучава марш. Откъм кметството (днес вече не съществува) се показват и тръгват към читалището официалните лица от Михайловград (днес Монтана) , Враца и Лом придружавани от местни ръководители и голяма група журналисти. Хората от Мокреш и техните гости с ръкопляскания ги посрещат. Възгласите „Браво!” и „Благодарим!” непринудено и спонтанно се чуват.

След тържествената част официалните лица и местните хора с удоволствие се радват на изпълненията на самодейците от читалище ”Живот”.

Сбъдва се мечтата на мокрешани ! В миналото остават свещите и газените лампи! Старите герани и селски чешми!

Текст и снимки: Стефчо КИРИН

Бележка на редакцията: Наборе.бг публикува този „ретрорепортаж” на наш читател не за да събуди носталгични спомени. Поколението българи над 50-те, особено тези, които са израснали на село, добре ще разбере чувствата, които са вълнували автора на горните редове. Те са познати на мнозина българи, които видяха с очите си как преди 40-50 години се възражда българското село – от беднотията, от безвремието на следвоенните години. Тогава през тези далечни години то стигна до модерното земеделие, до благоденствието на хората, замогнали се да построят нов дом, да изучат децата си и да не мислят с всекидневна тревога за насъщния. Днес всичко построено тогава на село е забравено или разрушено. Читалищате и училищата тънат в разруха, селските дворове са обрасли в бурени, стотици хиляди декара остават необработени, добитъкът е влязъл в „Червената книга” безвъзвратно, хората едва живеят с мизерни пенсии, изоставени от „демократичното” българско здравеопазване... И сигурно има смисъл да се прочете пак едновремешния вестникарски репортаж за ломското село Мокреш! За да се разгневим поне малко и потърсим сметка на всички онези бандити, които изпратиха България в „кривата нива” на прехваления демократичен преход! Който довърши българското село май завинаги!