В храма
- search
- Всички
Историята на ломското село Мокреш и църквата "Св. Никола" (първа част)
Село Мокреш е едно от най-старите селища в Ломския край. Точната дата на заселването му се губи някъде към края на 14 и началото на 15 век. В книгата си „ Ломския край през Възраждането” Симеон Дамянов казва: ”Фактите сочат ,че околностите на Лом са били населени с чисто български села още преди 17 в . За най-стари села в Ломския край се смятат село Сливовик (старите хора помнят, че селото съществува 7-8 повоя , а един повой според народното леточисление има 100 г.), село Станево, с. Голинци (сега квартал на Лом), Мокреш, Ковачица и др. За болшинството от тези села не се помни кога са възникнали. По всяка вероятност повече от тях са оцелели още от времето на Второто българско царство.”
Обилните находки в Ломския край от паметници на римската култура и римски монети говорят, че през време на римското владичество тук е кипял интензивен живот. В споменатата по-горе книга се казва: ”Римски погребения са разкрити и в местността Малтепе край с. Мокреш,където още през 1830 г. (тук Симеон Дамянов не е точен, църквата в Мокреш е открита 1856 г., а три години преди това е започнал строежа й), била извадена и зазидана в строената тогава църква разкошна мраморна плоча, украсена с орнаменти и релефни изображения. ”През 1980 г. при археологически разкопки край селото бяха открити погребални урни, което доказва, че Мокреш е било заселено от най-дълбока древност.
Първи основатели на селото са били спасилите се от турците 21 семейства, избягали от напълно разрушения и унищожен град Градище, който се намирал в землището на ломските села Прогорелец, Котеновци и Войници (сега Якимово 1,2,3). Предполага се, че градът е бил имение на български боляри. Според стари хора и предания, това селище не е било град, а войнишко село, охраняващо пощата от Видин за Търново. Това става след падането на Видинското царство на Иван Страцимир в 1396 г.
Първото заселване на Мокреш е било където е и сега само, че в низината от двете страни на малката река Душилница. По онова време не било позволено от турската власт на българите, къщите им да бъдат строени над земята и да ги покриват с керемиди. Така първите заселници на на селото заживели при много тежки условия, в землянки-къщи, с непрекъсната влага, която се просмуквала отвсякъде . Има и друго мнение - че самите жители си правили вкопани в земята жилища, за да се укриват от нежелателните гостувания на турците. Понеже къщите им били изкопани в земята около рекичката, затова, че всичко около тях било влажно и мокро почнали да ги наричат м о к р и т е и от това селото добило името си Мокреш,
Когато станало голямото наводнение в 1851 г.,наречено от хората „повогье” малката рекичка Душилница придошла и заляла цялата низина наоколо.Това наводнение принудило част от жителите на селото да се изселят от низината и да се заселят по хребета на северния насрещен баир, а малка част се заселили в низината западно от рекичката. Названията на двете махали Припек и Бъзянска махала са запазени и до днес .
Първото заселване на с. Душилница (от 1950 г. двете села се обединяват под името Мокреш 1 и 2) е било западно от местността Червен бряг в низината до река Душилница и се именувала Муйкова махала, която се състояла от 45 къщи. Няма сведение кога е станало това заселване. Беят-турчин, който е притежавал земите по течението на р. Душилница от с. Мокреш до с. Комощица, владеел и всичките воденички по реката. Беят имал кула чийто останки до скоро се намираха в лозята на с. Комощица. Турчинът намира, че селцето му пречи със своя добитък и заповядал да се изсели. Много от жителите на селцето се заселили в с. Бутан и с. Вълчедръм, а други в Лом. Само 12 семейства се заселили на днешното място, което се намирало до най-големия брод на р. Душилница. През този брод е имало голямо движение, поради прекарването на разни стоки от Видин и Лом за останалите села и обратно. При преминаването на брода с тежко натоварените коли често пъти добитъка се задушавал, защото колите хлътвали в тинестите трапове. Не рядко добичетата се удушвали във впряговете си. Затова и реката хората нарекли Душилница, а заселилите се 12 къщи от Муйкова махала получили името на реката, Душилница (отначало Душиче, Душилниче и накрая окончателно Душилница). Селото е разположено западно от реката в съседство с Бъзян махала на Мокреш. Това преселение е станало около 1728 г.
След падането на България под турско робство била унищожена Търновската патриаршия и българската църква. Редом с духовния живот замрял и културният живот в страната, но не изчезнал напълно. Хранилища на този живот били школи предимно из разните манастири, из някои градове и села, както в село Мокреш. От тия училища, наречени килийни, излезли свещеници, монаси, учители и светски лица, които се отличавали със самостоятелна книжовна работа. Тези книжовници със своя скромен, тих, но упорит труд са държали будни вековните традиции на българския народ през епохата на най-мрачното духовно и политическо робство и не са оставили да угасне напълно искрата на този дух до голямото Възраждане в края на 17 и началото на 18 век .
През една от най-великите епохи от съществуването на нашия народ Възраждането, Мокреш е родило такъв виден син, който записва името на селото си и своето име в страницата на нашата история. Ето какво пише за себе си този неуморен труженик на просветното и книжовно дело: „Аз, поп Пунчо от село Мокреш, написах тази история славянобългарска най-вече за кралете и царете, как са били българите с гърците и как после турците завзеха българското царство в година 1370!....Написах тази история и много други сказания преведох...”
Между последователите на Паисий Хилендарски е и мокрешкият поп Пунчо. Той е роден 1745 г.защото сам казва, че когато през 1796 г. завършил сборника си бил на 51 години. Въпреки тези преки автентични вести Б. Ст. Ангелов в „Съвременници на Паисий„ твърди, че не се знаело коя е рождената година на Пунчо. В летописната книга на храма „Св. Никола” четем: ”Поп Пунчо е роден 1745 г., починал към края на 1814-та или началото на 1815 г.”
Сборникът на поп Пунчо се отличава от другите преписи по това, че не съдържа обикновени извлечения от други преписи, а самостоятелни преработки, разработки и допълнения , в които се забелязва веща книжовна ръка, а тук-там се изтъква и самата личност на автора, която работи съзнателно и нагажда преписа да служи на обикновените хора. Днес знаем само за една книга на поп Пунчо писана през 1796 година в Мокреш, изцяло запазена и съдържа 383 листа. Съдържанието на сборника е твърде богато, той съдържа събития свързани с нашата история-житие на Петка Търновска, житие на Иван Рилски, разкази за цар Асен Стари, за Иван Александър, преправка на Паисиевата „История Славянобългарска„ разкази за прославения руски цар Петър Велики, за живота и мъченията на хората...
Ето за илюстрация на казаното един цитат, взет от Българска енциклопедия на книгоиздателство Ст. Атанасов-София от 1936 г.: „Поп Пунчо, български минатурист от село Мокреш (18 век). В 1796 г. написал и илюстровал сборник, в който нарисувал на две места собствения си лик...” Като бивши граждани жителите на Мокреш били будни, ученолюбиви с културни интереси, хора с подчертано влечение към духовен живот. Сведения за школото в Мокреш черпим от много източници. Понякога се натъкваме на несъответствия: в доклада 110 години от основаването на Мокрешкия храм от 1966 г., се казва ,че килийното училище е съградено към вкопаната в земята черква, началото на 15 век . В статията на Моско Добринов , която няма година на отпечатване и се казва ,че училище има от „200 годин насам”. А в юбилейния сборник „Сто години културен живот на Лом” от 1961 г. Димитър Маринов сочи, че килийните училища в с. Вълкова Слатина от 1772 г. и в с. Мокреш от 1776 или 1796 г. са най-старите училища в бивша Ломска околия .
Ето какво четем в „Юбилеен сборник за град Лом”: „В село Мокреш към края на 17 и началото на 18 век училището е развивало деятелен духовен живот и е били патриотично светилище в цяла Северозападна България. Тук са се учили не само нашите деца, но и тия от околните селища, дори от градовете Лом, Бяла Слатина, Плевен.” Каквито да са противоречията и непълнотите в цитираните източници, неоспорим факт е, че през 16,17,18 и 19 век училището е работило и водило интензивен живот , като е дало бъдеще на стотици мокрешчанчета и на толкова си деца от по-близки по-далечни селища на Мокреш.
Стефчо КИРИН
(Следва продължение)