nabore.bg

Лични драми

Младежки спомен: Съученикът ми Кръстю ме спаси от боя

Направихме си обща снимка с моя съученик Кръстю Тончев (вляво), когато ми дойде на гости в моето село Горно Абланово

 

Съученикът ми от техникума Кръстю Тончев със съпругата си щеше да ми идва на гости. Откакто завършихме шестдесет години не се бяхме виждали.  Запознахме още през първия ден когато прекрачихме прага на техникума. От първият до последния ден бяхме неразделни. Деляхме заедно радостни и тъжни моменти. Кръстю ме превъзхождаше по всички показатели. Беше корав и жилав. Много пъргав. Остроумен и находчив. Умее да се справя и нагажда  при всякакви ситуации. Аз го превъзхождах само по един показател. Бях малко по-висок от него. Иначе бях кекав и недъгав. През зимата от първата година ме бяха надупчили с пеницелин. Заболяха ме сливиците и до пролетта не можах да си видя хаира. Понякога идваше в квартирата да ме види.

Като се позатопли времето малко се постабилизирах. Вече бяхме постоянно заедно. Само вечер се разделяхме и на сутринта отново се събирахме. Почти неусетно изминаха четирите години. Разделихме се и всеки пое по своя път. Аз останах на село, защото нямах смелост сам да отида някъде на непознато място. Кръстю беше успял в живота. Това се очакваше да се случи. Бил разпределен на работа в някакво село. Не му харесало, а и заплатата била малка. Отишъл в Русе. Няколко дни стоял пред портала на корабния завод. Докато не го приели не си тръгнал.  И така цялата му трудова кариера започнала и завършила там. Станал добър производственик. Пенсионирал се и получил прилична пенсия. Това научих за него.

Преди да се видим се помъчих да си спомня някой момент, когато бяхме заедно и да му го припомня. Много такива мигове минаха през главата ми, но като че ли един заслужаваше внимание.

Случи се в края на май. Бяхме в четвърти курс. Една вечер не знам защо реших да се разходя до „Дунавски кът”. Това беше лятно заведение до брега на самия Дунав. Всяка вечер беше пълно с народ. Имаше дансинг и жива музика. Съквартирантът ми беше от по-долните курсове и отказа да ме придружи. Взех си велосипеда и бързо бях там.  Огледах се за познати, но не видях никого. Нямаше и свободни места да седна и изпия една лимонада.

Докато се оглеждах, внезапно буквално за мене се хвана едно момиче. По-малко беше от мене, но го познавах и то ме познаваше. От нашето село беше. Държеше се в мене като удавник за сламка и не ме пускаше. По всичко личеше, че е доста изплашена. Разказа ми, че учи в техникума  по облекло в Русе. Дошли на бригада да берат ягоди. Не можах да разбера, а нямаше и време да я разпитвам как се е оказала сама и беззащитна вечерно време на това място. И друг път тук съм виждал ученички от русенските училища, но бяха организирани. С тях имаше учител или възпитател. Възможно беше някой да я е подмамил или завел в заведението. Показа ми отсреща група младежи, които я наблюдаваха и дебнеха. Досетих се. Това бяха младежи от съседното село. Лятно време често идваха, но не смееха да закачат ученички от нашия техникум. Дебнеха като чакали, когато виждаха чужди момичета. Момичето беше толкова слабичко, че ако го духнеш ще падне. Трябваше по някакъв начин да му помогна. Преследвачите вече ме видяха. Задаваше се нещо страшно. Трябваше да мисля и за себе си. Не ме напускаше мисълта, че момичето ще бъде опозорено, ако го оставя в ръцете им.

Пак се огледах. Друг път селският милиционер Михалчо обикаляше сред хората. Той беше не повече от метър и петдесет, но някой му беше дал една пъдарска свирка. Когато виждаше някаква ситуация с все сила надуваше свирката като на пожар. Нарушителите все пак имаха респект от него като орган на властта. И ние учениците имахме респект от него. Разхождаше се по площада и като видеше някои от нашите да се возят по двама на велосипеда надуваше свирката и ги спираше. Често пъти конфискуваше колелетата.

Нея вечер Михалчо го нямаше. Реших да потърся съдействие от персонала. Но това беше резервен вариант, защото щяха да се погрижат за момичето, а мен нямаше кой да ме защити. При всички случаи щяха да ми устроят засада. Докато размишлявах изведнъж съзрях две хлапета дошли с колелетата си. Веднага ми светна нещо и ги повиках. Те бяха от прогимназиалните класове на основното училище. Познавах ги по физиономии, защото и ние учехме в тяхната сграда. Познаваха ме и момчетата. Бяхме първият випуск и всички в селото за четири години ни бяха опознали. Дойдоха при нас. Извадих стотинки и помолих единия да отиде и ми купи една лимонада. Ония наблюдаваха всяко мое действие. Когато замина момчето да ми купи лимонада успях да пришушна на другото момче да отиде в квартирата на Кръстю и да му съобщи, че съм в беда. Да намери още най-малко двама и да дойдат в заведението. Момчетата изпълниха заръката ми и най-важното преследвачите не разбраха - вече започнаха да нервничат, че ги държах в напрежение повече от 2 часа. След петнадесетина минути с още двама яки от нашите пристигна Кръстю. Носеше саморъчно направена дървена бухалка и беше готов да ги попилее от бой.

Казах му, че не е редно да ги нападаме. Само ще се отбраняваме, ако се наложи. Ония разбраха, че ми дойде подкрепление, но сякаш не се отказваха от намерението си. Изчакахме още половин час и си тръгнахме. Аз вървях на три-четири метра пред охраната си с момичето, тикайки велосипеда си.  Ония и те тръгнаха след нас. Бяха  на около петдесетина метра. Чудех се какво очакваха да се случи, защото главите им сигурно щяха да бъдат разцепени. За хулиганските им прояви ги очакваше най-малко 15-дневно наказание в леярната на завод „Г. Димитров“ в Русе. Повървяха още малко след нас. Някой от преследвачите сигурно е осъзнал, че нямат никакъв шанс. Изостанаха и вече не ги виждахме след нас. Благополучно заведохме момичето в квартирата. Благополучно се прибрах и аз.

 

Пенчо ЦАНЕВ, с. Горно Абланово, Русенско