Лични драми
- search
- Всички
Само за жени: Самотата убива желанието за живот
Дамите копнеят да стегнат гнездо, а мъжът обикновено го стяга шапката и бяга
Самотата е често срещан “спътник” в живота на мнозина от нас, но за радост има хора като вас, които успяват да направят травмиращото "съжителство" с близкия роднина по-поносимо. Все пак, гледайте на това като на епизод от живота си, а не като на даденост. Възможността да се "разведете" с тази нахална досадница самотата винаги съществува и главно зависи от вас. Същото важи и за вашата сестра, но тя очевидно се е вкопчила в своето нещастие и би ни обвинила, че се опитваме да й "продаваме" надежди - това е разликата между вас. Тя невинаги е обусловена от възпитанието и наследствеността.
Жената е "изработена" от по-фин и крехък материал. Това я прави по-уязвима както във физически, така и в емоционален план. В този смисъл, за да получи вътрешното равновесие, жената има нужда и от опора, и от сила, и от рамо. Вашата сестра със сигурност страда и не вие сте този, който може да й помогне - според нас и вие се нуждаете от помощ.
Често съм хвърляла енергията си в беседи за самотата. Още по-често съм я избирала,
за да водя разговори сама със себе си.
Ако реша да се самотероризирам чрез самосъжалението, то неминуемо сe треса от сълзи. Оплаквам горката си участ и достигам до невероятни дълбини в самоизолацията. Самотата ни може да е затвореност към света в една отбранителна позиция. Може и да е бягство от реалността. Потапяне в света на магичното, мистичното. Свят, в който всичко е възможно. Емигрираме в една "вътрешна чужбина" и задоволяваме всяка своя потребност във фантазиите си.
А в реалността оставаме абсолютно незадоволени. Ако си гладен и пиеш вода, можеш само да залъжеш глада, но не и да го заситиш.
Когато самотата е такова "пускане на щорите", тогава се включва в действие скалпелът на мисълта. А раните от него не зарастват лесно. Ставаме студени, отчуждени и механични.
Ето тази самота не я харесвам. Тя ме приютява в един изцяло мой свят. Там има само гняв и отдръпване. Желанията са потиснати в тялото. То спира да живее.
То само мисли и фантазира.
Там горе, в света на самотата, фантазията, мисълта всичко е афизично и контролируемо, тъй като не изразява никаква лична воля и не може да ни изостави. А в реалността никой не ни е длъжен за нищо и всяко друго човешко същество има свободата да избира дали да ни даде нещо, дали да е с нас, или да ни изостави и нарани. От горчив опит знам, че когато се затвориш за света, и той със същата сила и инат се затваря за теб. А чия е нуждата да бъдем с другите?
Има един експеримент с малки маймунчета. Сложили ги в полуизолация. В клетката имало две изкуствени маймунки майки - едната била от метал, но пък пускала мляко, а другата - топла и мека, направена от плат, но без да дава храна. Експериментът показал, че маймунките избирали майката от плат.
Може би е просто въпрос на топлина.
Е, при хората не е по-различно.
Винаги е по-добре да имаш съюзник в този иначе дискриминиращ те свят. Казвам го като жена. И от известно време се уча да я отбягвам тази самота, а по-често да рискувам сърцето си и да не потискам стремежа си към нови завоевания.
Остана самотността. Срещам се с нея винаги, когато някой ме е изоставил - приятел, любим... Имаме нужда от тази самотност, за да си преболедуваме мъката.
Важно е само самотността да не стане прекалено клаустрофобична. Май наистина жената копнее да стегне гнездо, а мъжът обикновено го стяга шапката и бяга. Едно е сигурно - обичайте се, защото мъжете са подражатели. Ще ви последват и ще ви обичат и те.
Ваня ПАНАЙОТОВА, Карнобат