nabore.bg

Разказ

От една година Вальо служеше граничар в Златоград. Влезе в казармата скоро след завършване на техникума, още съвсем младомомче. Така беше през комунизма – въпреки, че го приеха в университета, той трябваше да отбие военната си служба. Приготвиха му багажа, направиха му изпращане и през един мъглив януарски ден, теснолинейката бавно го отведе от родния град. Тогава единственото, което запомни, бе разплаканото лице на майка му.

Времето минаваше, а дните като че ли бяха все еднакви. Войниците ставаха и лягаха рано, вършеха дневните си задачи, от време на време ходеха на учения. Вальо възмажа, свикна с дисциплината и почна да се замисля върху житейските въпроси. Ходейки от малък с баща си на лов, той беше запознат с оръжието и бързо се привърза към автомата. Стана първенец в стрелбите и нямаше мишена, която да му се опре. За уменията му знаеха всички в поделението.

Щом беше караул, младият мъж внимателно оглеждаше граничната полоса и редовно следеше за състоянието на оградата. Проверяваше документите на преминаващите в охраняваната зона и им слагаше печати на определените места. Беше съвестен, действаше с твърда ръка, а веднъж залови диверсанти. След този случай го повишиха в ефрейтор - едно от двете звания, което се даваше по заслуги. Беше щастлив, знаейки, че родителите му щяха да се гордеят с него.

Добродушен и кротък, Вальо се разбираше с всички. Командир му беше старшина Христо Йосифов. Отначало той му се стори мъдър човек, от който можеше да научи много. Те си допаднаха и постепенно се сприятелиха. Често слизаха до града през кратките отпуски или пък се разхождаха край гората. Говориха си за живота и за това “как се калява стоманата.“ Йосифов даже му подари едноименната книга, заръчвайки му повече да я препрочита.

- Значи си ловец, а? – попита го веднъж той, както се бяха излегнали на една поляна. – И какво е най – голямото животно, което си убил?

- Изкарах курсовете малко преди да дойда тук и нямам с какво да се похваля – с въздишка му отвърна Вальо. – Но от дете баща ми ме учеше на всичко в ловната наука. Обясняваше ми за дивеча, за безопасното боравене с оръжието и за това да бъда преди всичко стопанин, а не бракониер.

- И за това си завършил за горски, така ли? – продължаваше да се интересува старшината.

- Да! – отговори ефрейторът. – Щом се уволня, ще следвам в “Лесотехническия“. Мечтата ми е да работя като надзирател в някое ловно стопанство. А пък, кой знае, може би някой ден ще стана и директор. Ще бъда радетел за опазването на дивите животни.

- Интересно! – замисли се Йосифов. – Хем ловджия, хем пазител на природата. Ще ти бъде много трудно с тази мисия, да знаеш. Особено, ако станеш ръководен кадър. А татко ти ли те е научил да стреляш така?

- Разбира се! – усмихна се Вальо. – Няма пушка, която да не съм пробвал. Но най – ми пасва туловката, с която е ловувал дядо ми. Тя е лека, прикладиста, а куроците й са като втори прицел. Много лесно се улучва с нея.

- Ама и с “калашника“ те бива, де! – похвали го военният. – Имам чувството, че е продължение на ръцете ти.

- Така е – каза бъдещият горски, заглеждайки се в ясното небе.

Настъпи мълчание. Мъжете се вглъбиха в себе си, мислейки за различни неща. Валентин се сети за майка си. Не беше я виждал, откакто напусна Велинград. В съзнанието му изплува споменът за стичащите се сълзи по бузите й. Стана му мъчно и очите му се навлажниха. Той пое дълбоко въздух, мъчително преглътна, но не позволи да издаде чувствата си.

- Искаш ли да ти кажа една тайна? – изведнъж му рече Йосифов.

- Можеш да ми имаш доверие – надигна глава ефрейторът. – Целият съм в слух.

Старшината замислено сви вежди, погледна го в очите и бавно продума:

- На няколко километра оттук ловджиите са направили хранилка. Всяка вечер минавам оттам и виждам две сърни. Те излизат от корията и отиват да се хранят на нея. Мисля, че това ще те заинтригува.

Очите на Вальо светнаха. Много му се прииска да зърне красивите създания. Имаше късмета да срещне тази прелест няколко пъти в боровите гъстаци над къщата им. Баща му постоянно го поучаваше в никакъв случай да не гърми по тях.

- “Те са украшението на гората“ – казваше му той. – “Грехота е да им се отнеме живота. Казват, че плачат, когато умират.“

Дали това бе истина не се знаеше, но не това вълнуваше нашия герой. Той искаше да се полюбува на очарованието от тяхната грация. Същата вечер войникът се качи на руската джипка и потегли към посоченото му място. Слънцето полека се скриваше зад билото и вечерният сумрак вече пълзеше надолу по склоновете. Отнейде се чуваше ромоленето на реката, откъм короните на дърветата се обаждаше сова. Навсякъде цареше тишина и спокойствие.

Младежът си хареса един къпинак в края на букака и притихна сред клоните му. Не му се наложи да чака дълго. Двете сърни се показаха от крайните храсти и без да се бавят, се насочиха към ароматния фураж. Явно никой не ги закачаше и бяха спокойни. За щастие и вятърът бе благоприятен и нямаше как да го усетят. Те наведоха глави и започнаха сладко да хрупат. Зарадва се душата на младежа, сърцето му заигра.

Оттогава се изминаха няколко дни. Ежедневието в участъка продължаваше да е все същото, а граничарите брояха дните, оставащи до края на назначението им. Единствено Йосифов като че ли се промени. Стана по - нервен, избухлив и избягваше да разговаря с подчинените му. Сутрин раздаваше няколко кратки команди, скарваше се на някой новобранец и се затваряше в кабинета си.

Една привечер той привика Валентин при себе си. Посрещна го хладно, обърнат гърбом и гледайки през прозореца.

- Имам специална задача за теб! – каза той, като думите му не търпяха възражение. – Вземи си оръжието и след пет минути те чакам на портала.

Ефрейторът се зачуди какво толкова е станало, но нямаше що да стори. Със свито сърце той грабна автомата, пъхна в джоба няколко куршума и излезе навън. Уазката на Йосифов вече го чакаше с включен двигател. Без да кажат и дума, те се настаниха във военната кола и поеха по коларския път.

Не след дълго свиха по един тесен друм и скоро стигнаха до същия гъсталак, от който по – рано Вальо бе наблюдавал сърните. Мъжете слязоха от превозното средство и мълчаливо се спогледаха. Старшината запали цигара, дръпна от нея и бавно рече:

- Предполагам, че вече се досещаш защо те доведох тук. Скоро жена ми има рожден ден. Зная колко добър стрелец си и искам да черпя гостите със сърнешко. От теб се иска само да дръпнеш спусъка!

Войникът пребледня, отстъпи крачка – две назад и вдигна ръка.

- Не мога, г-н старшина! – заеквайки каза той. – Знаете моето отношение по този въпрос. Клетва съм дал на баща си, че никога няма да застрелям такова животно.

Ръката на Йосифов трепна, а от очите му засвяткаха мълнии.

- Ако не изпълниш заповедта, ще доложа на ръководството, че нарочно си пропуснал бандити през границата! Ще те вкарат в карцер, а това ще попречи да излезеш от тук навреме, за да успееш да се запишеш студент. Мисля, че не искаш да пропуснеш цяла година, нали?

Ефрейторът безпомощно наведе глава. Не можеше да повярва какво го принуждават да направи. Не искаше да наруши обета, даден пред татко му, но и не трябваше да пропуска срока за записване в университета. В противен случай щеше да се явява на изпити отново, а и не се знаеше какво друго можеше да се случи.

След дълбок размисъл, той се съгласи. Притаиха се между дърветата и зачакаха. Наоколо притъмня и заедно с тъмата започнаха да се събуждат нощните чеда. Наблизо забуха бухал, в далечината се разнесе вой на чакали. Пригласи им лай на лисица, който сякаш се сля с джафкането на градските кучета. Кръглата луна се показа над родопските ридове и с упрек се вгледа в двамата войници.

Необезпокоявани, сърните излязоха на открито. Те се спряха, спочудиха се и пристъпиха към изкушаващите стиски сено.

-"Знаел е проклетникът, че ще има пълнолуние и ще мога да им гръмна" - мислеше си Вальо, докато вдигаше калашника и опря приклада в рамото си.

Той се прицели, затаи дъх и натисна спусъка. Изстрелът отекна като топовен гърмеж. От напрежение ушите му запищяха повече от друг път. По - дребната сърна с подскоци се отдалечаваше, а другата лежеше неподвижно. Йосифов не се стърпя и хукна към безжизненото тяло.

- Браво бе, Генов! - тържествуващо се провикна той. - Сигурен бях, че ще се справиш. Наистина си добър и от теб ще стане голям ловджия.

Старшината повдигна главата на сърната, потупа я по задницата и радвайки се като малко дете, отиде да докара джипа. Вальо тихо се приближи и приклекна до нея. Протегна ръка и погали меката козина по гърба й. Сетне докосна муцуната й. Усети нещо влажно. Прокара пръст под очите й. Да! Наистина беше вярно. Умирайки, сърните плачеха. Със същите сълзи, като тези на майка му.

От този ден нататък двамата развалиха отношенията си. Не си говориха и избягваха да се срещат. През септември поредният набор граничари трябваше да си замине. На изпроводяк Вальо и Йосифов пресякоха погледи. Ефрейторът отдаде чест и рече:

- Истинският ловец не е бракониер, г-н старшина! Той има ценности и морал, които вие няма как да разберете.

Подир пет години младежът завърши и стана горски. Работеше усърдно, преследвайки яростно нарушителите. Във всеки от тях той виждаше себе си, убивайки сърната. И сълзите й, които той никога нямаше да забрави.

Първан КИРОВ