nabore.bg

Докато си чакаме пенсията, възрастта за нея скочи, барабар с трудовия стаж

Никак не мога да разчета какво е написал Стефан Стамболов на двайсетолевката. Бива ли, министър-председател, пък такъв неразбран почерк! Ще опитам днес да с по-голяма лупа, но в момента нямам двайсетачка под ръка. Ще почакам – днес раздават. Само трябва да се изчака.

Висим и чакаме. Чакаме и висим. Втори час чакаме, но на нас не ни пука особено – времето си е само наше и колкото е останало –

всичкото е пред нас!

Те – отвън, аз съм си създал удобства – чакам в колата. Свикнали сме. Откак се помня – все чакаме. Чакаме да мине времето, за да стане време за нещо. Чакахме гаджетата, пък те се правеха на важни и все закъсняваха. Чакахме да мине делегацията, за да можем да пресечем. Пресякохме, но каква файда! Повишение чакахме дълго – пък то все се бавеше. Някои не го и дочакаха.

Не си мислете, че чакаме само такива дреболии – имахме и макрочакания заради макроочаквания. Хубава дума е тая – „макро” – като я рече човек, замязва на икономист от телевизора, който ни обяснява, че нашите финансови микропроблеми са нищо в сравнение с устойчивата макрорамка на бюджета.

Спомням си например, че сума ти време се чакаше да дойде светлото бъдеще.

Бъдещето мина, замина и стана минало,

но чак толкова светло не се оказа, даже малко напротив. След това чакахме друго светло бъдеще – като свърши преходът, в който се натресохме ентусиазирано, без да се усетим за какво иде реч. Не е много ясно дали е свършил или като напротив – половината социолози обясняват, че е приключил, другата половина – че едва сега бил започвал наистина.

Сега повечето време чакаме децата да се обадят по скайпа от Европата – поне да ги чуем и да им виждаме от време на време физиономиите. И на внуците. На тях – само физиономиите. Защото не говорят български. Иначе – чакането вече си ни е втора природа. От всичко, което правим, най ни се удава чакането. Чакаме хляба. Чакаме новините. Чакаме три хиляди осемстотин и петнайсети епизод. И да видим кой ще имитира по-добре Лили Иванова.

Малки радости сред дългото чакане.

Отстрани минават някакви – бързат за работа. Ние друга работа вече нямаме. Нашата работа е да чакаме. Тяхната – да чакат да им дойде времето да се наредят на опашката. Доста има да чакат още – казаха им който си няма шейсет и пет, хич и да не се надява. И – четиридесет години трудов стаж. Както и да го пресметне човек - ние сме ги прехвърлили тия четиридесет години, та оттатък! Смятаме четиридесет и пет – в очакване на светлото бъдеще. Добавяме към тях двайсет и пет преходни – какво се получава? Седемдесет години трудов стаж в чакане! Това ако не е достатъчно, кое, питам.

Не, че чакането си заслужаваше толкова – за някои – даже съвсем. Опа! Зададе се колата с парите за пенсии. Моето чакане свърши!

Нахлузвам на главата чорапа, хубав, черен чорап, аз през него виждам всичко, а мен никой не ме вижда, вадя пищова и тичам към младежа,

който носи торбата с банкноти.

 - Лягай долу и седи мирен! Я по-кротко там, пенсии! Никой да не писка – запазете спокойствие, това е обир!

Не пискат. И младежът не пищи – връчва ми торбата и послушно ляга на земята. Няма смисъл да се писка – пари и вестници се печатат бързо.

Любопитно все пак – какво толкова е написал Стефан Стамболов на двайсетачката. Сигурно нещо за светлото бъдеще – те, министър-председателите ги обичат тия работи. Като се прибера вкъщи, ще пробвам с голямата лупа.

Румен БЕЛЧЕВ