nabore.bg

Лични драми

Съдба: Веско – селският клошар

Веско беше селският клошар. Никой не го приемаше на сериозно, всички го подминаваха с насмешка и му се подиграваха, а той вървеше бавно из улиците на селото, провлачил крака, прегърбен, облечен във вехти, скъсани дрехи, непрани, може би от обличането им. От време на време, когато някой се смилеше над него и му даваше дрехи, за Веско беше празник – преобличаше се, примолваше се на

 

някой да го избръсне и подстриже,

 

и тръгваше отново да кръстосва улиците, но по-спретнат.

Веско било добро и послушно дете, твърде ученолюбиво. Живеел с майка си и двамата си братя в спретната къща в края на селото, той бил най - голeмия. Баща нямал. След като завършил техникум с отличен успех, понеже нямал пари да продължи образованието си, започнал работа в един завод в близкото градче. Бил много добър човек и на мравката път давал, помагал на майка си във всичко. Нямал си приятелка, но въпреки това животът му вървял добре. Веско винаги  носел очила, още от дете имал проблеми с очите, но с годините те се изострили. Положението било толкова лошо, че се наложило да го пенсионират по болест на 35 годишна възраст. Както казват хората, обаче лошото не идва само.  Скоро след това майка му се залежала и починала, веднага след нея и единия му брат последвал участта й.

 

Парите от пенсията не му стигали,

 

от мъка и безпомощност, той се пропил. В следствие на това, изгубил Личните си документи, нямал пари да си изкара нови и така загубил правото си и на пенсия … През това време най – малкия му брат се оженил набързо и най – безпардонно го изгонил от майчината им къща.

Така Веско тръгнал по улиците и станал клошар. Започнал да спи по пейките, по спирките. Припадал, когато се напиел до несвяст и стряскал минувачите.

Така го помня и аз – болен, премръзнал или  примрял от жега, да скитосва по улиците. През зимата той спеше в един дърварник, като се развидели, тръгваше да се разхожда, защото му беше студено и се опитваше да предпази краката си от измръзване.

 

Ходеше така скован от студ,

 

премръзнал, гладен и сам. Търпеше примирено подигравките на хората.

Като минеше покрай дома ми, винаги му слагах нещо вкусно, за да го нахраня, а той, милия беше безкрайно благодарен. И как няма, та той почти нищо хубаво не беше виждал от никого в живота си.  Споделяше ми, как лошо се държат хората с него, как го бият, как собствения му брат го пъди … Гледах го със сълзи на очи и се питах, кога станахме толкова жестоки, как може да няма никаква човечност и добрина у хората. За съжаление нямах достатъчно възможности, за да му помогна повече … Веско знаеше, че му се полага порция от Коледната вечеря вкъщи, и всяка година минаваше в уречения час.

 

Допреди 2 години …

 

Веско беше на 50, с два инсулта - едва жив. Единия му крак, вследствие на първия инсулт още, беше парализиран. В късна, мрачна и студена есен, той все още се разхождаше, за да се стопли, макар и трудно подвижен. Зимата, брат му от немай къде го беше прибрал. Някогашната спретната къщурка, вече беше превърната в обор. Спомням си, след Нова година беше, в една мразовита нощ, Веско издъхна – в адски мъки, сам и нежелан от никой … На другият ден брат му само констатира смъртта му.

Ето така премина един живот – в страдания и мъки. Не живот, а съществуване. Някой хора не живеят, а просто се опиват да съществуват. Питам се защо? Защо животът е толкова несправедлив към някои  и толкова щедър към други? Та нали за всички Господ е един…

Дано Веско почива в мир и душата му най – сетне е намерила покой!

 

Мирела АНГЕЛОВА