nabore.bg

В Пловдив поетът живее и твори 9 години

Димчо Дебелянов е обичан поет.  С изострената си наблюдателност, с невероятната си музикалност той  изрази своята нравствена сила, копнежа си по красота и хармония. Неговата романтична душа мечтае, бленува, но реалистичният му поглед не изпуска и пулса на гражданския живот. В краткия си двадесет и осемгодишен живот големият талант на Димчо дари на българската литература ярки и запомнящи се творби, съвършени мелодични стихове, с които се нареди на едно от първите места сред нейните класици. А с живота си, с гражданската си съвест, с която доброволно настоява да бъде изпратен на фронта, защото сърцето му се къса от мъка, че хиляди гинат по бойните полета, а той стои в столицата, поетът си осигури безсмъртие в пантеона на героите на България.

           Шест стихотворения написва Дебелянов на фронта, където не само вижда, но и изпитва истинския характер на войната.

Сред тях е и “Сиротна песен” –

мъжествено и поетично прозрение на зрял и мъдър войн:

Ако загина на война,

жал никого не ще попари,

изгубих майка, а жена

не найдох, нямам и другари.

Ще си отида от света –

тъй както съм дошъл – бездомен,

спокоен като песента,

навяваща ненужен спомен.

       Не са ненужен спомен песните на Димчо! Не е забравен  поетът, а  златните му стихове и днес ни вълнуват! Може ли да се забравят елегиите му: „Да се завърнеш в бащината къща…” ,”Помниш ли,помниш ли…”, ”Един убит”, ”Молитва”… А и сам поетът в своята “Черна песен” енергично предрече:АЗ УМИРАМ И СВЕТЛО СЕ РАЖДАМ!”

                            Димчо Дебелянов в Плодив

В Пловдив, в града на седемте тепета -  “де Марица тихо шава”, 9 години живее Димчо Дебелянов - “на Бога най-светлият син” . Това е времето от 1895 до 1904 г. Тук, на ул. “Бунарджик” 34, в  бяла къща с четири липи отпред, живее семейството на Димчо след ранната смърт на бащата.Приютени от сестрата на майката, братовчедите делят залък, младежки трепети и роднинска обич Тук Димчо  започва началното си обучение в “Жълтото училище”. То е първото светско класно училище, признато от властта. В него са учили Иван Вазов, Пенчо Славейков…Учители в Жълтото училище са били Петко Славейков, Петко Каравелов, Трайко Китанчев… Първите гимназиални класове Димчо учи също в Пловдив. Ранна младост, първи юношески трепети, първи стихове, които по-късно изгаря. Тези години, когато Димчо е останал без баща, са време на мъка и оскъдица. Нежната му душа за първи път сега се среща с житейските несгоди, с недоимъка и с унижението на бедността. Затворен, с изострена чувствителност, само с белия лист той споделя горчивините от живота.Особена привързаност изпитват един към друг Димчо и Гунка Стоянова Алваджиева. Те са деца от две сестри, расли заедно в Копривщица.И сега не се делят. Гунка е омъжена за състоятелен търговец и се опитва да помага на Димчо, но той е горд. Не приема дрехи, нито храна , па макар и от близки, от сродници. Прикрил мъката си зад маската на усмивката, поетът е оголил наранената си душа в своите стихове. Често от горест се раждат шедьоврите в изкуството - стихове, песни, музика, картини…Така е и с Димчо. Съхранил в сърцето си спомените за преживените тъжни и трепетни дни,по-късно той написва едно от най-хубавите си стихотворения – “Пловдив”. Като мъчителен  вопъл звучат редовете:

Как бяха скръбни моите детски дни!

О, колко сълзи спотаени!

Тук първи път се моя взор стъмни

и безпощадна буря сви над мене!

През септември 1916 г., когато Димчо заминава за фронта, идва да се сбогува с близките си в Пловдив.За сетен път бялата къща чува смеха му, но той сега е приглушен,сякаш е стаил предчувствието за края.Изпращат го Гунка, децата й, другите близки и всички са притеснени и потиснати. Последните му думи са:”Аз отивам, Гунке, и зная, че не ще се върна. Па да не ме забравяте.” …Тъжна усмивка, прощално обръщане и… смъртоноснният куршум при  Демир Хисар.

                            И китара една тихо нейде запя

Димчо има една творба, на която често не се обръща внимание. Това е “Мартенска серенада” от цикъла  “Хумор и сатира”. Вероятно тя е написана под влияние на серенадите, които като момче е слушал в Пловдив, на хълма Бунарджик – любим кът на влюбените.

   Правили ли са ви серенада? Въпросът е неуместен за младите, но за мнозина в солидна възраст ще бъде сладък спомен за младини, за чисти трепети на копнееща за обич и ласки душа! Защото серенадата е най-красивият израз на любовното чувство. Минава полунощ. В притихналото селище, в смълчаните улици се движи тихо група от млади мъже. Свирачите са с китари, мандолини, акордеони…Те са неколцина, а поръчките за серенади са повече…В пустите улици, под мъждукащата светлина на фенери или улични лампи, под бледата луна се разнасят воплите на сърца, раздирани от силни чувства, от жажда за взаимна любов. Приглушено звучат нежни песни. Групата е прикрита под дантелените сенки на дърветата, а отправените думи се чуват през полуотворения прозорец, зад който трепти сърцето на момиче и, дай Боже, то да е влюбено!

  Вероятно тази романтична атмосфера е запомнил впечатлителният Димчо и е изпял чудесната си серенада  - чаровен способ, чрез който стеснителният и сдържан мъж изразява неудържимата си гореща страст. Ето и това поетично откровение на Димчо:

Мартенска серенада 

Сладичко усмихват се звездите

в тая тиха полунощ.

Вредом са изгасени свещите,

сал при тебе свети ощ.

Сам самичък чакам край вази –

мрачината ме прикри,

тя от майка ти ще ме запази –

сладко либе, отвори!...

Аз те чакам, дружке, в тъмнината

с буен огън във гърди,

с трепет сладък във душата,

о, по-скоричко дойди!...

Нек на буйно-чувствена наслада

страстна жертва принесем:

в мен докато сила има, ти докат си млада –

утре може да умрем…

Сладичко усмихват се звездите

в тая тиха полунощ  -

рибче, да използваме нощите,

докато в гърдите има мощ…

Този текст чака своята  мелодия, чака композитор да я съчини!

Петра ТАШЕВА