nabore.bg

Валерий Кондаков беше кореспондент на съветския младежки всекидневник „Комсомольская газета” през 70-те години на миналия век. По традиция от онова време, нашите вестници имаха приятелски и творчески връзки със съответните съветски вестници. За „Народна младеж” такъв бе именно „Комсомолката”. И естествено „живата връзка” на наша почва между двата вестника беше Валерката. За журналистическите му изяви може да се каже, че бяха в съответствие със съществуващото неписано правило –

за братските страни само добро.

 И професионално и човешки Валерий имаше много тесни връзки с журналистите от „Младеж”. Канехме го често при пътувания в страната във връзка с отразяването на някакви събития. Той с готовност ни предоставяше „москвича” си, явно нямаше проблем с лимита на навъртяните километри. И пътуваше като пасажер, защото имаше проблем със зрението и не беше мераклия да сяда зад волана.

По онова време, в средата на седемдесетте в соцстраните се пръкна някаква мода да се осветляват наши „джеймсбондовци”, действали под прикритие оттатък „желязната завеса”. Най-нашумя един полски разузнавач, внедрен на доста високо равнище. И ние, за да не останем назад, върнахме и представихме на публиката един, който беше работил като кафеджия във Виена. Представиха ни го на журналистически брифинг, прочете си той каквото му бяха написали, а като дойде време за въпроси и отговори, оказа се, че е по-скоро семпло момче,

дори българският му беше доста недодялан.

 Стана ясно, че има роднини в Силистра и се предвижда да ги посети. Валерий Кондаков предложи да го придружим при това му посещение, свързахме се с нашия топшпионин и дори се разбрахме да пътуваме заедно, с колата на Валерката.

И така, тръгваме за Силистра, на място там са организирали многолюдно събрание, среща с майката и сестрата, приветствени речи, негов разказ, аплодисменти, въобще всичко както си му е редът. Вечерта сме на софра, организирана от моя шурей д-р Христо Троянчев, който беше шеф на гинекологичното отделение в силистренската болница и май като такъв беше по-популярен и от първия секретар на окръжния им комитет на Партията. В момента, в който седнахме на масата сервитьорите долепиха втора и на нея веднага след нашата поръчка, се появиха десетки бутилки: паролата била както обикновено когато Ицо, вечна му памет, седнел на маса с приятели: ”По една бутилка от мене за компанията на доктора!” Обикновено всичко оставало в края на краищата за келнерите, но не и този път: Валерий грижливо прибра бутилките и ги отнесохме в хотела. „Джеймс Бонд” и Кондаков бяха настанени в апартамент, аз се оттеглих защото ми беше ясно какво следва, а и поради прекаран хепатит въобще не употребявах алкохол и именно затова бях винаги „дежурният” шофьор на компаниите.

На сутринта отивам да будя Валерий и гостенина. Леглата им непокътнати, масата отрупана с празни бутилки, задимено. „Джеймс Бонд” сив посивял от изтощение, а Валерката излиза от банята със спрей дезодорант в ръка, отваря уста и изпразва флакона: много освежавало дъха. Истината е по-проста: бутилките са празни, дезодорантът е единственият наличен алкохол.

Възпитателните мерки на съпругата Неля

Колеги сме се събрали у колегата Стойчо Банчев, винаги гостоприемен, винаги подготвил обилна софра. Взел съм Валерката от тях на улица „Шипка”, у Стойчо сладки приказки, тостове, неусетно минава полунощ, време е да се разотиваме. Откарвам Валерий до тях, той настоятелно ме моли да се кача с него до апартамента. Усещам, че някакси е притеснен, плах. Звъни, защо нямаше ключ у себе си, може само да гадая. След малко се чува звук на приближаващи се чехли: шляп, шляп, шляп.  И гробовен глас на сънена жена: „Валера, это ты?” „Да, Нелочка, это я”.

Шляп, шляп, шляп, шляп – звук на отдалечаващи се чехли. Пожелавам „лека нощ” на съветския колега и го оставям пред заключената врата.

На Трифон Зарезан в Брестовица

По традиция пак Стойчо Банчев ни води на Трифон Зарезан в пловдивското село Брестовица. Не е нужно да описвам как минава този празник: зарязване на лозето, духова музика, реч на председателя на ТКЗС-то, хоро, после – на софрата. Тост след тост от обеда до вечерта. Преброих ги някъде докъм 40. Пак не пия, пак аз съм шофьорът на „москвича” на кореспондента на „Комсомольская правда” Валерий Кондаков, който ентусиазирано участва и в зарязването, и в извилото се после хоро /май имам някъде снимката от събитието/, и естествено, в изпразването на чашите след тостовете.

Сутринта ги будя, защото трябва да тръгваме, до обяд трябва да съм в редакцията за планьорката. С другите горе-долу се оправям, но Валерката спи непробудно. Безрезултатно един го побутва, друг го гъделичка през чорапа по крака /странно, Валерий спеше винаги чисто гол, но с чорапи/, трети го пръска с вода. Безрезултатно, спи юнашки нашият съветски колега. И ето, че пак Стойчо спасява положението: „Поднесете му чаша ракия под носа!”

Получи се, тръгваме, до София само една спирка: в Кричим, по настояване на Валерий: набързо, направо на екс изгълтва един освежаващ стакан ментовка. И втори. Странното беше, че колкото и каквото и да е изпил Валерий никога не залиташе. Понякога, рядко, падаше като подкосен, но моментално се изправяше, отупваше коленете и продължаваше с бързи, едри крачки.  

Константин ИВАНОВ