nabore.bg

Дни преди тръгването ми за военното летище в Долна митрополия през 1980 г. да снимам филма си “Два живота в полет”, редакторът Г. от военната редакция към БНТ внезапно почина: умен, интелигентен, с юначно телосложение и току-що издал първата си книга като млад писател. Бяхме вече създали помежду си добри колегиални отношения и с усилие опитвах да се освободя от скръбното помрачение. А нямах никакво време да приема със същите чувства заместника му полк. Пекунов, защото не откривах у него желаната топлосърдечна ведрина, необходима за бъдещата ни обща работа. Въпреки това още с пристигането на летището започнах снимането на филма (през 1981 г. на Националния годишен преглед беше удостоен с втора награда от министъра на народната отбрана ген. Добри Джуров). С добра душевна сила и уважително преклонение пред ежедневните подвизи на двамата ми герои военни пилоти – мъж и жена, сантименталното ми сърце прогони гнета и се изпълни с истинска почит към тях. Но не, защото работата ги обливаше с най-чистия извор на семейната им любов. А защото когато единият от тях бивал в небето с бойния си самолет, другият не затварял очи от тревожни страхове, докато не прекрачи жив прага на жилището им. Но колкото и сърцето ми да се изпълваше със съчувствени трепети към тях, щом вечер с екипа се прибирахме в хотелските ни стаи в Плевен, то мигом заменяше възторзите с тягостна тъмнина като след угаснали свещи в поклонически храм.

Този ден двамата с моя редактор решихме да вечеряме в хотелския ресторант. Разменяхме оскъдия от думи, отпивахме по глътка от питието, предъвквахме залъците. При все това и двамата бяхме затиснати от неясен душевен мрак. Тогава той неочаквано ме запита такъв ли съм по характер: мълчалив, стаен и не обгрян от сърдечност в контактите с колегите, или съм имал причини да бъда такъв? Защото и филмовият ми екип, с когото за пръв път работех, споделили с него, че съм бил натрапливо мълчалив, хладен и неоткрит в колегиалните си отношения с тях. А така се държах и към самия него, когото продължавах да не приемам за сходен събрат по мисли, чувства и житейски възприятия. Но се излъгах. Подчинен на друга вътрешна потребност да говори, той изведнъж разкъса всякакви предубеждения към мен и започна да разказва за свой душевен, трагичен разлом.

Бил пред завършване на Военната академия, когато без никакво родителско или друго насилие на волята му решил да се ожени за своята годеница, с която го свързвала шестодишна обич. Със същата готовност отвърнала със съгласие и момичето му: красиво, младо, дъхтящо на телесна пленителност, наситена с ум, знания, смиреност, доброта и послушание пред любовта им. Оставали броени дни пред мечтания и очакван с години брачен обряд, когато тя внезапно умира. Кръста на Исус бил по-малко безчовечен от болка и ужас, отколкото сполетялата го гибел. На всичко отгоре мъртвата му годеница трябвало да бъде отвозена от града до селото на родителите й за погребението. Но с какви сили и с пресушени сълзи можел да го направи, когато се чувствал вече прокажно сам, безпомощен и разрушен от тежката печал? Откъде да намерел толкова разум, твърдина и мъдрост да понесе връхлетелият го ужас? Насилвал волята си да надскочи мъката на сполетялата го трагедия. Но какво е трябвало още да стори, за да се избави от нея и извърши поетото задължение?

С наета таксиметрова кола натоварил на покрива ковчега с мъртвата си любима, обвързал го с въжета и… потеглил. Нямало сълзи, стенания, гърчене. Освен печал и вкаменена мъка. Шофьорът мълчал, мълчал и той. Думите просто се умъртвили. Старата кола се движела с допустимата скорост по разбитите селски пътища, но нищо не било в състояние да оброди потъналата му в черна клетост безжизнена душа. Ковчегът над него наспирно прокънтявал на ламаринения покрив, сякаш и той бил против нанесената жестокост със смъртта на любимата му. А и кое е можело да го спаси от тежкия душевен гнет, освен да плаче, проклина и ненавижда всичко живо около себе си заради сполетялата го участ? При все това продължавал да мълчи и да стиска зъби, загледан в една точка пред себе си във виещия се път, макар и с овъглена душа от мъка и с непримирена ярост към сполетялата го злочестина. А от покрива не затихвал тътена на ковчега, от който макар и лъжливо, но за него истински, се разнасял страшният вик на годеницата му, изричаща през ридание:

– Къде ме водиш, милий? Спри! Изрежи въжетата! Извади ме от ковчега! Свали ме от покрива! Искам да бъда с теб! При теб! В теб! В твоя дъх! В очите ти!...

Тук обедняха всичките думи на моя колега. Мълчал досега през всичките бързопреходни мигове от разговора ни, той изведнъж замени цялата философска твърдост на душата си с неудържимо ридание. Масата под лактите му със сервизните прибори около силното му и мъжествено тяло се затресе като при вулканичен земетръс. Очите му – сини, големи и красиви като небеса не даваха нищо да проникне в тях, освен сълзите, стичащи се по набразденото му лице. Рухна цялата му досегашна крепостна твърдост и вече не искаше да я заменя с друга земна истина, освен с мъката, която бе затискала досега живота му през годините. Но сълзите не намериха никаква трайност в очите му, защото те рукнаха и в моите. Освободени вече от всякаква разумност и от всякакво съображение, че се намираме на публично място и сред хора, ние се оставихме на признанието на болките ни. Плачехме и тресяхме телата си, докато се уловихме за ръце, търсейки утешително упование един в друг. Защото неговите очи с бликащи сълзи не преливаха съчувствено само от споделената мъка по мъртвата му годеница, а и в моите. Та нали през същата тогавашна моя младенческа младост бях преживял почти същото като неговото? Когато и моето първо момиче внезапно и завинаги затвори очи, докато и двамата също мечтаехме за женидба, за дом, за деца?...

… Казваше се Валя. Бях на 19 години, тя на 21. Не бях влюбен. Но понеже за пръв път с нея преживях пробудените мигове на мъжката сласт копнеех да се повторят. Излъчваше толкова сияние от благост и изразителна милота! Толкова нежност и човешка пленителност, че ако беше станала моя жена и майка на децата ми, както мечтаехме нея нощ в един от пловдивските хотели, единствено на нея щях да отредя свещеността на семейството. Иначе крехкостта на тялото й нямаше неустоимите еротични изражения, които карат мъжете да извръщат очи. При нея те скромо се стаяваха в безупречна фигура със среден ръст и изправено телосложение, с гъсти и тежки къдрави коси, изразителни плътни устни и с обземащи човешка доброта големи зелено-сини очи. А всичко това се превръщаше в женствен магнетизъм и обаяние. Гласът й беше шепотно тих и нежено гальовен, а ръцете – кадифено меки, гладки, топли. Не чух нито веднъж да изрече словесна грубост или да видя прояви  на гняв, дързост, неприличие. Затова истинската оценка за нея се съдържа в единствено съществуващата дума: благост. Свято смирение и очарование, обогатени с нежност, грижовност и човешка отдаденост – това беше тя. Но пак повтарям: не се чувствах влюбен във Валя, нито душевно възвишен. Изпитвах само непреодолима потребност да бъда с нея. Да я гледам. Говоря. Целувам нанаситно. Да слушам гласа й. Да я държа за ръка. Ако това е любовта, значи съм бил влюбен. Но и да не съм бил, тя ме освобождаваше от оковите на самотата и мъката, от които не можех да се развържа след смъртта на родителите ми. Тази разкъсваща болка толкова жестоко се вплете в цялото ми същество, че дори и до този момент не мога да се освободя от нея, въпреки предената ми възраст. А чак след години щях да науча, че това се наричало “сираческа болест”, от която почти всички деца заболявали, щом ги лишат от семейната среда. Затова те изпадали в постоянен душевен стрес и с нищо не можели да се облекчат. Оставали в постоянно съпътство с тъгата, дори ако притежавали борбени сили от твърдост, смелост, решимост и воля за живот…

Тъй се случи обаче, че часове преди да се разделим в Пловдив – тя да се завърне в своя Плевен, а аз в Бургас, внезапно заболях от тежък вирус с висока температура, треска, мъртвешко безсилие, задушаваща кашлица. Но слепени в прощалната ни прегръдка, Валя изведнъж реши, че не може да ме остави сам да пътувам за моя град в това тежко състояние и… с вечерния влак двамата потеглихме за Бургас през Карлово. В Сливен обаче трябваше да се прехвърлим на друг, който се композираше оттам. Но в бързината вместо да се качим на бургаския влак, ние се намъкнахме в този за Карлово, откъдето само преди минути бяхме дошли. Изпаднал в див гняв срещу себе си, накрая покорно се оставих на собствената си немощ. Само се осведомих от кондуктура, че в първата гара можем да слезем и да се върнем обратно в Сливен с друг влак, откъдето да продължим за Бургас. Валя не схващаше в пълнота какво бях направил, а и самата тя вече бе стигнала до краен предел на силите си от нощното пътуване, затова покоримо се оставяше на моята воля.

Така се озовахме в празна, ледено студена и мижаво осветена с газена лампа чакалня. С напълно изнемощял глас запитах дежурния чиновник кога ще дойде другия влак за Сливен. Но когато чух отговора му, едва не се строполих: чак след четири часа и половина. А дотогава? Ще стърчим като коне на празна ясла в заледената чакалня, защото нямаше дори един стол или скамейка. За целта можеха да се използват само мукавените ни куфари. Но когато приседнах върху моя, той се огъна на две от тежеста ми. Не оставаше друго, освен да се проснем върху циментения под. Но и той беше заледен от лютия зимен студ, който през нощта се беше утроил. А и двамата вече не можехме да стоим на краката си от безсилие, глад, жажда и изнемощялост, а най-много аз при сполетялото ме заболяване с температура, тресене, кашляне… Зимните ни палта се превърнаха в ламарина от студ, а силите изцеждаха последните си капчици. И двамата треперехме като маларични. На всичко отгоре гаровия чиновник изгаси осветлението в своята работна стая, легна на дървената скамейка да чака следващия влак и… в чакалнята стана още по-тъмно, отколкото беше, осветявана дотогава само от газената лампа и от тесните стъкла на апаратната. Тогава приближих с опипващи ръце към високата масичка с железни крака, която стърчеше до дървените прегради край гишето за билети. Но освен висока, тя беше толкова тясна и къса за дългото ми тяло, че едва го побираше до половината, когато опитах да се излегна върху нея. Краката до коленете заедно с раменете и главата ми стърчаха извън нея и беше абсолютно невъзможно да послужи поне за кратка отмора. И все пак със сгушена в яката глава застинах почти като мъртвец. Разбрала това, Валя надвесе тялото си върху мен, обгърна ме, положи главата си върху гърдите ми и започна с дъха си да ме топли. Съзнавах колко неистови усилия и костваше това, когато самата тя едва стоеше на краката си от изнемога, камо ли и мен да придържа с крехките си ръце. Но го правеше с такава безпределна отдаденост. С такава майчина загриженост и закрила. С такава нежност и топлина, че чак след години осъзнах какво означава да имаш до себе си любима, предана и жертвена жена. И колко неоценим е този благословен дар у жената с нейното пълно отдаване на мъжа. Но само, когато истински обича и безмълвно се врича в догробна жертва. Защото Валя изрази към мен точно тази предана жертвеност, нежност, закрила и утешителни слова на истинска майка-светица като като към свое малко, страдащо дете, че дори и в този миг гърлото ми се задавя от молитвен зов:

– Господи, дай на всеки мъж жена и любима като Валя с нейната майчинска святост, както и на всяка жена – мъж, прероден в нейния светъл образ.

Но, не би. Щом ме отведе в Бургас и остави в ръцете на сестра ми Мария, същата вечер с другия влак Валя потегли обратно за своя град. На заранта пък аз тръгнах по болниците да се спасявам от болестта. А още на втория ден след раздялата ни получих телеграма от брата й, че буквално след прекрачването на прага на дома им, тя получила обилен белодробен кръвоизлив. Откарали я по спешност в болницата, а само след час починала. В телеграмата пишеше: “След тежкия белодробен кръвоизлив от скоротечна туберкулоза, Валя почина с твоето име...”

Да казвам ли колко садистично ме раздроби душевно и физически тази прокобна вест? И защо не отидох на погребението й? И можех ли да го сторя, което ме сполетя с моето послешно тежко заболяване: изрязване на главния бронх заедно с част от десния ми бял дроб?

След години в памет на моето първо момиче, отворило очите ми на мъж за света, написах стихотворението “РЪКАТА”, одобрено от двамата ни големи поети Дамян Дамянов и Владимир Башев и отпечатано във в ”Пулс”:

Седем градуса под нулата студ.

Толкова сочи термометърът.

За слабите

седем градуса под нулата студ

е изпитание на издържливост.

За влюбените

Седем градуса под нулата студ

е припомняне на първата целувка.

При седем градуса

и ние някога се целувахме.

Държахме си ръцете

като статуети от римска епоха

и минуса ставаше плюс…

Но тази ръка вече я няма.

Вечер сам се връщам

в студената празна стая

и в сънищата търся

седем градуса под нулата студ.

                                   Къде е твоята ръка сега?

И моят ли тогавашен редактор полковник Пекунов – вече също покойник от няколко години, още търси ръката на своята мъртва любима за сила и подкрепа в земните си страдания? А може би и в небесните? Не знам. Знам само, защо онази нощ в плевенския хотел двамата неистово тресяхме телата си от сълзи със стиснати длани, всеки търсещ ръката на любимата жена, повярвали, че и смъртта е любов!

Станко МИХАЙЛОВ

0895/10-40-43

 stanko.mih@abv.bg