nabore.bg

(Продължение)

– Становището на цар Борис – продължи Симеон, – както и това на датския крал на времето, е било най-радикалното – против всякакво посегателство срещу нашето еврейско малцинство. Това се знае и признава по света. В последните книги, излезли за жертвите на нацизма, има глава, която съвсем ясно определя ролята на цар Борис. Че нашата черква е помогнала, че българите, както казах, не сме расисти – това е явно. Но да се приписва тази заслуга само на компартията, която тогава беше съвсем малка, ми се струва доста преувеличено.

– Знае се, че цар Борис III e държал на добросъседството с Русия. Откъде е идвала тази трайна линия в политиката му дори, когато е бил съюзник на Германия?

– Има един анекдот още от Втората световна война. Един ден баща ми казал в канцеларията си: „Дипломацията ми е пробританска, войската ми е прогерманска, народът е проруски, а единственият, който е пробългарин, е царят...”

– И по повод на това: Защо все пак цар Борис не изпрати българска войска на Източния фронт?

– Обвързаност с Хитлер? Е, това е нещо, което бих искал да коригирам. Защото Тристранният пакт се подписа с Германия. А че Хитлер тогава бил държавният глава или канцлер, това е вече съвсем друго. Защото с него лично баща ми няма никакво взимане-даване. Просто това е една фаталност. Затова мисля, че цар Борис, като прие да влезе в Тристранния пакт, по този начин именно спаси България. Ако се беше противил, можете да си представите в 41-а година Вермахтът как щеше да смаже бедната България. Щеше да стане по-лошо и от Полша. А в това именно се вижда далновидността на неговата политика. За да избегне лошите последици той е станал хладен и относителен партньор на Германия, вместо ентусиазиран като някои други, които сега твърде се докарват, че са били противогерманци.

– Доскоро у нас яростно се отъждествяваше монархията с фашизма и по този начин се стоварваха на цар Борис всички смъртни грехове. Можете ли да разграничите монархизма от фашизма в идеен план?

– Сама по себе си легендата за монархофашизма в България е пълно недомислие. Защото монархията представлява едно, а идеологиите и партиите – друго. Ако е имало някакви симпатии към Германия в исторически план – да, това е друг въпрос. Но да се нарича фашист всеки, намирам това за съвсем примитивно. Защото то няма нищо общо с действителността, нито с чувствата на народа. Като всяка демокрация, логично е да има привърженици на всевъзможни политически идеи. Ако е съществувала крайна десница, имало е също и крайна левица... Затова по-добре е да се върнем към съвремието. Защото фашизмът, според мен, е отживяла доктрина. Освен това към такава идеология не чувствам абсолютно никакви симпатии. Напротив, всичко, което е крайно, ми е доста антипатично. Затова съм опитвал винаги да отбягвам полюсите на максимализма и да гледам да помирявам.

– Днес мнозинството в България, пък и в другите източноевропейски страни, където бе премахнат тоталитаризмът, не отделят фашизма от сталинизма. Какво е Вашето мнение по този въпрос?

– Това са също две крайности. Ето защо, да ги намираме за съвместими, е също недомислие... Последиците им може би са еднакво негативни. Но ако се гледа теоретично или идеологически, надали може да си приличат. В крайна сметка те са две тоталитарни системи, които показаха своето пълно фиаско.

– Моля да ме извините за директния въпрос. Но се говори, че сте богат, а Вие го опровергавате. Например казвате, че сте напуснали България почти без нищо, с празни ръце. Не сте могли да си подготвите дори багажа. А адютантът Ви Стефан Стефанов твърди, че през септември 1946 г. сте натоварили 500 сандъка с багаж и около 300 други сандъка за княгиня Евдокия. Каква е истината?

Симеон с благовидна усмивка устреми лицето си към нас с Диана, наведе стройното си и мъжествено тяло, и заговори повече с болка, отколкото с почуда:

– Да, легендите са безсмъртни… Ето как напуснахме милата ни Родина България: имаше само няколко куфари и сандъка, в които бяха сложени дори кухненски тенджери. Не знам защо някои са помислили, че може би нямаше да намерим такива в Египет, накъдето се бяхме устремили... Защото виличката, в която живееше бедната ми леля Евдокия, цялата нямаше да събере 300 сандъка. А пък покъщнината? Защото тя носеше само няколко куфара. Остана в Порт Саид и оттам продължи за Германия. Е, тогава си представете какви сандъци е имала една стара жена – сама да тръгне с куфарите си... А ние бяхме с още по-малко багаж от нейния. Така, че за да ни приписват 500 сандъка, трябваше да има три влака и три кораба, та да ни закарат. А ние се качихме на съвсем мъничко турско корабче – „карго”. А композицията, с която тръгнахме от Казичене, беше с няколко вагона, и то не товарни. Всичко това са, бих казал, измишльотини, на които дори не бива да се отговаря. Още повече, че добре помня имената на адютантите си, така че няма смисъл да влизам в други подробности...

А след горните отговори му отправих най-провокационния си въпрос:

– Кое Ви прави българин: споменът, чуждите разкази за родината, историята и културата на България, или възпитанието?

– Възпитанието. Естествено и спомените. Но на първо място утввърждаващата роля на баща ми. Та три генерации сме вече в България. Затова, когато някои говорят за Кобурги и германци, просто ме е смях. Нали виждам хора, които стават граждани на друга държава и за две-три години вече се чувстват съвършено в другата страна. Или ги считат за такива. Така че три поколения по-късно да се вадят стари истории ми се вижда смешно. Нали нашата поговорка казва: „Кръвта вода не става.” Роден съм в България и през тези години не съм забравил това нито за миг. Не съм пропуснал нито един шанс да сторя нещо за доброто на България. Работил съм цял живот за сънародниците си, където съм могъл и по какъвто начин е било възможно, тъй че това може би също ме прави българин.

– Роден сте като български поданик, а от 1946 г. не сте посещавали родината, където почиват костите на баща Ви. Където сте кръщаван, учили, живели сте до деветгодишна възраст... Има нещо неестествено във всичко това за цивилизования свят. Не Ви ли беше разрешено да посещавате България, или не сте правили опити за това?

– И двете. Но каквото изредихте, аз мисля, че отговаря на предишния въпрос защо се чувствам българин. В това отношение намирам, че всяко нещо си има своето време. Трябва винаги да се гледа на живота обективно и внимателно. Не импулсивно, както бих искал. Казах го още на 11 или 12 ноември 1989 година: веднага бих се върнал в България, ако зависеше от сърцето ми. Но аз мисля, че историческият и политическият ми багаж са такива, че не разрешават да си играем с това за момента и трябва да се изчака. Най-накрая от 43 години съм вън от България. Една или две години повече – не е толкова решаващо. Важното е положението да се поуталожи. Да се оправят работите. Да закрачи България по пътя на истинската европейска демокрация. Тогава ще има време за всичко.

Станко МИХАЙЛОВ, писател и режисьор

(Следва продължение)