nabore.bg

Видният учен намерил смъртта си като доброволец в Отечествената война през 1944 година

Легендата Иван Хаджийски, която идва от миналото, има живот и в бъдното. Стореното от него е толкова голямо, че днес спокойно можем да го сравняваме с непреходността на Иван Вазов, дръзнал да декларира: “А моите песни все ще се четат”. Иван Хаджийски е учен, социолог, оставил три тома от своя многолетен труд “Бит и душевност на българския народ”. Днешните социолози, колкото и да се напъват  поне да го достигнат, си остават дребни имитатори.

Преди няколко години известни имена като Петър-Емил Митев, Андрей Райчев, Кънчо Стойчев и други, създадоха Института за социални ценности “Иван Хаджийски”. Не закъсняха и посмъртните награди: за изключителни заслуги и оригинален принос към българската социология му бе присъдено

отличието “Златен знак” с лента

от Института по социология при БАН. След завършването на третия том  от “Бит и душевност на дребния собственик след Освобождението”, Хаджийски ще напише: “Изпълних дълга си към литературата с написването на това изследване. Това е моят живот” Хаджийски довършва текста на трети том в село Ливадово (сега в Гърция) през 1943 г., където е войник. От там той изпраща писмо до своите близки, до жена си Петрана и  дъщерите си Мария и Нина: “Драги Пеце, Миченце и Нинченце, три скъпи имена, три звезди и звездички ме греят и топлят в моята самота. Всеки момент се надяваме на уволнение. Казаха ни, че това ще стане най-късно до 10-ти. Аз приготвих и третия дял от книгата ”Дребният собственик след Освобождението” – и той е около 10 – 13 коли. Така че ще станат три томчета от по 13 коли.”

Иван Хаджийски носи навсякъде със себе си своя ръкопис. Споделял: “Не смея да го поверя никому, нито дори по пощата.”

9-ти септември 1944 г. заварва Иван Хаджийски в Крумовград, където е мобилизиран. На 13 септември изпраща молба до министъра на войната с молба да бъде изпратен като доброволец на фронта. “Господин министре, моля нареждането Ви да бъда преместен от горната служба в бойна част, която се сражава сега с фашистките пълчища. …Българската армия сега е въоръжена сила на народа, в която цари въодушевения дух на доброволчеството. Служенето в нея е гордост, участието в бойните действия – чест.

Моля да ми бъде оказана тази чест.

Личният състав на службата ми може и без мен.”

Един от най-големите български художници, Илия Бешков, се е опитал да възпре младия учен от очевидното самоубийство, ако замине на фронта. Те се срещат в навечерието на заминаването му по затрупаните от бомбардировки улици на София. Радостта, че се виждат живи и здрави е неизмерима. Хаджийски възторжено споделил, че на другия ден заминава доброволец на фронта за Отечествената война. Илия Бешков бил потресен. Той бурно изразил неодобрението си:

- Българските майки винаги ще раждат войници, но втори Иван Хаджийски няма да се роди.

Според Бешковия хуманизъм това било безумие. На лозунга “Всичко за фронта” Илия Бешков се противопоставя, че не всички трябва да тръгнат  на гибел, че животът на младия учен трябва да бъде запазен. Така един ден в щаба на Втора българска армия в Пирот Хаджийски пристига с цивилния си балтон, препасан с войнишки ремък и голям тефтер в джоба си. В него е трябвало да записва видяното и преживяното през войната. Тук служи генерал Кирил Станчев, негов близък приятел. Хаджийски му поверява ръкописа си на третия том и заминава за село Велике Бонянце. На 3-ти октомври е първият бой на Българската армия с хитлеристката СС дивизия “Принц Ойген”. Дивизията се установява в Ласотници. В жестоки боеве

командирът на войсковата чест е убит.

Помощник-командирът е ранен. Небето е огнено, покрито със снаряди и шрапнели. И тогава Иван Хаджийски вдига войниците на нова атака. От този ден той изчезва безследно. Повече от 20 дни никой нищо не научава за него. По-късно троянчанинът Иван Пеновски, служил в обоза на Втора армия, минавайки през Ласотници, вижда трима войници да разглеждат над един труп лична карта. С изненада разкрива, че в ръцете си държат личната карта на Иван Хаджийски. Още същия ден той известява щаба и семейството в Троян. Според разказа на Иван Пеновски, Иван Хаджийски е бил убит с куршум в челото. Лежал е на калната земя без обувки, но краката му били обути в шарени троянски чорапи. Убитият бил проснат по лице и погребан на мястото, където е намерен. През ноември същата година приятели

пренасят тленните останки в София.

Тук са съпругата му Петрана и дъщеря му Мария Хаджийска. Макар и 6-годишна, Мария ще помни траурната процесия от 30 черни коли, тръгнали от София за Троян.Те се придружават от поета Христо Радевски, политика Трайчо Доброславски и генерал Кирил Станчев. В Троян на 2 ноември тленните останки на Иван Хаджийски са положени в гроба на майка му. Кинохрониката заснема печалното събитие. След погребението генерал Кирил Станчев дава на вдовицата Петрана Хаджийска ръкописа на третия том. Надявайки се, че ще бъде отпечатан, Петрана Хаджийска залага ръкописа в издателство “Хемус”. Христо Хаджиев, един от собствениците, го заключва в касата. През 1947 г. издателството е национализирано, ръкописът изчезва и никой повече не го намира.

Художникът Илия Бешков е съкрушен от гибелта на своя приятел. Той няма да престане да повтаря, че това е безсмислена смърт и ние изпращаме много леко децата си на гибел. Един друг известен интелектуалец Ефрем Каранфилов ще остане потресен от изчезването на третия том и ще възкликне:

“Това е вторият разстрел на Хаджийски”.

От тук нататък до 1985 г. важна роля за откриването на третия том ще играе дъщеря му Мария Хаджийска. Все по същото време критикът Петър Пондев ще напише във в. “Народна култура”, че такъв ръкопис не съществува. Каранфилов е обвинен, че е сътворил тази мистификация с твърдението си, че третият том е написан, за да се прослави. Мария Хаджийска не мирясва.

Тя иска да защити името на баща си и започва да рови из архива му, убедена че баща й е оставил стенографски наброски. Стефан Продев е съпричастен към нейните усилия и й дава възможност  на страниците на в. “Народна култура” да публикува откритията си. Мария подрежда листче по листче намерените неномерирани стенографски записки и успява да дешифрира 200 страници. Така третият том от многолетния труд на Иван Хаджийски се появява на бял свят.

Не само именити художници и литератори са проявявали интерес към научното дело на Хаджийски. При откриването на ж.п. линията Ловеч – Троян

премиерът Васил Коларов споделил

пред троянчанина Власи Власковски: “Другарят Георги Димитров се интересува от трудовете на вашия съгражданин Иван Хаджийски. Ние имаме, препоръча другаря Димитров, голяма нужда от социолози.”

Малко известен факт е, че към името на Иван Хаджийски е проявявал интерес и Борис ІІІ. Вероятно вниманието му е било насочвано от общуването му с Елин Пелин и  Петър Дънов, които са познавали трудовете на младия учен. Царят особено се е впечатлил от разказа на Хаджийски за атентата в черквата “Света Неделя” в София през 1925 г. Тогава, като по чудо и той избягна смъртта .

„Вижте сега – разказва Хаджийски – как описва затрупването си под развалините бившия министър на правосъдието П. Пешев, като обърнете внимание на реда, по който е дошъл до съзнание на опасността от загубване на шапката си и от загубване на живота си – за какво му е дошло най-напред на ума:

- С голям труд измъкнах краката си, понадигнах се и се изправих. Тъмата се беше вече разнесла. Озърнах се наоколо. Съзрях току до мене мъртвия вече ген. Кюркчиев. Посегнах за шапката и бастуна си. Не ги намерих. Поокопитих се. Помислих, че е възможно да избухне нова бомба и че е вероятно съзаклятниците да навлязат в черквата и да погубят всички ни. Видях някои хора, които , за да се спасят, се хвърляха през прозорците...”

Че потърсването на бастуна и шапката може да бъде първата мисъл и първото движение на този връщащ се отново към живота човек, може да се обясни и с рефлектността, несъзнателната навичност на тези движения. Да стане това, разбирам, но ненамирането на шапката да направи такова потресно впечатление на този еснафски син, че да ги пише в спомените си наред с такива наистина потресни събития: сгромолясването на черквата, мъртви генерали, бягащи от ужаса на смъртта хора, тревога за нови взривове, това вече не ще е само рефлектност и несъзнавана привичност, а кръвна връзка на дребния собственик с вещите му, чиято загуба го друса със същата сила, с каквато го друсат многокилограмните бомби и призракът на смъртта. Пък и какво е за еснафа живот без имот?”, заключава социологът.  

Д-р Боян ЗАХОВ