nabore.bg

„Мечтата на народа” – да види политиците си в зандана, се сбъдва многократно в най-новата ни история  

 От 1880 до 1947 година в България действа Закон за съдене на министрите. Той е приет на основание на чл. 155 от Търновската конституция, който обхваща случаи като държавна измяна и нанасяне на вреди на държавата с цел лична изгода. Законът предвижда създаването на една непостоянна институция, наречена Държавен съд, свикван по искане на Народното събрание при нужда.

Колкото и добре да звучи на хартия, от дистанцията на времето вече е ясно, че това не е било нищо друго, освен инструмент за разправа с опозицията, която току-що е паднала от власт. Някои виждат в него предвестник на Народния съд, издал според различни източници между 9000 и 11 000 присъди, някои от които смъртни. Пак със същата цел - смачкване на противниците на току-що победилата политическа промяна на 9 септември 1944 г.

Петко Каравелов е първият премиер влязъл в зандана

Държавният съд се събира три пъти - през 1903, 1913 и 1920 г., за да съди членове на български правителства. Иронично е как се преплитат съдбите на двете страни в него.

През 1903 година главен обвинител е Александър Малинов, премиер в пет български кабинета. Той издейства 8 месеца затвор за измяна и корупция на двама министър-председатели - Тодор Иванчов и Васил Радославов, както и на финансовия министър Димитър Тончев. Но всички са амнистирани малко по-късно от новоизбрания парламент и не лежат зад решетките нито ден. Само 17 години по-късно Държавният съд ще се събере за трети път и тогава Малинов ще застане рамо до рамо като обвиняем с пострадалите от него Васил Радославов и Димитър Тончев, както и с министри от общо 5 правителства.

Обвинител тогава е земеделецът Райко Даскалов, министър при Александър Стамболийски. По това време Даскалов вече е лежал в затвора от 1916 до 1918 г. заради политическата си дейност и още не знае, че ще бъде убит през 1926 година в Прага от представител на ВМРО.

Главен обвинител на Втория държавен съд през 1913 година е проф. Георги Данаилов, министър в две правителства. Той пък ще бъде хвърлен в затвора от Третия държавен съд като член на тогавашната опозиция.

Първият български премиер, видял затворническата килия от вътрешната страна, е Петко Каравелов, един от архитектите на Съединението на България и Източна Румелия през 1885. Когато Александър Батенберг напуска страната ни през 1886 г., го назначава заедно със Сава Муткуров и Стефан Стамболов за регент. Разочарованието му от русофобската политика на Стамболов обаче го кара да се откаже от този пост година по-късно. Обявява се и против избора на Фердинанд за княз. Арестуван е през 1887 г. по време на русенския бунт на офицерите русофили, а през 1892 година е хвърлен зад решетките заради съучастие в опит за покушение над Стефан Стамболов. Амнистиран е през 1894 година.

Премиерът Стефан Стамболов (вдясно) пратил на заточение в Гложенския манастир колегата си Васил Друмев (Климент Търновски)

По времето на Стефан Стамболов със свободата се разделя и още един български премиер - Васил Друмев, известен още като Климент Търновски. Заради проруските си възгледи през 1893 г. е заточен в Гложенския манастир. След падането на правителството на Стефан Стамболов през 1894 г. е освободен. Вече споменатият премиер Васил Радославов е клиент на два от Държавните съдилища - Първия и Третия състав. През 1903 година му се разминава с 8 месеца затвор, от които не излежава нито ден. Втория път сигурно е предчувствал, че ще го накажат по-сериозно, защото още преди събирането на съда през 1920 заминава за Германия. Три години по-късно е осъден задочно на доживотен затвор за политиката си по време на Първата световна война, довела до втората национална катастрофа. Амнистиран е през лятото на 1929 година и само месеци по-късно умира в Берлин. Погребан е с почести на 3 ноември същата година в София.

 Премиерът Александър Стамболийски, останал като сравнително положителен образ в историята ни, е бил страшилище за опозицията. Арестува много свои предшественици, които са освободени след Деветоюнския преврат през 1923 година. За кратко зад решетките през 1922 г. по негово нареждане престоява ръководителят на четири български кабинета Стоян Денев. По същия начин Стамболийски се разправя и с друг свой противник, Теодор Теодоров, премиер в периода 1918-1919 г. Той ръководи делегацията на България при преговорите на Парижката конференция, но подава оставка като премиер и отказва да подпише Ньойския договор. На софийската бохема е познат неговият дом - Руският клуб, който той построява през 1910 г.

Преди да стане министър-председател от 1926 до 1930 година и пак през 1930-1931, Андрей Ляпчев също е жертва на политическата разправа на земеделския кабинет на Стамболийски. На 20 септември 1922 година, когато е народен представител, го викат на разпит в полицията, домът му е претърсен, а той самият е поставен под домашен арест. Шест дни по-късно е задържан заедно с други лидери на опозицията без съдебна заповед и в нарушение на депутатския му имунитет. През октомври същата година става клиент на Третия държавен съд, който съди всички правителства от 1911 до 1918 г. Попада там като министър на финансите в един от кабинетите на Александър Малинов.

Управлението на БЗНС се разправя по същия начин и с Никола Мушанов, който по-късно ще оглави три кабинета между 1931 и 1934 година. И въпреки че като всички останали свои съратници е освободен от затвора след падането на Стамболийски, не успява да се спаси от правосъдието след 9 септември 1944 г.

Александър Цанков бе осъден на смърт задочно от Народния съд

Преди да стане толкова безмилостен към опонентите си, Стамболийски също опитва от жилото на българския политически живот. След скандал с Фердинанд през 1915 година е отстранен от парламента и осъден на доживотен затвор. По време на Войнишкото въстание през септември 1918 е освободен и е изпратен заедно с други политици да преговаря с участниците в бунта. Но под влияние Райко Даскалов решава да оглави въстанието и е провъзгласен за председател на Радомирската република. След неуспеха на въстанието се укрива, но през декември 1918 е амнистиран заедно с повечето участници.

Шест български министър-председатели са осъдени от Народния съд през 1945 година - Александър Цанков, Никола Мушанов, Богдан Филов, Добри Божилов, Иван Багрянов и Константин Муравиев. Багрянов, Филов и Божилов получават смъртни присъди и са екзекутирани на 1 февруари 1945 годна.

Премиерът на България от 1923 до 1926 година Александър Цанков също е осъден на смърт, но задочно, защото успява да емигрира във Виена още в началото на септември предната година. През 1949 е принуден да напусне Австрия и през Италия заминава за Буенос Айрес, Аржентина, където умира през 1959 година. Никола Мушанов получава 1 година затвор. Излиза през 1945 г. и възстановява Демократическата партия. През 1947 г. е интерниран в Търново, а през 1949 г. - в с. Заград. През май 1951 г. е арестуван и убит от Държавна сигурност. Муравиев е осъден на доживотен затвор. Освободен е през 1955 г., но на следващата година е задържан отново и хвърлен в концлагера в Белене, където остава до 1961 г. Умира четири години по-късно.

Андрей Луканов влезе в ареста, но после осъди България

През най-новата ни история трима премиери са се озовавали зад решетките, от които само един получава ефективна присъда. Тодор Живков, министър-председател на страната от 1962 до 1971 година, е задържан на 18 януари 1990 година. Повдигнати са му много обвинения. През юли е пуснат под домашен арест и срещу него започват 5 дела - за възродителния процес, за незаконно раздаване на имущество, за лагерите на смъртта, за отпускане на несъбираеми кредити, за подпомагане на международното комунистическо движение. Първото е връщано четири пъти за доразследване, по второто е оправдан, а обвиненията по другите три отпадат след смъртта му през 1998 година.

Андрей Луканов, премиер на страната през 1990 година, е арестуван по искане на главния прокурор Иван Татарчев през юли 1992 година. Подведен е под отговорност за присвояване на обществено имущество в особено големи размери преди промените през 1989 година, но делото е прекратено, без да се стигне до присъда. През декември същата година е освободен. Луканов подава жалба до Европейския съд по правата на човека в Страсбург за незаконен арест. През март 1997 г. съдът осъжда за първи път България да му плати 40 000 френски франка обезщетение за неправомерно задържане. Само че присъдата идва късно - Луканов е застрелян пред дома му на 2 октомври 1996 г.

Премиерът Георги Атанасов бe осъден на 10 години затвор, но бе помилван от президента Жельо Желев

Единственият ни премиер, който ефективно излежава присъда след 1989 година, е Георги Атанасов. Той заема поста от 1986 до февруари 1990 г. През 1992 г. получава 10 години затвор за финансови злоупотреби, но две години по-късно е помилван от тогавашния президент Желю Желев.

www.nabore.bg