nabore.bg

Светъл му път към светли небеса!  

Деян Кюранов (1951-2025) - философ и политолог

Навръх Стефановден медиите разгласиха тъжната вест, че си е отишъл Деян Кюранов. Познавах го малко – като племенник на проф. Филип Панайотов, но ме заболя сърце. Докато беше жив професорът, а и после с Деян Кюранов поддържахме връзка с мейли и телефон, за да съберем малко известни факти за живота на някогашния преподавател по история на журналистиката във ФЖМК на СУ „Св. Климент Охридски”.

И се запознахме лице в лице на погребението на проф. Панайотов, където моят връстник Деян едва се придвижваше поради свой медицински проблем. А бихме могли да се помним още от университетските аудитории, понеже бяхме учили по едно и също време, при едни и същи преподаватели, с едни и същи учебници и конспекти...

Веднъж се пошегувах с Деян Кюранов, вече известен общественик след Десети ноември, че ми е любопитно откъде идва името му – от деен или от деянещ. Не ми разказа конкретната си история, но и двете предположения били добри. И аз така го запомних, с хумора: Деян деяни деен. Защото в периода, когато подготвяхме отбелязването на годишнини на тримата историци на българската журналистика – професорите Георги Боршуков, Дафин Тодоров и Филип Панайотов, той помагаше с каквото може. А можеше и това се видя по-късно, докато се стягаше юбилейният сборник за тези наши учени. Тогава извади от семейния архив непубликувани страници на Филип Панайотов.

Тук е мястото на семейната тема – Деян е син на проф. Чавдар Кюранов и проф. Искра Панова, племенник на проф. Филип Панайотов и Светла Панова, която познавах от времето на Партиздат. Няма да се разпростирам с разкази за това семейство, историята изобилства от подробности за различните поколения в него, а за мен беше по-важно какви уроци бе научил Деян от своите, как ги прилагаше към по-тясното и по-широкото си обкръжение. Ще спомена само един от тях – грижата, ние така се и запознахме, докато той подкрепяше с обич и неотклонно нашия възрастен и мъчно виждащ професор, който се грижеше за болната си съпруга. Надали му е било лесно, но пък става съвсем разбираемо, когато прелистваме кореспонденцията между неговата майка Искра и вуйчо му /чичо Филип/. Писмата им са лични, ала ще си останат летопис на трудно и болезнено време, включително за нашата журналистика. Останалото, както се казва, е мълчание. А на човека, който запази и тази искрица истина за историята на българското вестникарство, светъл път към светли небеса!  

Антония МЕЧКОВА