nabore.bg

"Маковете" - картина от художника Хикмет Четинкая

Лято е. Топлите пролетни дъждове са напоили земята, та зеленото е превзело всичко - и полето, и планините! Зелени, китни  са дърветата. Красотата и хубостта  се шири по  земите ни български. Пътувам из България и очите ми жадно се вглеждат във всичките прелести на родината ни. Душата ми се пълни с обич към земята, полята, планините, реките. Навсякъде танцува красота ненагледна! Кому да благодаря за тази прелест?!

   Ето го и ширналото се наше Тракийско поле. Зелено, зелено – потъвам в омайната му хубост и оставам без дъх! Да му се ненагледаш! Радвам се на полските цветя по него. Как ги натвори тая магьосница Природа! Как ги създаде такива разноцветни, толкова деликатни и разнообразни! Сега алените макове са взели надмощие и полето е пламнало от тях.   Гледам ги с отворени от почуда очи и неволно възкликвам:”Я, колко макове!”

   По-възрастните помнят това “Я, колко макове!” като заглавие на една вълнуваща пиеса на Никола Русев, която дълго се игра по театрите в страната ни. За автора на пиесата маковете по нашата земя са поникнали от кръвта на хилядите герои, отдали живота си за нея. 

   Така смята и един друг творец – турският художник Хикмет Четинкая, който е посветил творчеството си на това прелестно полско цвете. Той рисува само картини, в които неизменно присъства и макът. Открил неговата хубост, когато ненадейно от четката му капнала капка червена боя  върху негова рисунка. Капката му заприличала на ален мак. И се почнало вълшебството! Картини с макове, макове сред най-разнообразни други цветя, предмети…

   Силно оцветените и емоционално въздействащите картини на Хикмет Четинкая видях за първи път в художествена галерия в Пловдив. После по нашите телевизионни канали чух как художникът разказва за своите картини с маковете. И за него те са се родили от кръвта на хилядите герои. Най-много ги имало в Турция по земите на Чанаккале, където са се водили люти битки и много мъже там са  били покосени от смъртта – напоили са тамошната земя с кръвта си. А маковете покълнали от кръвта им. На турски език думата “мак” означава “малка невеста”. За него това нежно, ефирно полско цвете е като ориенталската танцьорка. Можеш да й се възхищаваш, но не бива да я докосваш. И деликатните листенца на маковете не търпят  допир с нашите груби ръце. Откъснем ли ги, те бързо увяхват, умират. Те не бива да се топят във ваза, защото много бързо червените им листчета окапват като истински капки кръв.  Затова и маковете нямат търговска стойност. Те красят само полето. Налагат се сред пищното разноцветие  там, открояват се ярко и неудържимо. Привличат погледите ни, пораждат у нас  лудо възхищение. Аленият им цвят се откроява сред белите маргаритки, сините главички на синчеца и жълтите, розовите, лилавите, разно- пъстри  полски цветя.

Турският художника Хикмет Четинкая

В източните философии се твърди, че макът е символ на човешкия живот. Той живее само три дена.  На първия ден се ражда, на втория – блясва с разцъфналата си хубост и на третия ден умира.  Тази мимолетност на мака се сравнява с преходността на човешкия живот, който  също има три етапа:  минало, настояще и бъдеще. Може би природата ни е пратила това красиво цвете , за да ни предупреждава за мигновения ни живот, за да  знаем как да го ценим  тук, на нейната земя.

     Гледам ненаситно хубостта на маковете по полето и се пренасям в детството си. Виждам как вървим с мама по синорите на полето в нейното село. Там се зеленеят житата, растат слънчогледите, царевиците бързо издигат стебла и наливат  кочаните си. Мама ме предупреждава да внимавам – да не тъпча из нивите, грижовно обработени, засадени, окопани, напоени. От тях се чака богат урожай. Насочва ме към хубостта на цветята, изпъстрили синорите. Двете с нея късаме от полските цветя, набираме си огромни букети. После сядаме край вадата, където ромоли бистрата водичка. Сплитаме си венчета от тях. Между белите маргаритки и синия синчец аленеят пъпките на маковете. Дано оцелеят до къщата на баба и дядо! Слагаме венците върху главите си и се “коронясваме”! Двете сме  като царица и малка принцеса!  Отправяме се към селото.

   Унесена в спомени, сега се сепвам. Ми, то полята ни, родните, са буренясали, изоставени са от стопаните си, превърнали са се на пустош! Затова и полските цветя са се развихрили там така яростно. Затова и маковете така са превзели огромните територии на обработваемата по-рано земя! И пусти са красивите ливади – не се виждат крави и овце да пасат, да събират мляко! Не се косят тия ливади, не се събира дъхавото сено от тях! Още дълго време ще пием вносно сухо мляко!

    Ах, ти хубост ненагледна, цветна, красива, макова! Колко ли още ще плащаме за това наше безхаберие, за това престъпно наше бездействие, с което обърнахме на поляни, на ливади  земите си! Макове, макове алени, вие пълните душите ни с хубост, но с какви “отрови чуждоземски”  ще пълним стомасите си, ще храним себе си, ще отглеждаме децата си?!

Петра ТАШЕВА