nabore.bg

Тежката дума

Различия

Едни имат банки и хотели, други събират жълти стотинки за трамвайно билетче

 

Няма как да сме еднакви.

Но тъй като никой от нас няма собствен остров, където да демонстрира себе си, трябва да се съобразяваме един с друг. Това е съвсем естествено, във всяко общество е така. В отдавнашните – с едни закони; в днешните – други. Уж цивилизовани. Което ще рече повече справедливост, повече защита за безпомощните и слабите.

          Но тъй като е едно какво трябва да бъде, друго – как е всъщност, отношенията в нашата ситуация съвсем не са цивилизовани. Въпросите са много. Но да започнем така: управляващите, за да вържат кучето, да не му позволяват да лае и хапе, му дават кокъл, а и го галят. И така едно малцинство, решило да заяви себе си по най-демонстративния начин, надделява над мнозинството. Да речем – този толкова шумен „прайд“. За какво се борят? Да ги признаем. Не, те не искат просто признание. Те искат права, които са над допустимото. Те крещят екзалтирано, че НЯМА ДА СПРАТ. Ще се борят...например да ми се разреши да имат деца. Не ги интересува тези деца какъв модел на поведение ще приемат – а може би целта е точно възпроизводството на модела.

          Не можем да ги упрекнем. Имат своя избор. Но той е изборът на ограничен брой хора, които не зачитат нашия избор. Получават обаче подкрепа. Не само от някои народни представители и видни в обществото личности – но и от чужди присъствия. Не знам дали биха ме пуснали в неприкосновените си дворове на наша земя, но си пъхат носа в нашите дворове – но какво да се прави, ние всичко разградихме... Всеки си мисли, че може да ни командва, застанал под сянката на своето знаме.

          „Различието“, подкрепено демонстративно от разни елементи, които искат винаги да са на показ и да им признаят, че „застават“ зад нещо – създава сложни конфликти. И сега проблемът не е в черешовата задушница – а в разрешението на институциите и подкрепата им за малцинство. Плюс това, да си кажем, отделни хора от това малцинство се изживяват като барони и лордове, да не се обясняваме повече. Никой не им пречи да си изявават качествата и талантите извън посоченото „различие“.

„Страх лозе пази“ води до решения при подобни ситуацции, решения, които ощетяват голямата част от обществото. За този случай – няма да смятам колко стредства и сили са били необходими, за да се създаде „ред“. Но ще попитам – къде са същите тези органи и институции, когато трябва да ни защитят от нещо? Например от безумния терор на клошари и алкохолици, също „различни“, също направили своя избор да живеят на улицата, да ни дърпат за ръкавите, да просят пари и цигари, да ни удрят, да спят пред вратата на дома ни... Нашият квартален алкохолик-клошар-крадец-побойник спи най-често под колоните на „Кристал“. Мръсен. Опикан – под колоните всяка плочка е неговата тоалетна. С кръвясали очи. Полицията няма време да се занимава с него. Всички вдигат рачене.

– Симо – казвам му – не може да се мине покрай тебе, миризмата ти затваря улицата. Спести ни присъствието си...

– Кво знаеш ти, ма, аз си имам апартамент в „Дружба“ имам си и баня... Изчезвай, ша та утепя!

 Така си е – навсякъде „различни“ от подобен род, агресивни, атрактивни, колоритни, нахални и протестиращи кой знае за какво – побеждават. Наистина различните, ощетените от природата, болните – ха да си кажем! – какви препятствия минават, за да получат някаква защита от обществото ни...

Управляващите не се страхуват от тях. Нито от пенсионерите. Нека слабите да викат. Нека Европа ни вика заради тях. Нека пенсионерите молят. Я ги виж – едва се държат на краката си. Днес ще викат, утре ще дойде ден да ги оплакват наистина. Различните като социално положение не носят страх за управлващите.  Те са...несигурни гласове – още повече – при тая здравна система. Те са немощни и видимо смъртни.

Управляващите не се възприемат като смъртни. Те са богове. И с вълшебната си пръчица от златоносния Олимп  правят избор – ето на тези ще обърнем внимание, на другите – о, не си струва!

Различия в България, особено днес, дал Бог. Едни имат банки, други събират стотинки за билетче за трамвайче. Едни имат неограничени възможности за банкетчета, други – неограничен достъп до обелки от банани. Средната класа изпадна от средата. Далеч съм от мисълта, че обществото може да е толкова справедливо, почти съвършено.  Но не преставам да недоумявам докога ще ни правят на глупаци? Парламентарното мнозинство „кове“ закони, които са му удобни. Но това мнозинство е със столове за сядане колкото в един театър...

А мнозинството народ, което остава извън този театър, ще пуска кръв от малко останалата си, попаднало под зъбчатите колела на тези закони. И ще се пита:

– Абе аз не гласувах за тези, съседът не гласува за тях, никой от фирмата – също, от отсрещния блок – никой...е как сме ги избрали?

Не се питайте, драги съотечественици от мнозинството народ. Нали знаете как се купуват избори. А връзването на кучето е само стъпка към това.

 

Юлия ПИСКУЛИЙСКА


Юлия Пискулийска

Юлия Пискулийска