nabore.bg

Недялко Йорданов за повелителката на римите: Тя е една от най-големите ни имена в лириката

Поетесата Станка Пенчева (покойница от 27 май 2014 г.) е автор на 27 стихосбирки, 3 книги с публицистика, една – с автобиографична проза, повест за деца. Нейни творби са превеждани на руски, английски, арабски, португалски, шведски, хинди. Но не фактите за нея са важни, а докосването до душата й. А тя я е отваряла всеки път, когато е създавала стих или когато е писала автобиографичната си книга „Дървото на живота“. Поднасяме ви пъзел от важни за поетесата хора и моменти, както и спомените на поета Недялко Йорданов и журналистът Румен Стоичков от „Нощен хоризонт” за нея.

 
Поставя баща си на пиедестал

„От мама се боях, баща си обичах“, казва поетесата Станка Пенчева приживе. Тя е най-малкото трето дете след две момчета. Баща й Михал е земеделец, а мака й е домакиня. Като дете Станка Пенчева обичала да сяда на коленете на баща си и той да й пее единствената песен, която знае, а припевът бил: „тум таралеж, тум пепелеш”. „Имаше нещо особено в ръцете му, те разбираха и обичаха  това, до което се докоснеха“, казва тя за баща си и си спомня, че веднъж като се блъснала в каменното стълбище, ръбът на едно от стъпалата се забило в предните й зъби, и те потънали навътре. Баща й запазил самообладание, сложил я на коляното си и с нежно, но уверено движение издърпал почти изкъртените окървавени зъби навън. След това тя няколко дни пиела само мляко и забравила за случката. Такава била тя – „непослушно и волево момиче“, както пишел за нея баща й в писмата до жена си. Така общували двамата през голяма част от годината, защото Михал работел в своето земеделско стопанство край стралджанското село Воденичане. А жена му и децата били в Сливен.

Станка много обичала да е до баща си, когато той помага на  ранен щъркел, когато ашладисва дръвчета, докато пише в дневниците си или четял английските и френски списания, които получавал. Баща й не ходел на църква, но спазвал правилото всеки ден да направи по едно малко добро, скарани да помири или  на жадния чаша вода да даде. Давал и много пари на заем, често невръщани. А веднъж, много години, след като Михал се споминал, един адвокат, родом от селото на поетесата, й помогнал в много важен момент, като й казал, че нищо не му дължи за услугата. „Върнах на теб един дълг на моя баща към твоя”, казал само той.

Първите думи, които Станка поставя на белия лист са именно в писма до баща си, когато той е далеч от дома…Когато пораства, поетесата разбира за истинската мъка на баща й, която той изпитва при вестта за смъртта на първородния му син на фронта, както и за опустошителната му тъга, когато при новата власт изземват земите, стопанството и машините му, той остава без работа и скоро след това умира.

Талантът идва при нея, още 11-годишна

Макар и буйно дете Станка е добра ученичка. В Сливен тя пише стихове, рисува, и заради умението й да се справя добре с четката, й възлагат да пише лозунги. В детския вестник „Изгрев” отпечатват за пръв път нейни стихотворения през 1941-1942 г. През 1947 г. тя заминава студентка в София с плитки, палто от кафяв домашен шаяк и новите високи обувки на баща си. Както тя казва: „Измъкнах се от строгия поглед на майка ми”. Там не й е лесно. Трябва да минат години, за да посвикне с напомнянето, че е „дошла от другаде”. Дълго тя е имала комплекс на тема произход, защото я сочат с пръст, че има буржоазен произход. Това й пречило и при кандидатстване за работа. Веднъж неин познат дори й обяснил, че не е случила на родители и че трябва да се задоми за прогресивен мъж, който да я превъзпита, но едва ли някой щял да иска да се ожени за нея. Причината е, че тя е класов враг… В Софийския университет „Св. Климент Охридски” поетесата завършва руска филология, свързва се с младежките литературни среди. Започва работа в литературната редакция на Националното радио през 1951г., излиза първата й стихосбирка „Пълнолетие”. Ражда й се дъщеря, а скоро след това първата й книга. След 13 г. брак с писателя Климент Цачев, той приключва, и както тя сама казва: „следва 20 години самота и 25 написани книги, последва късен брак, пак смърт, земетръс“.

Когато красивата поетеса целува Недялко Йорданов

Поетът Недялко Йорданов се запознава със Станка Пенчева в далечната 1959 г. Тогава той е студент трети курс българска филология и председател на литературния кабинет „Димчо Дебелянов“ към Студентския дом на културата. Един ден се състояло традиционно литературно четене пред студентите, на което били поканили известни относително млади все още поети като Владо Башев, Божидар Божилов... И сред тях една удивително красива жена - Станка Пенчева. „Не можех да откъсна очите си от нея, а когато започна да чете стиховете си с изразителен, леко напевен глас - направо се влюбих. Всъщност само тя и аз четохме любовни стихове. Другите поети рецитираха гражданска поезия. Когато прочетох моите „Три стихотворения за една медицинска сестра“, красивата поетеса дойде при мен и ме целуна. Мен - 19 годишното момче. От тогава често се виждахме в писателското кафене, после аз заминах за Бургас и твърде рядко вече идвах в София. Но винаги следях всяка нейна книга“, си спомня поетът. За него поезията й е чужда на всякаква конюнктура, дълбоко изстрадана и трогателно трагична понякога. „В живота си тя изпита силни любови и жестоки разочарования, и от всичко това правеше поезия. Станка Пенчева до последно пишеше своите откровения. Тя живя уж дълго, а всъщност остана млада в съзнанието ни. Такава ще я запомня - красива, влюбена, безкрайно искрена. Една от нашите най-големи поетеси!“, реди думи Йорданов.

Журналистът Румен Стоичков я среща в тъгата й

В края на 1995 г. журналистът от „Нощен хоризонт” се свързва с поетесата, след издаването на книгата й „Къща от думи“. Станка Пенчева изпадна в откровение. Разказва му за новата си стихосбирка, за бащината съща в село Воденичене, за отношението си към приятелите, за преоткрития поглед към земята и селския труд. „Няколко лета Станка прекарваше в това селце Воденичене. За нея бе истинско щастие да види как под ръката й се ражда нещо, покълва, връзва плод. Беше й много любопитно взаимоотношението с местните, които я бяха възприели като свой човек. Беше открила приятелка в това село, и тя вдовица като нея. Разбира се, имаше много тъга в това интервю, защото в първите 5-6 години на промени тя беше установила, че хората все повече се отчуждават, отдалечават, разпадат се приятелства. Тя държеше изключително много на толерантността, на приятелството между хората“, разказва Стоичков.

Минават години и по време на командировка из Сливенско, журналистът решава да надникне в това селце Воденичене. Хрумва му да снима нейната къща. Било му любопитно да види тази къща, която била в душата на Станка Пенчева. Намирала се на 100-тина метра от последните къщи на селцето. Отдалече си личало, че е най-хубавата, стабилна къща. „Мислех, че ще заваря дом, който е добре запазен и оценен от местната власт, за да се превърне в музей. А се оказа, че стоя пред една изтърбушена къща, на която всички прозорци и врати са изчезнали. Беше окрадено, разбито“, разказва потресен Стоичков. Къщата била на два етажа, имало едно огромно подземие и едно таванско помещение. Тя изглеждала непоклатима като постройка, но вътре гледката била отчайваща. И помен нямало от духа на тази фамилия. „Стоях около 20 минути и се опитвах да открия листче от поетесата и каквото и да било, но нищо не беше останало“, казва журналистът, който би искал този дом да бъде превърнат в музей.

Румяна СМИЛКОВА

Вестник „Златна възраст”