nabore.bg

(Продължение)

В един късен след обед двамата с Радой и със сина му Кин тръгнахме на разходка край малката рекичка над снимачния обект с моста, езерото с върбалаците край него под красивите скални масиви в Кайлъка и с гърмящо бурен извор под грамадна отвесна стена. И този път, както винаги, двамата с Радой говорим за какво ли не, смеем се, разказваме случки или неволите си, а Кинчо мълчаливо стиска баща си за ръката и слуша. Стигнахме до голяма върба, под която самотен рибар хвърляше въдицата си, седнал по турски на ниския зелен бряг. В този миг се закачи една неголяма риба и човекът трепетно се залови да я откачва от въдицата. Била първата му риба, откакто клечал тук, затова и радостта му беше голяма. Рибката агонизиращо се мяташе в дъното на кошницата, а рибарят се залови наново да зарежда въдицата. Ние пък с Радой хем си приказвахме нещо, хем зяпаме подскачащата риба. Тогава Кинчо най-поривисто бръкна в кошницата, стисна я с две ръце и с все сила я метна в реката. Двамата с Радой се спогледахме смутени от неочакваната постъпка на детето, защото разбирахме какво разкриваше тя – изключителна нежност, доброта и жалост на детето към уловената рибка. Но рибарят не мислише така. Не можейки да повярва, че единственият му улов за цял ден е хвърлен от момчето обратно в реката, няколко мига той просто не знаеше какво да прави: да вика ли, да се кара или да подгони момчето за извършеното “престъпление”. Затова само се размърда на мястото си, гледайки с изумление и стаена ярост Кинчо, после нас с Радой, но без да произнесе осъдителна дума или направи нещо. И тогава укорно запитах Кин, застинал във виновно изправена стойка:

– Абе, Кинчо, какво направи, моето момче? Защо хвърли рибката на човека?

– Щото е лош... Лош... Рибката иска да живее... – почти разплакан затропа той със сандалените си крака, изпаднал в истинска нервна възбуда. Но Кинчо нямаше нужда да обяснява първопричината на постъпката си. И без думи се разбираше какъв мощен дух от душевна болка и протест се криеше в детското му сърце срещу рибаря. За него той беше жесток човек, щом ловеше невинните рибки и хвърляше в кошницата, където умираха в агония, за да ги опече после и изяде. Радой понечи нещо да каже след мен, но като не можа, само се извини на човека и тримата поехме по пътя си край реката…

Един ден отидох у Радой да го взема, а оттам да идем в Киноцентъра, където от години очакваше да приемат сценария му за Васил Левски, но все го отхвърляха. Вече го бяха изключили от партията заедно с поета Валери Петров, после и уволнили като редактор в Киноцентъра. За скоро време изпадна в тежко материално положение. Поддържаше се само с оскъдни преводи, дребни хонорари оттук и там и това беше всичко. А грижите за децата и към старата му майка не го напущаха. Това започна да се отразява и във външния му вид. По начало той не блестеше с безупречно облекло. Но вече и в дрехите започна да се зебелязва това от тези, които го познаваха отблизо.

Минахме през подлеза на “Плиска” и се насочихме към зала Универсиада, за да провери кога ще бъде очаквания чуждестранен музикално-естраден концерт, който искал да посети. И тогава изведнъж заговори, че изпитвал срам да ходи по такива представителни места с едни и същи износени дрехи. А не можел да си купи нови, защото нямал пари. Но още като чух това и му казах:

– Не бери дерт – ще ти дам. Дори, ако искаш още сега да идем в някой магазин да си купиш костюм…

Но той още като чу, спря се обиден и изрече с безкрайна почуда за мен, но и и с неизразима болка за него:

– Как ще ми даваш пари? И откъде накъде? Аз да не съм…

Не изрече какъв, защото го апострофирах:

– Нали сме приятели? И ти си ми давал (наистина веднъж през годините на моето безпаричие ми беше дал 5 лв. в заем).

Ала защо разказах този случай? За да докажа какъв беше Радой Ралин като човек, личност и писател сред всички други “именити” колеги, и то с космическа сетивност за своя земен живот. Защото за него не само словото стоеше над всичко в битността ни на хора, но преди всичко титанизмът от морални добродетели и духовна пренаситеност. Можеше да се кодоши с всеки, да се прави на смешник, да възвеличава егото си в недосигаеми социални орбити, да демонстрира страстност на духа и поривите си по всяко време и пред всеки. Е, може и да не е устоявал винаги срещу изблиците на суетността и самовеличието си. Но във всичко останало той беше достолепно велик в защита на човешкото си достойнство. Не позволяваше заради миг счестлавие да привежда гордия си и недосигаем дух в услуга на нищожните и несретниците.

След смъртта на Володя обаче срещите ни съвсем оредяха. Подновиха се след прехода през 1989 г. Понесени от възторжените идеи на дошлата демокрация, преизпълнен с нови мечти и надежди в новото историческо време, сега разговорите ни се насочваха все натам – за таз и оназ партия, за тоз и онзи лидер или депутат, за изядения от комунистите пенсионен фонд и какво ли не още. Но най-често отваряше дума за цар Симеон II, към когото изпитваше почитание, надежди и възторжено очакване да оправи дережето на България. Знаейки вече за близостта ми с него, за книгите и за всичко друго, което правех за Величеството, Радой все ми даваше съвети какво да съм му кажел, какво трябвало да се направи в Парламента, кой от депутатите или лидерите да отидел на това или на онова място и т.н.

При първото идване на царя в България през пролетта на 1996 г. Радой неочаквано ме помоли да му уредя среща с величавия гост. С него искал да бъде и художникът Борис Димовски, бивш депутат във Великото Народно събраниие, с когото също бяха неразделни приятели, както и ние тримата с Володя. Искал двамата с Димовски да му предложат важни идеи, затова Радой не спираше да ме увещава колко необходима щяла да бъде за България тази среща с царя, като ме уговаряше и аз да отида на нея. Отказах. Но при все това, а и без увъртване, още същия час известих царя и… двамата безотказно бяха приети от Негово Величество на разговор.

Пак по това време – след поддетата изборна кампания през 1996 г. за нов президент и предстоящето падане на Желев от този му пост, на случайна среща в Държавния архив Радой ме замоли да говоря с царя да не позволи да бъде преследван по какъвто и да е начин Желю Желев, като за целта бъде изпратен някъде на посланическа или друга задгранична работа. Обещах, но този път не изпълних молбата му, защото дни след това аз пък заминах за Америка…

Оттогава имахме десетки срещи и разговори помежду ни. А месец и половина-два преди смъртта му случаят отново ни събра пред паметника на Патриарх Евтими. И както винаги още щом се видяхме, започнахме да се провикваме високо в един глас като древни римски гладиатори:

–Чок селям! Берекет версим! Санада гелсин! Табана кувет! Он ики-ки-ки-рет!..

После се здрависахме, уловихме се подръка по обичайния начин и започнахме да говорим, разхождайки се напред-назад. И този път не отмина закачливият му нрав да се задява със съвършенно непознати жени, а най-вече с момичета, но непремено, ако са с изявени сексапилни форми. Щом съзреше такова, мигом се извръщаше към него и започваше високо да изказва възхищението си от красотата или от напращелите му гърди, без да изпуща да пожелае накрая колко пъти довечера да извърши еротичния си “сеанс” със своя любим. Повечето приемаха снизходително задявките му, познавайки го вече оттук и оттам, докато други конфузно навеждаха глави и отминаваха по пътя си. Нерядко други пък се спираха, подаваха ръце за поздрав и приемаха с приятно изражение ласкателствата му.

И сега не направи изключение. Още щом ме улови под ръка и започна да излива хвалебствения си ритуален възторг от първото идващо срещу нас момиче. После продължи към второ, към трето. Понеже изпитвах вече неудобство от подобно поведение, му казах:

– Ей, одъртя и не мирясваш. Ставаме за кепазе пред хората, разбери. Вече сме стари и противни за гледане, камо ли жените да приемат хашлашките ни закачки. Стига...

– Няма такова нещо, братко. Че защо ще ставаме кепазе? Жената си е жена от раждането до смъртта. Тя винаги иска да бъде харесвана, желана, обичана и задоволявана. Така че...

– Тя може да иска туй и на оня свят при Свети Петър. Ама от млади, красиви, здрави и силни мъже, а не като нас с тебе: проскубани старци, а на всичко отгоре вече ветросани в акъла...

Но той пак, въртейки главата си с ококорени очи, отвърна:

– Виж какво ще ти кажа, братко. Мъжът никога не е стар. Докато суче мустака си той е все млад – и като съгледа ново приближаващо към нас момиче, задърпа ме към него и пак запроизнася високо: – Я, погледни това момиче? Виж колко е хубаво. И какъв бюст има само... Браво, моето момиче. Пожелавам ти довечера осем пъти секиш...

Но този път не го оставих да довърши, защото момичето посрамено продължи пътя си и тогава остро му казах:

– Радой, стига! Срамно е на нашите години да се държим така, разбери. Който не ни познава ще ни сметне за изтървани от лудницата...

Тогава той се закова, стана изведнъж сериозен и изрече:

– Братко, нека всеки мисли за мен каквото ще. Пет пари не давам вече за нищо. Щото, виж какво ще ти кажа, Станко: Ако не се правих на луд, щях да се побъркам досега...

– Какво говориш? – запитах смразен от откровеността му.

–Самата истина. Каквито неща са минали през главата ми, каквито ужасии съм преживял – не са за разправяне. Така че...

Той многозначително замълча, а аз още повече се вкостих от почуда. Защото за първи път от 1962 г. виждах Радой Ралин да говори с разкривено лице от сериозност и углъбено откровение за себе си. Колкото и стотици пъти да бяхме приказвали за личния му живот и истината за него в Сливен и София, за прекъснатото му следване по право с другия ни общ приятел, поетът Ангел Колевски – моят кум и баща на писателката Диана Димих, за развода с жена му, от която са двете му деца, после и за любовта му към поетесата Весна Парум със световна известност от близка западна страна, за фронтовия му период през Втората световна война и още безкрайно много, никога досега не бе разкривал стаената си същност така дълбоко и неприкосновено, както сега с тези няколко думи. По лицето, с вече трепващото му напоследък око като от лицева парализа, се изписа такова мъченическо исусово страдание, сякаш не беше Радой Ралин с неговото живо, сатирно лице, а античен мъдрец от древна Елада...

– Че ти на луд ли се правише досега? – го запитах изумен като току що кацнал от някъде, решен да се призная за пълен глупак, задето не съм разбирал досега това състояние у него. Защото тези му вцепеняващи думи родиха такова безпомощно недоумение у мен, че за миг преобърна цялата ми представа за онова, което познавах досега у него, и това, което опитвах сега да разгадая по думите му. Та можеше ли човек толкова дълги години да се пренася в доброволна жертва пред страната си само, за да съхрани с достойнство мястото си в нея и чрез това да определи и цената си? Не бяха ли непоносимо горчиви плодовете на титаничния му дух, правейки се едва ли не на невменяем, че тъй дълго да ги брани като незаменима скъпоценност? Нима, за да бъде човек свободен и дързостен срещу лъжата, трябва чрез друга да брани изсконните си нравствени добродетели и граждански отговорности? Разбирах приятеля си като прогледал за друг живот, но не можех да повярвам, че може да извоюва такова завидно първенство в своя стоицизъм и свещен общочовешки морал. След тези думи за миг се срутиха всички погрешни представи, с които аз и цяла България бяхме свикнали да приемаме Радой Ралин, но вече не знаех какво да кажа. Тогава той ме придърпа към будката и заговори с крайна сериозност за една своя идея, която близо час опитваше да всади и в моето непробудено съзнание. Отнасяше се за спасение на цялото земно човечество от войни, от физически погроми и духовно оцеляване. Няма да мога да придам всичките му убедителни доводи в защита на идеята си, затова ще опитам да я изложа смислово със свои думи във възможно най-съкратен вид.

Станко МИХАЙЛОВ, писател и режисьор

(Следва продължение)