Архивите са живи
- search
- Всички
Радой Ралин: Ако не се правя на луд, ще се побъркам (трета част)
(Продължение)
Според Радой Ралин не е достатъчно да опознаем опасността от гибелта на земята и хората от все нови и нови войни. Важното е да открием способи за тяхното спасение и оцеляване. Кои са те? Единствено културата. Само културата е в състояние да спаси живота на планетата и хората. Защото единствено културата е знаменосецът на всички градивни дела на човека. Щом е тъй, какво трябва да се направи? Да се обеденят всички национални култури на света и чрез техните представители – такива като него и още хиляди други да започнат истинска борба срещу лъжекултурата. А коя е тя и от кои се представлява от векове, та чак до днес? Известно е кои са – псевдоестетите. Само от хората без съзнание, морал и с първични животински инстинкти. От хора генетично жестоки, страхливи и нравствено изродени. Защото само такива разпалват войните, убиват себеподобните, изтезават, рушат, унищожават. Ако се създаде световна организация от писатели, художници, музиканти, архитекти, театрални и филмови деятели и пр. те никога няма да позволят да се разпалват войни и вършат жестокости над събратята ни, както се прави това дори в момента у нас и по света. Защото творецът, и особено пък писателят не може да бъде жесток. Той е благословен да служи само на доброто, на красотата и на градивните човешки деяния. Но никога на садизма, на погромите, на варварщината. Защото всеки истински творец е хуманист. Той живее само чрез пламъка на съзиданието и никога чрез злостта и опустошението.
– Затова те призовавам, братко – завърши Радой –да създадем Национален комитет начело със цар Симеон, който да разпръсне идеята по цял свят. Кажи му да ни приеме с теб и да му я предложим. И ще я приеме – ще видиш. Само му се обади. Ако той застане начело на нашия Комитет, след него ще тръгнат и всичките други у нас и по света: президенти, премиери, политици, лидери, общественици. Ще създадем грандиозно световно движение от истински хуманисти...
Точно дванадесет пъти Радой ме подкани с едни и същи думи да поискам неотложна среща с премиера Симеон Сакскобургготски и да го запознаем с идеите му. Не обещах нищо, само отроних:
– Безспорно тази идея е със съдбовно значение за България и за света. Вярвам в нея, защото в редица мои книги и филми аз непрекъснато призовавам хората точно към такива благодетелни дела. Но не съм сигурен, че царят ще се захване с тази работа.
– Ти му кажи да ни приеме, пък после ще видим. Той да не е глупак, за да не разбере за какво става дума...
– Още през 1956 година китайците издигнаха подобен лозунг: “Да се съревновават всички учени, да разцъфтяват всички цветя”. Не помниш ли? – възразих. – Проглушиха света, но нищо не направиха. Само дето после не се изклаха по време на тяхната културна революция...
– Остави ги китайците да си дъвчат ориза. Ние сме едно, те са друго. Кажи на царя, пък после ще видим...
За мой грях не предприех стъпки да се срещнем с него, все отлагайки това за подходящ момент. Но такъв не дойде. Вместо него връхлетя злокобната вест, че приятелят и мъдрецът на България Радой Ралин вече не е сред нас. Затова, който иска да доразвие идеята му – да го стори. Било с царя или без него, с новите ни управници, с масмедиите и които да са други. Важното е да се претвори в дело великата идея на Радой Ралин от всички нас – неговите синове, внуци, приятели, почитатели, последователи, радетели. Защото, както се казва в словото на Матей от Библията:
„Няма ученик по-горен от учителя си, нито слуга по-горен от господаря си: доста е за ученика да бъде като учителя си, и за слугата да бъде като господаря си… Иначе, ако не го сторим, ще рече: „Ще ви предадат на мъки и ще ви убият: и ще бъдете мразени от всички народи...”
При все това признавам повторно: нищо не направих около тази идея на Радой Ралин. Нищо, освен когато същата година дадох на царя книгата си “Спомени”, в която описвах част от гореразказаното. Но беше ли я чел или не – Величеството не откликна, въпреки призива ми да прочете разказаното в нея за Радой Ралин. Но какво да се прави! Който не може да каже “Благодаря!”, такъв не може да поиска и извинение, когато го уличиш във вина.
Ето, какъв трябва да е еталона за всеки писател и общественик, когато говорим за великия Радой Ралин – свещеност от ум, знания, мъдрост и кристален морал. Всеки да го обдъхтява с възхита и одобрение при социалните му контакти с народа, както беше при него, а не да търпи презрение и омраза, когато се превръща в осквернител на народните повели. Защото писателят е длъжен да притежава висока нравствена сила, да отпъжда от себе си всеки кълн от съблазън и суетливост, а не да се покорява единствено на личния интерес от пари, слава, имотопритежание и пр. Само така изчезват земните ни житейски страдания и страха от смъртта – когато овладеем алчността и ненаситата си. А не, когато се пренасищаме с плодове и сладост, но взети с грабеж и насилие от себеближните.
А за да прибавя към гордостта, че съм бил дългогодишен приятел с великия Радой Ралин, ще кажа още нещо. Но го правя не от суетно самомнение, че съм “поет”, а за да докажа колко преклонна е била обичта и уважението ми към него до смъртта му, и то още от преди 50 и повече години.
Беше през тежката и свирепа снежна зима на 1962/3 година в София, когато Радой за пръв път дойде да ме види в софийския квартал “Иван Вазов”. Но не се учуди на сиромашката ми бекярска стаичка, нито на сковаващия зимен студ в нея. Не го порази и това, че в целия тъмен и мъртъв квартал от дотогавашните няколкостотин обитатели бях останал да живея единствено аз, докато търсех нова квартира (всички собственици наоколо отдавна се бяха изнесли, поради започващото на мястото на бедняшките им къщички днешните “панелки” и нови жилищни сгради). Изуми го, че на тясна дървена етажерка над леглото си държах няколко реда речници и книги от най-любимите ми наши и чужди автори. Те пък бяха донесени преди настъпилата зима от кинорежисьора Никола Корабов заедно с пишещата ми машина “Оптима” при преместването ми от Бургас в София. Тогава Радой вместо да иззъзне от студа и присвие очи от бедняшкия бит, възкликна изумено:
– Ама, братко, ти си за описване, бе. Нямаш едно столче къде да седне човек. Една маса да отреже хлебна филия. Една лоена свещ, та поне на нея да се огрее... А цяла етажерка си препълнил с книги! Нашият приятел Володя има апартамент колкото старчески приют и няма нито една книга, а ти...
И тогава именно, след като излезе от бекярската ми стая, потънал в печалното си състояние на душевна раздробеност, че отново оставам сам, написах стихотворението си „Огледалото”, което посветих на него. А му го дадох чак след 35 и повече години. Защото примерът на такива като него е предостатъчен за поука и мъдрост на всички духовно осветени личности, а не да превръщаме уважението и обичта в псалми само за угодниици и подлеци. Радой живееше и твореше със захласващ поглед пред величието на човека и не примигваше на живота с оклеветено сърце и осквернена душа. Затова и остава велик за цели поколения българи, дори когато биваше от властта и някои негови съпартийци низвергнат, унижаван и отричан. Небесната благословеност на такива като Радой Ралин винаги издига храм за поклонение пред усъвършенстваните и духовно честитите, а не за несретниците и омерзените.
Станко МИХАЙЛОВ, писател и режисьор