nabore.bg

За великият ни поет, сатирик и доблестна личност Радой Ралин, и не по-малко знаменитият ни култов кинорежисьор Владимир Янчев, мога да разказвам безброй чудатости през годините на неразделното ни приятелство, както и за мъжките ни “подвизи” сред момичета, за несекващите номера, които правихме помежду си и още какво ли не (Володя е режисьор на популярните игрални филми: “Любимец № 13” ( акт. Апостол Карамитев, Гинка Станчева, Пенчо Петров и др.), “Бъди щастлива, Ани!” (акт. Невена Коканова, филмовата руска легенда Василий Меркуриев, Коста Цонев и др.), “Невероятна история” (сценарист на филма Радой Ралин и сам участник в него в ролята на отговорния журналистически секретар наред с акт. Георги Черкелов, Рангел Вълчанов, Георги Попов, Георги Калоянчев, Григор Вачков…), “Старината монета” (музикална кинокомедия по сц. на Братя Мормареви”, с участието на световната филмова и певческа легенда от Германия Манфред Круг, Лиана Антонова, Григор Вачков, Георги Попов и др.), ”Първият куриер” (в главните роли Стефан Данаилов и московската актриса Жана Болотова), “Откраднатия влак”, “Последния ерген”, “Топло” и др. Но преди да разкажа за неповторимия човек, мъдрец и доблестен гражданин Радой Ралин, както и да разведря читателя с някои забавни истории през десетилетното ни приятелство, нека кажа кога и как започна то.

Като завеждащ театралния сектор в Окръжния отдел “Просвета и култура” в Бургас през 1960-1962 г. във функцията ми на старши методист-театровед, а преди това и творчески секретар на културните дейци, поддържах близост с младите тогава, но щумно станали известни после музиканти Иван Пантелеев, композиторът Кирил Дончев и др. Като начеващи и почти непознати дотогава на широката публика музиканти, а аз все пак ръководещ дейността на града и окръга в културната област, двамата почти всекидневно идваха при мен в Методическия кабинет на разговори, което още повече заекчаваше близостта ни.

Един подир обед двамата пак дойдоха при мен и настойчиво ме поканиха да отида с тях в карнобатското село Завет на среща с местните ръководители и културни деятели. Съгласих се и с новия син “Москвич” на Иван Пантелев потеглихме към полите на Стара планина.

В салона на читалището се бяха събрали местните “велможи”, обкръжени от своите културтрегери, художествени ръководители и др. А за моя неочаквана изненада сред всички кънтеше гласа на Радой Ралин, шарейки от тоз и онзи сред множеството, всеки поотделно възбуден от присъствието на именития сатирик, но най-вече с “лютивите” си епиграми. Посрещнат като “окръжен шеф” в тази област, всички се насочиха към мен. А Радой, неподготвен за това, но най-трепетен от всички, щом ме видя с двамата ми придружители, мигом се устреми към Кирил Дончев, към когото в него време изпитваше творческо доверие като начеващ млад композитор. После се обърна към мен и провикна с познатото си:

– О, чок селям, Станко! Мокриш ли котето, а? Ама, да не вземеш сега тука да се занасяш момичетата, ей…

Той недоизрече онова, което влагаше в познатите си закачки към всеки близък и, сеирджийски заоглежда близките около себе си, знаейки вече как ще възприемат думите му с тяхната иносказателност. Последваха ръкостискане, прегръдки, смехове и скоро след това насядахме край обикновени кръчмарски маси за почерпка с чаша просенишки мискет и вече изтинали пражоли.

– С Володката виждаш ли се? Кога ще идваш в София?

Ставаше дума за Володя Янчев, с когото по време и след заснемането от него на игралната комедия “Невероятна история” през 1962-1964 г., по сценарий на самия Радой Ралин, двамата станаха неразделни приятели. Тъй като и аз бях вече близък приятел с Володя от предните години като журиращи членове на кандидат-студентиските изпити във ВИТИЗ и сетнешен участник във филма му с една от епизодичните роли на Караиванов, оттогава спонтанно се създаде такава между мен и Радой. А след окончателното ми приместване от Бургас в София през късната есен на 1962 г. помежду ни се завърза неразделно приятелство. Където беше единият, там бяха и другите двама. Където бяха двамата, там идваше и третият. И това продължи дълги години, като нямаше ден или вечер тримата да не бъдем заедно някъде.

Срещите ни ставаха обикновено в ергенския апартамент на Володя, недалеч от Полиграфическия комбинат, а много често и у Радой до бившето кино „Изток”. А като се съберяхме, решавахме къде ще отидем, къде ще прекараме вечерта и с кого? Или пък ще обсъждаме бъдещи планове за нови сценарии на Радой, както и такива на Володя като техен режисьор. Към нашата “свещена троица” често се присъеденяваха и другите ни общи приятели, станали известни още тогава у нас и в чужбина: кинорежисьора Никола Корабов с филма си “Тютюн” на Димитър Димов, композиторът Петър Ступел и други режисьори, артисти, художници. Нерядко в обкръжението ни попадаха и момичета, като първенството в мъжките ни изяви винаги оставахме на Радой. А сред най-честите и обични наши приятелки бяха дъщерята на известния фтизиатър д-р Ц. – М. Ц. и студентките от ВИТИЗ В. и Л. (не споменавам имената им, защото всички вече са семейни, станали майки, баби и няма да е угодно на близките им да ги цитирам). Още повече, че целта на този спомен не е да разказвам за мъжките ни изяви, нито за несекващите кодоши, които неизтощимо си правехме един на друг, въпреки че едва свързвахме двата края от хроничното ни безпаричие като безработни, след поредните уволнения на тоз и онзи от нас. Нито как само с една кокошка посрещахме нощта с неразделните ни момичета в дома на Радой, която варяхме в тенджера под налягане. Нито пък как всички спяхме на голия паркет в дома на М. Ц. на бул. “Стамболийски”, като не свършваха приказките и смеховете ни до зори. Затова ще кажа само това, което не се знае за Радой Ралин, нито за последните му послания към света, които отправи чрез мен месец и половина преди смъртта си. Но за да разсея тягостта на спомена, преди това ще разкажа няколко кратки “историйки”, които двамата бяхме вършили не един и два пъти.

От ранната пролет до късната есен на 1963 г. в Кайлъка край Плевен снимахме игралния филм “Конникът”, с режисьор Георги Алурков, сц. Любен Лолов, а аз като негов асистент-режисьор – първи мой филм като такъв. Снимачният екип се състоеше от десетки актьори и стотици статисти, освен и с много тежък игрален реквизит, декори, мостове, табуни с коне и какво ли не. Другите двама мои колеги – Аврам Пинкас и Сашо Деянов бяха мои стари приятели и колеги. Но така стана, че Сашо получи дисциплинарно наказание и го отстраниха от екипа, а Пинкас замина при брат си в Израел. Това наложи изцяло аз да поема върху гърба си асистентската работа: непосилно тежка, мащабна, отговорна и изтощителна до предела на човешките сили. Независимо от това, в екипа съществуваха перфектни отношния, за което много спомагаше и присъствието на Радой Ралин. А как се появи и той в нашата филмова продукция?

Бях отишъл в София да доведа в Плевен младите тогава актьорски сили, станали по-късно широко известни на публиката: Валентин Русецки, Климент Денчев, Николай Николаев-Коко, Васил Михайлов, Ванча Дойчева, Барбара Мюлер, Славчо Пеев и още други. Тогава при кратката ни среща, Радой тревожно сподели, че искал да заведе някъде двете си деца на лятна почивка, но нямал пари. Запитах го иска ли да дойде с тях в Кайлъка, където е красиво, тихо и неизбродно за разходки. Освен това въздухът е чист и прохладен, което за двете му момчета през лятото ще бъде мечтано място за здравословен отдих и забавление. Радой мигом се съгласи, но пак повтори със звучните си интонации, че нямал пари. Тогава му казах, че ще го командироваме за сметка на филмовата продукция като консултант по обработката на новия диаложен текст, над който вече двамата с режисьора Алурков работехме. Радой възбудено трепна от радост, че по този начин ще облекчи финансовия си проблем, но изрази съмнение дали директорът на Киноцентъра Георги Йовков ще го освободи (след успешния му филм “Невероятна история” Радой беше назначен там като редактор в сценарната комисия). Тупнах го успокоително по рамото, че това ще бъде моя грижа и се разделихме. А щом се върнах в Плевен веднага споделих идеята си с Алурков. Той пък щом чу предложението ми скочи до небето, защото по този начин си осигуряваше здрав щит при приемането на филма му от Художествения съвет, над който Радой имаше силно влияние. Освен това, както казах, бях вече “първа цигулка” в асистент-режисьорското тяло: аз движех цялата организационно-творческа работа по филма и в много случаи всяка моя дума тежеше дори повече от постановчика Алурков (въпреки неоспоримият му операторски и режисьорски талант, по характер беше муден, неорганизиран, влизаше от развод в развод до ново влюбване, което се отразяваше на отговорностите му. Затова почти аз вършех цялата работа, като някои тежки дневни и нощни епизоди със стотици статисти, актьори, коне, реквизи, костюмировка, грим и пр. снимахме само двамата с оператора Младен Колев.

Като се завърнах в Плевен, моментално отправих молба до Киноцентъра Радой да бъде освободен и командирован за сметка на нашия филмов бюджет, необходим за еди какво си. А само след три дни той цъфна при нас в Кайлъка с големия си осем-деветгодишен син Кин (днес познат с писателското си име Кин Стоянов, бивш директор на фондация “1300 години България” и пр.), а по-малкия Стефан останал баба си. И тъй като още отпреди това с Радой бяхме неразделни в София заедно с Володя, сега тук двамата се развихрихме сред пъстрия състав от красиви студентки от ВИТИЗ и статистки от Плевен така, както двамата знаем. И тогава по негова идея, и заедно с актьорите Климент Денчев, Валентин Русецки, легендарния Иван Братанов, Найчо Петров и др., започнахме да прекръщаваме имената на цялото актьорско съсловие по заглавията на известни по онова време чуждестранни игрални филми, съответстващи на характера и поведението на всеки от нас. Напр. “Тарас Булба”, “Отнесени от вихъра”, “Бродяга”, “Идиот”, “Тарас Булба” и т.н. А на мен пък пришиха прякора “Съдбата на жените” по нашумелия тогава френски филм. Защото едва започвах бъдещата си филмова и литературна кариера, имах месечни задължения към двете си деца в Бургас, плащах свободен наем в София, освен осветление, отопление, храна, облекло и т.н. Нямах постоянна работа, освен когато ме наемаха за определен период като асистнет-режисьор или актьор в някои филми. На всичко отгоре нямах родители и други кръвни близки да ме подпомагат при нужда, затова едва вързвах двата края. Поради тези причини не стъпвах в ресторанти, кръчми и кафенета като другите колеги, нито участвах в нощни “пирове” и “запои”, освен че изобщо не пия, не обичам шумните сборища, нито да осъмвам по кръчмите и локалите.

Такъв бях и сега в Плевен. Другите колеги всяка вечер след дневната работа нахълтваха в ресторанта на “Балкантурист” и до късно прекарваха в женски компании с почерпки, ядене, музика и веселби, за да се затворят после по стаите на хотела за мъжки завоевания над новозапозналите се момичета. Аз пък хлътвах в моята, която обитавах с актьорите Пламен Симов, Борис Петров, Иван Братанов, със Стефан Илиев и пишех за вестниците статии, очерци, репортажи, едва след което излизах навън за малко пред стълбите на прохлада.

Въпреки обаче извънредно напрегнатата и почти денонощна работа, за да поддържам трудовия тонус на огромния екип и жизненото настроение, двамата с Радой бяхме в зенита на всякакви номера, смехове, закачки. Заедно с това трябваше да доказвам и неоспорими качества на евентуално бъдещ режисьор с разточителна енергия и идеи по всеки възникващ творчески и организационен проблем. Разбира се, над това стояха младостта и жизнеността, болнатният ми работохолизъм, който никога не ме е напущал, дори и на сегашните години, големият ми опит на администратор, отговорен ръководител и общественик, както и на вродената ми сърдечност да се държа с хората дружелюбно, да правя шеги, но често и сам да се иронизирам. А ешът ми в тези работи беше Радой.

Например всяка заран много рано тръгвахме от хотела “Балкантурист” в Кайлъка и с транспортните коли се отправяхме към снимачия обект над язовира. А точно там, сред живописните скали, се разиграваше основното действие на филма. Отпред до шофьора на микробуса седях аз като “партизански командир”, а зад мен – част от екипа. Следваха ни колите на операторското звено, тежката тон-кола на звукорежисьорите, джиповите на гримьорите и реквизиторите, товарните коли с осветителната техника и пр. Все едно че отивахме на военен поход. А до мен винаги седеше синът на Алурката – Януш, който изпълняваше ролята на момчето във филма, както и неразделящият се от мен Радой Ралин. Тогава като по дадена команда, подобно на войници, когато отиват на храна или на занятие, всички изведнъж започвахме да пеем забавната и игрива песничка, съчинена по мой стихотворен текст в ритъма на модерната по онова време “Ча-ча-ча”. Песента продължаваше да ечи в зелената околност сред скалните масиви на Кайлъка, докато стигнем до снимачния обект с моста край езерото. Но щом слезехме от колите и се насочвахме към декора с очакваните ни вече там стотици артисти, статисти, снимачния екип и пр., всички отново подемахме песента. А най-гръмоват от всички беше Радой. Независимо от “виталното” поведение на Радой Ралин, внушаващ у близки и непознати чувството за необуздана волност и натрапваща чудатост, като баща той беше неизразимо грижовен, нежен и всеотдаен както към двете си деца, така и към старата си майка. Дали защото знаеше, че още от малък бях кръгъл сирак, но на тема “самота”, “сирачество”, “сълзи”, “родители” не отбягвахме да говорим и да споделяме доста затаени в душите ни печални мигове. Така, че каквото и да правехме двамата, където и да се намирахме, с каквито и жени да осъмвахме, с колкото материален недоимък и душевна печал да живеехме, той не отминаваше нито за час да не изрази любяща грижовност към двете си деца Кинчо и Стефчо, да се умилява при всяко споменаване за тях или да изреча имената им.

Станко МИХАЙЛОВ, писател и режисьор

(Следва продължение)