Литературен мегдан
- search
- Всички
Протест
Ти защо ми даде, мамо,
името на водно цвете?!
Корени в земя да нямам-
да ме късат ветровете…
По скалите да ме блъскат,
по скали и камънаци…
Змии зли след мен да съскат-
побеснели в завистта си..
Камък да си ме родила-
да не мога да се влюбя-
в жалбата по обич, мила ,
себе си да не погубя…
Ах, защо ли си ми дала
името на водно цвете?!
Хората не съм видяла
Да го носят до сърцето…
Синьо
Сини светлини заливат
с блясъка си тази къща.
Синя птица мълчаливо
в синя пара се превръща…
Синя вечер, синя обич-
синини от тях в душата!
Синя тишина тревожи
слънцето у мен самата…
Плахи, сини и нетрайни
като сън са цветовете
на надеждите ми тайни
да разкъсам ледовете-
Сини ледове, в които
минало ни приковава!
Хладно, синьо и прикрито
любовта ми ме предава…
Сини светлини удавят
със студа си тази къща!
Как сред пролет да оставя
зимен мраз да ме обгръща?!
Мъдрост
От изсъхнала глина не става гърне!
Все по-често и с гняв си го казвам-
даже вятърът луд уморено ще спре,
ако с яки прегради го смазват!
Любовта ни нечакана също така
ще изстива, ще става на камък,
ако дълго протягам към тебе ръка,
а ти все няма как да я хванеш…
Ако дълго те чакам с ранено сърце,
ако дълго решения вземаш-
ако друга е сипала в твойта ръка
на страха от отровното семе…
От изсъхнала глина не става гърне!
Не ме карай да чакам безкрайно,
че изстина ли-няма да ни събере
ни магия, ни биле омайно!
От изсъхнала глина не става гърне…
Молитва
Господи, обичам! Аз обичам!
Този път е истина, нали?!
Боже, през ръжта узряла тичам
и се моля дъжд да завали,
за да може бързо до покълне
зрънцето надежда в тази гръд-
хоризонтът с жар да се изпълни,
и да спрат реките да текат…
Господи, обичам! Аз обичам?!
И съм вихър и съм слънчев ден,
само не избързвай - не обричай
тази обич да угасне в мен!
Нека тя е като житна нива
с пълни, натежали класове-
като хляба вечен да е жива-
да е хор небесни гласове!
Господи, обичам! Аз…обичам!
Този път е истина, нали?!
Боже, обичта ни не отричай
и не давай да се разделим!
Мъже…
Искаш да имаш ти в своя харем-
Първата, Втората, Нея и…мен?!
Искаш го силно, понеже си мъж,
искаш го-както пустинята дъжд!
Както орелът жадува небе,
както поетът сънува криле!
Искат го алчните твои очи,
Искат го устните…Кобно мълчи
само измамното твое сърце-
камък ли имаш там или ръце-
хищно да грабят поредна жена,
да я захвърлят- ранена сърна…
Тичай при другата- мен забрави!
Аз съм див вятър- Ловецът си ти!
Блясва искра и се втурваш на лов!
Луд за преследване - не за…любов!
Безсъница
Свещ догаря в среднощната доба,
а те чакам и кротко се вричам-
да тъка и разплитам до гроба,
но докрай само теб да обичам!
И догаря свещта, а те няма…
Колко трудно е днес да си верен,
колко нужно е тук да сме двама,
колко страшно - да бъдеш намерен…
Затова не звъня и не тичам,
ако някой потропа на прага-
просто мисля, че който обича-
трябва също да може да страда…
И догаря свещта, а не идваш…
Полет
Като навеян сняг сърдити облаци
разделят мрачното небе на две…
Миражи, приказни морета, провлаци
височината от мъгла кове.
И самолетът висва като паяче-
почти замира в студ и белота!
Където и да стигна- зная, че
покоят означава…самота!
И ще жадувам другото пътуване
като пустинник глътката вода,
макар че все се тръгва след сбогуване,
след драми, след платена свобода…
Цената е и срив и раздвоение,
което трябва да се победи,
а после пътят просто е спасение-
не пада прах по слънчеви следи!
И нека има облаци къде ли не-
по тъмни и по кобни небеса-
ако с любов и хляба си поделяме-
полага ни се вис от чудеса!
Прокоба
Едно дете в монголската пустиня, една змия на…детското краче,
един шаман пред юртата си синя-от спомените скъсано парче…
Какво змията всъщност е съзряла в искрящите ми жълтички очи,
че вдън земята после се навряла- дори да знае някой…си мълчи!
Не ме ухапала, но прокобила любов да търся като жив жен-шен -
щом от отровата сама съм се спасила-животът ми да е бодлив, студен …
Шаманът после думнал барабана и се затичал в кръг около мен!
Към пясъка се стрелнал, после станал и си отишъл тъжен и смутен.
С изплашен шепот в миг се разотишли приятелите ни до този миг,
с прокобата си и почти излишни останали сме аз и…моят вик!
Така до днес! Каквото и да сторя е удар срещу мен! Като насън
се движа, падам, ставам, но се боря да си остана все… каквато съм!
Но струва скъпо и боли безкрайно! Магия ли е или не- не знам!
Каквото да постигна е нетрайно, от гдето и да тръгна…пак съм там!
Къде е тази гюрза?! Днес я викам- смъртта от нея идва отведнъж,
че мен и сянка- като Евридика!- ще ме погуби любовта на…мъж!
Съдба
Не ме проклинай в кобния писък на совата,
в седемте стари книги за бяла магия,
в острието на ножа, в меда на отровата-
позволи като в приказка да те открия!
То така и наистина ти е записано
на дланта по най-дългата бяла пътека-
там вълшебница руса на теб е орисана-
звезден сън, будна нощ, огнен дар! Боже…Нека!
Благославяй среднощния писък на совата
и човекът през сълзи за мене предрекъл…
Да съм ножът, да бъда стъклото с отровата
приеми ме с фатална любов!Боже, НЕКА!!!
Летища
Облаците като бяла лава
са залели цялата земя!
Все съм гост, но мъничко остава-
връщам се обратно у дома!
И между земята и небето
преосмислям земния си път-
много болка, малко радост-ето!-
даже облаците се делят,
но така, че между тях не може
и игличка да се завърти!
Пак мъгла и неизвестност, Боже!-
като лабиринт със сто врати!
Всъщност- всичко е едно летище-
или с мрачен, или с ясен ден…
Полетите се отлагат?! Нищо!
Ще изгрее слънце и за мен!
Празнота
Остро като писък на сокол реже нежелана неизвестност!
Нов проблем, а старите са… бол и самата аз- прочетен вестник!
Как до мен да върже кон юнак, да поспре след дълъг път сиротен?!
Бог го знае, зная го, но пак- скачам в транс от острова самотен…
Тъмна бездна- кобен океан! Няма фар, посока или кораб!
Кой разумен морски капитан би спасявал в мрака луди хора?
А съм луда! Луда… и сама! Хвърлен в клада въглен от огнище…
В упор стреля сляпата съдба, но напразно- в мене няма нищо!
Огън
Любовта ми е като огнище- огънят гори, изпепелява…
Всичко или…нищо!Или нищо! И животът просто продължава!
Всичко или нищо! И пронизвам с огнени очи мъжа до мене-
ако той от Бога е харизан, ако истински ми е потребен-
ще остане тука до сърцето- дето ще му подари Вселена!
Обичта на земните поети си е луда- като тази в мене!
Затова ще дам, ала и искам! Всичко или нищо, но…до края!
Нашият живот е като листи, начертани с думите от Рая…
Всичко или…нищо! Или нищо!
Добруджа
Тази равнина ме нарани-
смъртоносно, злобно и жестоко...
Уж са гладки всички равнини-
тази крие острие широко!
И посича с него отведнъж
всеки полет-горе към небето!
Жадна е за оран и за дъжд,
жадна е за златен клас в полето…
Иска да завърже за ръжта
всеки, който в угарта й стъпи-
да не хваща ралото ръжда,
сърповете да не станат тъпи…
Аз пък съм родена в планина
и жадувам нейните простори!
Нищо, че съм в плен на равнина,
нищо, че я чувам как говори!
Добруджа до смърт ме нарани,
острие заби дълбоко в мене,
дъжд и от сърцето ми ръми-
тя ще сграбчи моя дъх последен!
Тази равнина ме нарани!
Да имаш и…да нямаш!
Цвете от Рая и огън от Ада
чакат пред тази врата…
С мисъл прелитам чак до Колорадо-
Колко е малък света…
А Колорадо е много далече-
сякаш е чужда земя,
там е Мъдрецът- безкрайно сърдечен
с дух като Еверест бял!
Има ли място за капка надежда
в този нечакан роман?!
Или е мрежа от скъсана прежда-
мек, но убийствен капан?!
Лебедова песен
Като вулкан искрите си разпръскваш…
Те ме изгарят- огнен звезден прах
и…няма да съм ядрена и дръзка-
и няма да съм непосилен грях!
Ще стана…спомен - паяжинно крехък,
ще избледнея и ще се смаля,
а ти- разкаян Ангел напоследък!-
си чист снежец- елмазно навалял!
И ще се върнеш в топлата си къща,
ще гушнеш с плам Страхотната жена,
но споменът за мен ще се завръща,
разплакан и по… Кървава луна!
Какъв ти спомен - всичко беше само
вълшебство златно, приказка една?!
Нали до твоето мечтано рамо
днес скланя друга своята глава
и ще е хладна, пресметлива, точна,
по немски ще прецежда през зъби
две думи и…животът ще започне
такъв, какъвто си го искаш ти…
И нека лавата ти ме залива,
на пепел нека ме превърнеш ти-
иди при нея! Аз съм…обичлива,
по детски греят моите очи!
В небето ще се рея денем, нощем,
ще тичам боса в цъфналата ръж!
И нека ме разкъса вихър мощен-
ще се изправям с устрем- отведнъж!
И само пълнолуние ще ти припомня,
че бил си ми кармичната мечта…
Окаже ли се любовта огромна-
се втурва бясно да я спре света…
Лилия МАРКОВА
-----------
Лилия Маркова е автор на 4 поетични книги, носител е на национални награди за поезия и е била член на Кабинета на писателя към ЦСУ- София. Първите две книги са издадени в София, третата в Истанбул, четвъртата в Силистра.