nabore.bg

Той остана верен на максимата си „Не мога да не бъда искрен!” 

 

Професор Филип Панайотов (1933-2023)

                               Снимка Нели ТОМОВА

С Филип Панайотов се познавахме от съвместната ни работа в младежкия печат. Той винаги беше много активен и деен. Осъществи някои интересни идеи, като например социологическото изследване  на вестник „Народна младеж” (1963) сред младите българи с популярните някога 13 въпроса, зададени от дъщерите Жени-Лаура и Жени-Елеонор на Карл Маркс, в резултат на данните от коeто издаде книгата си „Автопортрет на поколението” (1965) (1), а след това и “В страната на Съветите – 30 години по-късно” (1967) след  историческото пътуване на проф. Асен Златаров в СССР през 1936 г. и  др.

          Но когато през февруари 1977 г. след конкурс започнах работа като старши асистент във Факултета по журналистика на Алма матер,  станахме колеги в Катедра „История и теория на журналистиката” и тогава имах възможността да общувам с него и да го опозная като историк на българската журналистика, преподавател и публицист.

 

Учителят и ученикът

 

        Като студентка в Катедра „Журналистика” за мен естествено изучаването на историята на нашия печат бе свързано с името на Учителя –  проф. Георги Боршуков. Със своята достолепност и хъс на изследовател, с посребрената си коса и благ характер той беше сред нашите любими прeподаватели. Когато  през 1976 г. издателство „Наука и  изкуство”  публикува „Христоматия по история на българската журналистика. Избрани статии, фейлетони, памфлети, карикатури”, на  корицата ѝ редом с неговото се четеше и името на неговия асистент  – Филип Панайотов.

           Георги Боршуков и Филип Панайотов - „Христоматия по история на българската журналистика. Избрани статии, фейлетони, памфлети, карикатури” (1976)

 

Първата новост, която ми направи впечатление бе, че докато ние започвахме изучаването на  историята на журналистиката от Фотиновото „Любословие”, в Христоматията имаше цял нов раздел – „Предшественици” с образци на старобългарската публицистика – от Черноризец Храбър и Йоан Екзарх до Паисий Хилендарски и Неофит Бозвели. Проф. Боршуков бе съставител за периода от зараждането на българската журналистика до Съединението на България – 1885 г., а Филип Панайотов  – от Съединението до 9 септември  1944 г.

          Двамата бяха разгърнали внушителна и пълнокръвна  панорама от текстове и карикатури, за да  „очертаят най-важните моменти от историята на българската журналистика, да представят нейните най-значителни творци, да покажат нейното тематично и жанрово разнообразие.” (2)  

Учителят и неговият ученик  бяха преровили заедно хиляди страници на вестници и книги, за да осъществят  подбора и редакцията, както   и да подготвят обширни бележки към избраните творби. Малцина от  студентите  и  читателите, които вече близо половин век разгръщат  страниците на Христоматията, са се замисляли над това, какъв огромен, къртовски труд, каква всеотдайност и прецизност изисква подобно издание, за да  буди  и до днес респект в научнте среди.

           Съвместната им работа  със сигурност е породила  онзи  незабравим момент на сближаването помежду им, в който Учителят е предал най-важните уроци по майсторство в  научно-изследователския труд на своя млад наследник. За него Филип Панайотов си спомня с обич и благодарност в прекрасния портрет „Георги Боршуков – вестникарят историк”: „ ... имах щастието години наред да работя с проф. Боршуков  и да се сближа с този духовит, обаятелен и всезнаещ човек. Имахме си пълно доверие  и това ни позволяваше да споделяме и неща,  които иначе не се говореха на глас. От него съм научил много неща, които не бих могъл да намеря  в никоя библиотека и в никой архив.” (3)

         Многобройните книги, които бъдещият проф. дин Филип Панайотов написа преди и по време на прехода към демокрация доказаха, че той не се бои да посяга към  горещи дискусионни теми, да изразява  открито своето мнение и убедено да отстоява  позициите си.

          Една такава тема беше периодизацията на историята на българската журналистика. Най-напред пред професионалната  общност по време  на научна конференция в СБЖ през 1973 г., а по-късно и в своя статия от 1979 г. той убедено защити възгледа си, че „в хоризонтален разрез (за отделните периоди) тя [периодизацията] трябва да  дава представа за функционирането на журналистиката като система, а във вертикален разрез - за развитието на печата, радиото , телевизията  и т.н. от зараждането им до наши дни.”(4)

        Проф. Панайотов не само анализираше най-важните събтия в развитието на нашия печат, но създаде цяла галерия от портрети на големи негови творци – от Захари Стоянов, Екатерина Каравелова и Стоян Михайловски до Владимир Топенчаров, Стоян Венев и Стефан Продев.

          Сред тях  безспорно особено  място принадлежи на Йосиф Хербст –  майстора на перото, който завеща на поколения журналисти светъл  пример за висок професионализъм, неподкупност, достойнство и жертвоготовност пред олтара на истината.(5)

Първото издание на книгата на Филип Панайотов „Йосиф  Хербст. Живот и смърт”(1981)

 

Книгата на Филип Панайотов „Йосиф Хербст. Живот и смърт”, разкрила  всестранно  образа  на този ненадминат майстор и мъченик на свободното слово, бе неведнъж преиздавана през годините, като всеки път авторът добавяше нови щрихи. Когато ми подари поредното ѝ издание, проф. Панайотов беше истински щастлив, че е намерил и поставил на корицата снимка на Йосиф Хебрст в униформата на български офицер. Най-вероятно тя  е  от времето, когато той е командвал рота войници от Шоплука в най-кръвопролитните сражения на Балканската война, в които  тежко е  ранен и едва оживява. За да продължи с пронизващ сарказъм да клейми политическото насилие до специалното второ издание на вестник „Ден” на 16 април 1925 г.- деня на атентата в църквата „Св.София”, след който сам става поредна жертва на това насилие. „Безследно изчезналият” Йосиф Хербст, – ще напише  80 години по-късно Филип Панайотов, – все пак не изчезва безследно. Дирята, която той остави в историята на българската журналистика, го постави сред най-ярките й имена.” (6)

 

 Преподавателят

 

Наследил традициите на своя Учител и в преподаването, Филип Панайотов продължи учебните екскурзии и ръководството на студентския кръжок по история на българската журналистика, който се славеше като място за оживени спорове и дискусии не само за историята, но и за съвремието на нашите  средства за масова информация. Студентите го обичаха и с особен трепет очакваха  екскурзиите, които организираше до места, свързани с личности и събития от историята  на нашия печат. Те с голямо желание  пътуваха с него до родното място на първооснователя на родната журналистика Константин Фотинов – Самоков, до Рилския манастир,  Букурещ, Истанбул и др. А после дълго и оживено споделяха  впечатленията си. По време на тези екскурзии, разбирах от коментарите им,  че доц. Филип Панайотов (по това време) не само ги респектираше с познанията си и ги  разведряваше с чувството си за хумор, но им даваше и пример за организация с грижата и отговорността си за тяхното полезно и  благополучно пътуване.

          В Катедрата „История и теория на журналистиката” неведнъж възникваха дискусии по различни проблеми. Свикнал с работата в редакционния екип, той често помагаше за намирането на баланс и за  безконфликтното решаване на възникналите спорове, подкрепяше с готовност творческите изяви на колегите си.

Проф. Филип  Панайотов след премиерата на книгата „Наука за комуникацията” на проф. Роланд Буркарт в превод на доц.Минка Златева през ноември 2001 г. в зала 1 на СУ

 

Полагаше сериозни  грижи  и за докторантите си. Някои от тях след защитите  станаха известни специалисти като Иван Шипчанов – в областта на военната журналистика, Мария Овчарова – по отношение на творчеството на Илия Бешков и др.

          Към студентите се отнасяше добронамерено и топло.

          В  началото на осемдесетте години  във факултета имхаме по-голям брой чуждестранни, отколкото български студенти. Те идваха при нас, обучавани в различни образователни системи, често имаха трудности при овладяването на българския език. Затова  за тях подготвях лекциите  и упражненията си с много допълнения и обяснения. Една африканска студентка Катерина Б. пожела да стана  научен ръководител на дипломната  ѝ работа. Отделих  ѝ  много време, тя  също вложи много труд и усилия, но накрая се защити с добра оценка. Две години по-късно получих писмо от Университета в Лийдс, че изискват препоръка от научния ѝ ръководител, за да може тя да продължи образоването си с подготовка на дисертация. Оказах се в доста сложна ситуация. От една страна, при  нас тя не беше показала способности за научна работа, но, от друга страна, имаше вече диплома от Софийския университет, която ѝ даваше право да кандидатства за докторантура.

          Помолих за съвет доц. Панайотов като мъдър и доброжелателен колега как да постъпя.

-        Дай ѝ шанс – посъветва ме той, –  а от нея ще зависи дали ще се    справи или не.

    Така и направих.

Студентите дълго очакваха професорът  да издаде учебник. А и той сам беше написал пародия за дълголетните си обещания. Най-сетне  дойде денят 25 февруари 2008 г. Събрахме се в препълнения Литературен  салон – галерия „Захарий Стоянов” в Полиграфическия комбинат „Д. Благоев”  преподаватели и студенти от нашия факултет, журналисти, историци, студенти по журналистика от УНСС, където по това време проф. Панайотов  четеше лекции по история на българската журналистика и по  народопсихология. Цареше оживена атмосфера. Започваше премиерата на   дългоочаквания „учебник” на  професора, който се появи със заглавие „Вестници и вестникари. Книга за българския печат” – голямоформатна, с отличен графичен дизайн, събрала най-значимото от неговото творчество за издания и личности, белязали пътя на родната журналистика от старобългарската публицистика до наши дни.

Филип Панайотов- „Вестници и вестникари. Книга за българския печат”(2008)

 

Слушахме  внимателно основанията му за направения  избор  и  приветствахме с аплодисменти остроумията му. А после застанахме в дълга редица пред автора,   раздаващ с усмивка  автографи  върху заглавната страница на свидната си книжовна рожба.

Толкова  радостно възбуден и щастлив го помня и когато гордо разхождаше из Лозенец в количка внука си  Александър –  продължителя на рода Панайотови.

 

Историкът

 

Сред гилдията, а и във факултета не стихват споровете около точните дефиниции на журналистика и публицистика. Проф. Филип Панайотов  ясно формулира позицията си: „Тъй като публицистиката е неотделима от журналистиката и съставлява сърцевината ѝ (макар да не се вмества изцяло в нейното русло), историята на журналистиката включва в себе си  и основните моменти от историята на публицистиката.”(7). На тази база през 1979 г. той предложи: ”В историята на българската журналистика  [да] се открояват четири епохи: I. Епоха на зараждане и развитие на българската публицистика в средновековна България и през първите години на османското владичество; II. Зараждане и развите на новобългарската публицистика и печата в епохата на Българското Възраждане; III. Развитието на българската журналистика през епохата на капитализма  (1878 – 1944); IV. Развитие на българската журналистика през епохата на социализма (от 1944 г. до наши дни).” (8)

Отляво надясно: Проф. дфн. Петко Троев, зам.-ректор  и  проф. дин. Филип Панайотов, създател и първи директор  на Университетското издателство  по време на шествието в чест на 100-годишнината на Софийския университет „Св. Кл.Охрдски” на 3 октомври 1988 г.

 

След 1989 г. започна   развитието на нашата журналистика в периода на прехода към демокрация, към което той беше силно критичен. В едно интервю след премиерата на книгата му „Изрезки от стари вестници” (9) сподели: „Има някаква безотговорност в днешната българска журналистика, много голяма. Но тя е свързана и с липсата на обществена кауза. Когато главната цел е високият тираж, рекламата, печалбата и когато няма никакво табу, за да се постигне тази цел, като се добавят и поръчковите публикации, и вестниците, които изцяло служат на корпоративни цели… Тоест, изчезва нравственият момент. И аз често, понеже преподавам и народопсихология в УНСС, често им казвам, че има много критерии за оценка на даден журналист, на даден публицист, на дадено издание. За мен най-висшият е, специално тук за нашите условия, доколко едно издание съдейства да се излекуват недъзите на нашия национален характер, доколко използва тези недъзи да трупа печалби, да прави сензации.” (10)

 Проф. Филип Панайотов  в Ректората на СУ през ноември 2001 г.

 

Публицистът

 

Филип Панайотов не само ценеше силата и въздействието на публицистичното слово, но и увлекателно  разкриваше пред студентите   как майсторите в журналистиката с него  смело разобличават  политиканите и „продажните газетари” с техните интриги, нравствен разврат и манипулациите им  с общественото доверие и  извисяват  благородството и чистотата  на  българските възрожденци,   на истинските родолюбци,  величието на народа ни.

Самият той притежаваше остро перо с полемична нагласа, фино  чувство за езиковото богатство  и  без недомлъвки (както е извел в заглавието на една от своите  книги) не прощаваше  на никого, който с мисъл или дело пренаписваше историята или задушаваше свободното  демократично слово.

Да си  припомним  само два измежду многобройните примери от публицистиката му – страстната му защита на  Левски и на Балканите в Европа.      

 Паметна за поколенията ще остане статията  му:  „Пантеон без герои? Eто че дойде ред да отричат и Левски”. Полемистът я започва с безрадостната констатация: „Единствен Васил Левски остана незасегнат от пагубната ни  страст всичко да очерняме и всичко да отричаме. Но ето че дойде и неговият ред.”(11) И веднага насочва  вниманието на целокупния български народ  към появилата се в превод от английски на български език книга „Живият архив на Васил Левски и създаването на един национален герой“ на българската историчка Мария Тодорова (С., 2009). 

С искрено възмущение и дълбоко негодувание публицистът Филип Панайотов  нарича  този на външен вид солиден научен труд   „съчинение по зададена тема“ с точно определена цел и предварително формулирана теза, която авторката се е заела да обоснове и аргументира”. (12) Става дума за една българска изследователка, която си  е позволила  да твърди, че ако през 1878 г. не се била появила българската национална държава, „Левски щеше да бъде герой в някаква алтернативна история или щеше да бъде споменат с почести в нечий външен разказ от автор, проявяващ интерес към екзотични идентичности. Ако изобщо бъдеше споменат в някакъв имперски разказ за несполучили отцепнически движения, той най-вероятно щеше да бъде изобразен или като терорист, или още по-безславно като крадец – като какъвто е осъден и екзекутиран от османските власти в София през 1873 г., след което е погребан най-вероятно в общ гроб в гробището за престъпници“ (с. 181). (13)

След  подобно кощунствено  очерняне на святата памет на Апостола Филип Панайотов иронично  възкликва: „Бедният Ботев, уж гениален поет, а не могъл да проумее с кого си има работа – възхищава се от него в писмата си, след гибелта му го нарича рядка фигура не само за нашия народ, но и за другите напреднали народи, вписва го като мъченик в знаменития си календар, а в едно от най-вълнуващите си стихотворения го оприличава на Исус Христос!” (14)

        И след като с  ред примери доказва, че Мария Тодорова проявява в книгата си пренебрежение към „скромната проза” на Левски и недобросъвестност в цитирането на  автентичните му  думи, Филип Панайотов завършва с дълбока горчивина: „Навремето Иван Богоров обичал да повтаря: трябва да направим най-напред българи, после България. Случи се точно обратното и май ние, българите, сме останали малко нещо „недоправени“. Затова ли толкова бързо се разбългаряваме и толкова лесно ни разбългаряват?”(15)      

Интересно е да бъде отбелязано, че статията е написана  още през  2010 г., но за първи път е огласена година по-късно, чак след публикуването на книгата на проф. Филип Панайотов „Без недомлъвки. Полемични статии, реплики и апострофи” в Университетското издателство „Св. Кл. Охридски” през 2011 г. (16).

А ето как проф.Панайотов интерпретира темата Европа, Балканите и  България.
  Като ръководител на проекта за Деветата международна научна конференция на Катедрата на ЮНЕСКО „Комуникация и връзки с общестеността”  предложих  темата ”Имиджът на Балканите: исторически подходи и комуникационни перспективи”. На 19 и 20 май 2006 г. я дискутирахме с над 120 учени, преподаватели, докторанти и студенти  от 6 български университета, 4 института на БАН, комуникациионни и ПР специалисти от 15 страни – от  Европа (от тях 6 от Балканите), Австралия и Нова Зеландия.

          Докладът на проф. Филип Панайотов „Европа като продължение на Балканския полуостров” беше сред най-интересните и предизвикали куп въпроси, защото  в полемичен стил  той  коментира  отношенията  на Балканите със Запада на континента като предпоставки за актуалния им имидж.

 Проф. Филип Панайотов  коментира проблемите за имиджа на Балканите в Европа на Деветата международна научна конференция на катедрата на ЮНЕСКО „Комуникация и връзки с обществеността”  на 19 май 2006 г. в София

 

„Самото  понятие „Балкани” – припомня той – се появява в началото на XIX век в трудовете на един австрийски  географ и то е обозначавало просто „планина”. Западните политици и вестникари обаче  го превръщат в синоним на изостаналост, неразбранщина и варварство. Да, така е. Изостаналостта се вижда с просто око. Неразбранщината и до днес не е изчезнала. Срещат се прояви и на варварство, но дали повече, отколкото на други места? Това, което не се споменава в западните исторически трудове и енциклопедии, е, че народите на тези „диви” Балкани  станаха живата „китайска стена”, която спря нашествието на османските турци към вътрешността на континента, че те платиха с вековна изостаналост и нечовешки страдания възможността на Запада да се развива свободно,  да гради своето благополучие  и да твори непреходни материални и културни ценности.” (17)

          Какво се случва от двете страни на тази жива „китайска стена”?
 „Как ни се отплати Западна Европа за всичко това? Не мина много време и тя се съюзи със султана, стана гарант за целостта на Османската империя  в името на своите конкретни икономически и геополитически  интереси. Западните правителства, по  израза на Васил Левски, станаха учители на нашите мъчители. Затова на Балканите открай време съществува двойнствено отношение към Запада – от една страна искрено възхищение към неговите духовни и материални постижения и стремеж да се върви по неговия път, и в същото време люта ненавист към неговата официална политика. [… ] Да, вярно е, Балканите наистина станаха „буре с барут” и комай още продължават да бъдат. Но, ако самото буре беше чисто балканска направа, барутът беше изцяло европейски. Фитилът и кибритът- също. Колко му е след това да се драсне клечката.” (18).
        Следват  аргументи с ред известни и по-малко известни  исторически факти, за да стигне полемиката до връхната си точка:

      „Да смятаме ли, че някой вече е определил мястото на балканските народи в новия европейски дом, че най-многото, на което можем да разчитаме в него, е някоя неугледна стая за прислугата? Европейският съюз има своите изисквания към нас и те са напълно обосновани, абсолютно необходими и достигането  на посочените стандарти ще бъде от полза за всички, най-вече за нас. Но и ние имаме своите претенции. [...] Ние очакваме Европейският съюз да бъде семейство на равноправни и взаимноуважаващи се нации, а не нова Австро-Унгарска империя, на която балканските народи вече са сърбали попарата.[…] като че ли на Запад започват да се отърсват малко по малко от предразсъдъците и предубежденията си към Балканите. […] И човек започва да вярва, че все още има шанс да се възстанови най-после целостта на Европа. За такава Европа си заслужава да се пише, да се говори, да се работи, дори да се устройват научни конференции като тази.” (19)

Проф. Филип Панайотов   пред участниците в Деветата международна научна конференция :”Все още има шанс да се възстанови най-после целостта на Европа.”

 

Това беше проф. Филип Панайотов – историк с ерудиция, преподавател с отдаденост, публицист – верен да признанието си „Не мога да не бъда искрен!” (20).

 

Проф. Минка ЗЛАТЕВА

 

------------  

Литература:

1. През 1963 г. на въпросите  се отзовават 6 787 младежи. Данните и анализите от изследването са публикувани в бр. 20 и 21 на вестника от 24 и 25. 01. 1964 г. Цит. по Михайлов, Ст. Социологията в България. След Втората световна война. София: изд. М – 8 – М, 2003, с. 99 – 100.

2. Боршуков, Георги  и Панайотов, Филип. Христоматия  по история на българската журналистика. Избрани статии, фейлетони, памфлети, карикатури. София:  изд. Наука и изкуство, 1976, с.4.

3. Панайотов, Филип. Вестници и вестникари. Книга за българския печат. София: изд. „Захарий Стоянов”, 2008, с. 322 – 323.

4. Панайотов, Филип. Проблеми на периодизацията на историята на българската журналистика (1844-1944). В: Годишник на Софийския университет. Факултет по журналистика. Том 73, София, 1982, с. 170 – 183.

5. Панайотов, Филип. Йосиф Хербст. Живот и смърт. София: Партиздат, 1981.

6. Панайотов, Филип. Йосиф Хербст. Никому в угода, на никого напук. Във:  Вестници и вестникари..., с. 273.

7.  Панайотов, Филип. Проблеми на периодизацията.... , с. 177.

8. Пак там.

9. Панайотов, Филип. Изрезки от стари вестници, София :изд. „Захарий Стоянов”, 2009.

10. Цит. по Няма категорични доказателства, че Хайтов е откраднал ръкописите на Яна Язова, разказва бившият главен редактор на в. „АБВ“. Интервю на Нели Томова с проф. Филип Панайотов. https://e-vestnik.bg/6161/prof-filip-panayotov-vie-mi-kazhete-imame-li-prestizhen-vestnik-u-nas/

11. https://e-vestnik.bg/12663/panteon-bez-geroi-eto-che-doyde-red-da-otrichat-i-levski/

12. Пак там.

 

13. Пак там.

14. Пак там.

15. Пак там.

16. Без недомлъвки. Полемични статии, реплики и  апострофи. София: Университетско издателство „Св. Кл. Охридски”, 2011.

17. Панайотов, Филип. Европа като продължение на Балканския полуостров. В: Златева, Минка (съст.) Имиджът на Балканите: исторически подходи и комуникационни перспективи. София:  Софийски университет „Св. Кл. Охридски”- Факултет по журналистика и масова комуникация, 2008, с. 71-72.

18. Пaк там, с.72.

19. Пак там, с. 75.

20. Цит по Няма категорични доказателства... https://e-vestnik.bg/6161/prof-filip-panayotov-vie-mi-kazhete-imame-li-prestizhen-vestnik-u-nas/