nabore.bg

Защо социалдемократът проф. Георги Боршуков не станал член на БКП?

Портрет на Георги Боршуков като студент във Виена, 1925 г. За първи път е публикуван в студията на проф. д-р Минка Златева „Българо-австрийски връзки в областта на академичното образование по публична комуникация”, включена в сборника „Австрия-България: традиции с бъдеще” (изд. ПИК , Велико Търново, 2007) със съставителство и научна редакция на проф. дин. П. Филева и проф. д-р М. Златева. Като автор на този портрет  е подписан П. Фортунов,. Аз предполагам, че това е Пенчо Фъртунов, социалдемократ, бъдещ прочут лекар, може би познат на Боршуков още от мъжката гимназия във Велико Търново.

Необходимостта изявявала сама себе си като случайност, учи един велик философ. Е, ние, не-философите, се оставяме на случая, а после редим спомени ту в броеници, ту в нанизи от скъпоценни перли, ту на верига, която ни привързва към минали случки и хора. Кой както разбира радостта и тъгата на изживените мигове. Ето, и аз днес се връщам към такива необходими  и не винаги удобни спомени.

В библиотеката – томчета с личния екслибрис на проф. Г. Боршуков

Пред очите ми се ширва „Руски”, сега „Цар Освободител”. Вървя с няколко колежки към университета и изведнъж откриваме сред минувачите нашия професор по история на българската журналистика. Достолепният Дядо Боршуков, който обичаше да казва „Има един ТАКЪВА въпрос” под влияние, навярно, на говора в родния му Казанлък. И който не оставяше въпрос без отговор.

Проф. Боршуков на екскурзия в Жеравна със студенти по журналистика през 1969 г. Снимка Желю Кабзамалов, публикувана в посочения сборник

Там, на „Царя”/ както умилително наричаха булеварда софиянци/ положението беше ни човек да го изпревари, ни да върви по петите му. Бяхме толкова любопитни да видим какъв е нашият преподавател извън аудиторията, къде ще се загледа, няма ли да спре с познати... Проф. Боршуков бе както винаги с костюм, бяла риза и вратовръзка, отиваше към сградата на Ректората. След около час и ние щяхме да сме по банките. Той - енергичен, ведър. С шлифер през рамо. Тази мода отдавна е минало – и шлифери не се носят сега, и мъжете не ги премятат така, но в първата половина на 20 век е било израз на прагматична елегантност. Професорът се усмихваше на нещо свое, а аз се питах дали когато му е драго, не си подсвирква тихичко като в младежките години. И се спънах. Точно тогава той ни видя, като кавалер пръв кимна учтиво и продължи пътя си, а ние се засуетихме дали на мига да не кривнем в близката пресечка...

Проф. Дафин Тодоров на бригада със студенти. Неговият внук Веселин Коларов предостави на автора тази и следващата снимка.

Като сме на ретро вълна, нека се отбием в днешния ФЖМК, в библиотеката. Някога ходехме по чужди– във Философския факултет, в „Славянски филологии“. Сега в „нашата“ има и книги, и компютри. А още по-показателно – 300 тома от хилядите други са дарената лична сбирка на проф. Боршуков. С екслибриса му. Стари издания, ценни, та безценни. И си мечтая някой да нарече тази библиотека на негово име. За почит!

Дафин Тодоров – сериозното е сериозно, шегата - за разведряване.

Друг спомен. Чакаме се на входа на Полиграфическия комбинат. Проф. Г. Боршуков държи на точността, но държи и на петте минути толеранс, за да се събере студентската група, която той води на упражнение по основи на техническото оформяване на вестници и списания. Не биваше да пречим на нормалната работа в цеховете, влачейки се един по един. Разговорът бе свободен, макар за изданията от 70-те години, а на мен кой знае защо ми дойде на ум да  питам проф. Боршуков той нали е член на БКП? Отговорът беше:”Не”. Понеже човекът усети общото ни изумление, добави спокойно: ”Така се случи”.

Как точно се беше случило разбрахме години по-късно, когато проф. Филип Панайотов разказа историята в книгата си за българския печат „Вестници и вестникари”. След 9 септември 1944 г. са спрени различни издания, между тях „Дъга”, а прощалната статия на главния редактор е „Сбогуване със спомени”. После идва разправата с дейци на опозицията, между тях и приятели на Боршуков. После неговото уредничество на изложбата за столетието на нашия периодичен печат предизвиква силното недоволство на Комисията по печата в ЦК на БРП/к/. Боршуков е характеризиран като „Социалдемократ, който стои настрана от активната работа по провеждане политиката на ОФ”. С помощта на свой приятел от антифашистките времена – проф. Ст. Б. Станчев, Г. Боршуков се захваща с научна работа – от 1952 г.  двамата са сред основоположниците на специалността журналистика във филологическия факултет на Софийския университет... Тогава на входа на Полиграфическия/ където щеше да мине голяма част от трудовия ни стаж/ и аз, и други мои състуденти, запомнихме думите на нашия професор. ТАКА се случи. Отговор, важен и за най-неудобни въпроси.

Проф. Филип Панайотов така, както го виждат Тодор Цонев...

... и Тома Върбанов. Шаржовете са публикувани в сборника „От век на век, от слово към слово”, издаден в чест на проф. дин Филип Панайотов през 2014 г. от Университетското издателство „Св. Кл. Охридски“, София. Съставителство и научна редакция доц. д-р Здр. Константинова, проф. дфн Милко Петров, доц. д-р Мария Дееничина.

Друг спомен от „Царя”. Изкарали сме часовете за деня и сме айляк. Отиваме в кафе-сладкарница „Варшава”. Кафето вече го няма, няма го и музея на революционното движение, но преди половин век това беше привлекателно кътче за нас. А още по-важно – там ни водеше преподавателят по история на чуждестранната журналистика проф. Дафин Тодоров, тогава доцент. Времето не беше твърде щедро – стипендии по 50-тина лева. Доста от момчетата в курса работеха нощем, за да си платят наема на квартирата, един даже вечно се разнасяше с храна от мензата, защото вкъщи го чакаха жена, дете. Та общо взето стискахме стотинки за отиването до „Варшава” – кой кафе, кой оранжада, кой нещо друго ще вземе, но важното е, че сме на маса с Дафин, така го наричахме помежду си. Разговорът винаги се завърташе по невероятен начин – от международното положение до театъра, от битовите ни проблеми до мечтите как един ден ще работим избраната професия. И се заливахме от смях, защото ако някой във факултета държеше първенство по запомнени и разказани вицове, това беше именно този наш обичан преподавател. Сега се питам давали ли сме си отчет за уроците на чаша лимонада от Дафин Тодоров? Че журналистът няма работно време и трябва да умее да се държи умно не само на събития, а и по трапези, и сред близки, и когато нещо го яде отвътре...

Това може да не се струва много трудно за някого, но вярвайте, не е леко. Самият Дафин Тодоров в университетските зали беше от строг по-строг – не допускаше закъснения, шикалкавене. Най-много си патеха момчетата, ако са дошли на лекциите му небръснати, с омачкана риза, на изпит нямаше как да са без вратовръзка. Но никому не минаваше през ум да се сърди на виенския възпитаник – проф. Дафин Тодоров бе винаги ведър и издокаран, истинско удоволствие беше да се изправи до катедрата и да го слушаме. Този пример беше нужен на всички – и на вестникарите, които читателите възприемат чрез писаното слово, и на радиожурналистите, понеже гласът им следва да звучи ободряващо за аудиторията, и за телевизионерите. Нима си представяте разпасан чичо или несресана недогримирана кака да ви представят новини от екрана...

На професор Филип Панайотов дължим отварянето към големия свят. Кръжокът по история на журналистиката, който ръководеше той, използваше ваканциите за екскурзии. Ще разкажа за две – до Турция и до Румъния.

В Турция минахме „задължителните“ маршрути – Одрин, Желязната църква, Балкапан хан. И като ни остана малко време – професорът предложи да се метнем на едно корабче и да идем до Принцовите острови. За сегашните галактически пътешественици маршрутът е нищо – нито дълъг, нито изключителен, но преди 50 години си беше чудо. Ние се дивяхме на бистрото Мраморно море, на красотата и спокойствието на островите, похапнахме баклава на воля. Но най-странното се случи, когато поискахме да надникнем в тамошната църква. Беше преди Великден, храмът – католически, а ние - възпитавани в твърд атеизъм. Филип, винаги го наричаме така с уважение и обич, ни обясни най-общите правила, може би каза и нещо за службата, в която после старият отец ритуално изми краката на едно момченце. Гледахме сащисани, но любопитно кротки. И си дадох сметка, че в нашата професия човек среща разни хора с разни нрави, а уважението към ДРУГИЯ друг е неизбежно нужно за диалога.

Виж, от Букурещ споменът ми понагарча. Бяхме видяли Браила и забележителностите в румънската столица, дето се казва – оживяла бе атмосферата от времето на Ботев и Каравелов и в автобуса ни цареше приподвигнато настроение. До вечерта, в която ни настаниха в старо общежитие, а там течеше такъв ремонт, че нямаше къде да се измием и да преспим спокойно. Тогава проф. Панайотов каза да се качваме пак в автобуса. Отидохме до някакъв парк, минаваше вече среднощ и колкото и да бяхме ентусиазирани от славната история, дремехме свити по седалките А Филип изчезна и изглежда, хич не бързаше да се връща... Не знам колко време бе минало – и на филми играхме, и вицове си разказвахме, и мрънкахме за несгодите, докато накрая проф. Панайотов си дойде. С него – и кола на нашето посолство, която придружи групата до друго общежитие, там условията бяха добри и ние,  уморени до крайност, се отпуснахме в блажен сън. На другия ден не говорихме кой знае колко за случката, но Филип ни беше показал: журналистът не бива да се оставя да го унижават уж поради обективни причини, макар понякога в работата ни да е потребно безкрайно „търпило“... И не изпитахме неприязън към домакини и организатори, които може и да са разчитали, че всичко се преглъща. Онзи философ май е прав – необходимостта изявява сама себе си. Като случайност и поука от нея.

Антония МЕЧКОВА