nabore.bg

Ще обвърже ли БСП своята дейност с интересите не само на своя електорат, но и на всички българи?

Обединението на левицата у нас претърпя през годините дълги и трудни метаморфози

Реформирането на БСП, без да съм го наблюдавал отблизо и пряко, според мен, беше повърхностно и имитативно, по-скоро геополитическа преориентация, приемане на нова идеология /“европеизъм“/ и нова политическа риторика. Но не беше съпроводено от по-дълбока преоценка на историята на разделенията и обединенията от началото на XX в. до днес. Имаше място и време за това, първо, да се осъзнае, че и деветоюнския неутралитет, и Септемрийското въстаниебяха неадекватни на българската ситуация: първото беше „тесняческо“ доктринерство, а второто - изпълнение натроцкисткатаидея за перманентната световна революция.

   Днес би трябвало да се върнем към началото на XX в. Точно тогава, през 1899 г. излиза ревизионистката критика на Бернщайн, публикувана под заглавие „Предпоставките на социализма и задачите на социалдемокрацията“. /Ще бъде цитиран по изданието от 1901 г., с езика на тогавашния превод./

    Този труд обикновено е резюмиран с фразата „Целта е нищо – движението е всичко“.

В детайли съдържанието включва не само политически, но и идейно-философски момент. С него започва книгата си Бернщайн: 

   „Както и да стават нещата в действителността, щом ние напуснем почвата на фактите, които могат да се доказват чрез опит, и щом нашите мисли се издигнат над тях, ние изпадаме в царството на дедуктивните понятия и ако тогава следваме диалектиката, както тя е създадена от Хегеля, ние  ще се намерим, без сами да забележим в мрежите на „Саморазвитието на понятието“.

   Тук Бернщайн се отграничава от спекулативните /философски и философско-политически конструкции/ в полза на критическото отношение към социалните и политически процеси, което ще рече, и към категориите, с които те биват описвани и обяснявани. Особено когато тези категории биват субстанциализирани, тоест, когато им се придава значение на еднозначни и еднопосочни реални фактори в социално-политическите процеси. Основна такава категория е „пролетариат“. Самият Маркс скоро след написването на Комунистическия манифест протестира против това, че „от думата „пролетариат“ се прави нещо свещено“, но инерцията е голяма и не може да бъде спряна – „пролетариатът“ и занапред ще бъде фетишизиран. 

Изследователят на социализма историкът доц. Димитър Генчев

У нас Янко Сакъзов е бил възприеман като последовател на Бернщайн. Изследователят на социализма Димитър Генчев* обаче показва, че това не е точно - Сакъзов е автентичен ляв мислител, който по своята умонагласа е вече готов бернщайнианец. Той се запознава с първите статии на Бернщайн в „Ди нойе цайт“ когато пребивава в Берлин.Ето какво пише Генчев за „ревизионизма“ на Янко Сакъзов: “Как­во още е про­чел Ян­ко Са­къ­зов в „Ди но­йе цайт“? Мар­к­сис­т­ко­то уче­ние след­ва да се раз­ви­ва чрез кри­ти­ка. Не­об­хо­ди­мо е да си да­дем смет­ка за праз­но­ти­те и про­ти­во­ре­чи­я­та на те­о­ри­я­та. То­зи, кой­то осъз­нае те­зи про­ти­во­ре­чия, ще усе­ти и не­об­хо­ди­мост­та да ги раз­чис­ти. То­ва е за­да­ча­та на уче­ни­ци­те, а не веч­но да пов­та­рят ду­ми­те на Учи­те­ля. Днес ра­бот­ни­чес­ко­то дви­же­ние има не­об­хо­ди­мост ос­вен от бор­ци, от обоб­ща­ва­щи умо­ве, ко­и­то да от­де­лят пше­ни­ца­та от кък­ли­ца­та и да „мис­лят дос­та ши­ро­ко, за да съг­ле­дат и приз­на­ят оно­ва рас­те­ний­це, ко­е­то не е про­рас­на­ло в тях­на, ами в чуж­да ог­ра­да; ра­бот­ни­чес­ко­то дви­же­ние се нуж­дае от умо­ве, ко­и­то не са ге­не­ра­ли, а ред­ни­ци в об­ласт­та на со­ци­а­лис­ти­чес­ко­то мис­ле­не“. И та­ка гла­ва след гла­ва се пред­ла­га без­п­ре­це­ден­т­на ре­ви­зия на мар­к­сиз­ма чрез пе­ро­то на един от най-вли­я­тел­ни­те те­о­ре­ти­ци на гер­ман­с­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ция и на Вто­рия ин­тер­на­ци­о­нал, един от най-близ­ки­те при­я­те­ли и спод­виж­ни­ци на Фрид­рих Ен­гелс, кой­то в за­ве­ща­ни­е­то си го удос­то­я­ва с ве­ли­ка­та чест на един­с­т­вен из­да­тел, тъл­ку­ва­тел и раз­по­ре­ди­тел на Мар­к­со­во­то те­о­ре­тич­но нас­лед­с­т­во.

Ня­ма ни­как­во съм­не­ние – продължава Генчев -  че Ян­ко Са­къ­зов пос­ре­ща с го­ля­мо за­до­вол­с­т­во те­о­ре­тич­ни­те ар­гу­мен­ти за пра­вил­ност­та на соб­с­т­ве­но­то си по­ли­ти­чес­ко по­ве­де­ние до то­зи мо­мент. Всъщ­ност в кон­цеп­ци­я­та на Бер­н­щайн за „об­що на­ци­о­нал­но де­ло, чрез сът­руд­ни­чес­т­во на кла­си­те, за пос­ти­га­не­то на го­ле­ми и не­от­лож­ни де­мок­ра­тич­ни за­да­чи, ко­е­то про­из­ти­ча от ед­но ши­ро­ко раз­би­ра­не на мар­к­сиз­ма“ – за не­го ня­ма ни­що но­во. Не­що по­ве­че, той оп­ре­де­ле­но се гор­дее – как­то сви­де­тел­с­т­ва Си­ме­он Ра­дев, че не­го­ва­та кон­цеп­ция за ши­ро­кия со­ци­а­ли­зъм е с по-ста­ра да­та. Впро­чем и Ди­ми­тър Бла­го­ев му от­да­ва дъл­жи­мо­то, ка­то сви­де­тел­с­т­ва в „При­но­са“, че ши­ро­ки­ят со­ци­а­ли­зъм на Ян­ко Са­къ­зов е най-мал­ко с две го­ди­ни по-стар от ре­ви­зи­ра­ния мар­к­си­зъм на Бер­н­щайн.“

Припомнямс помощта на Д. Генчев този момент от историята на българското социалистическо движение, защото в настоящия момент кризата на БСП, според мен,  се дължи на обвързването на олигархични икономически интереси с фетишизиране /с цел защита на тези интереси/ на името „Европа“ и неговите производни категории - „европейско“, „европейска партия“ и пр.  Точно така, както в историята на социализма е фетишизиран „пролетариатът“.

„Широкото“ схващане за ролята на една социалистическа партия, защитавано от Янко Сакъзов е ориентирано от проблемите на нацията, от  актуалните и конюнктурни /краткосрочни/ проблеми, които изискват висока политическа активност от партията. А не „неутралитет“ и подготовка за бъдещата „световна пролетарска революция“ /като на 9 юни 1923 г. /. Продукт на тази „широка“ критическа нагласа и известното произведение на Янко Сакъзов „Цезаризъм или демокрация“ - дисекция на личния режим на Фердинанд. Ще цитирам само едно дълго изречение от книгата, чиято актуалност е поразителна:

   „Първата работа на българский бонапартизъм е била да омаломощи нашите партии като ги нахвърлюва една срещу друга, като дава възможност на всяка една от тях да натрупва във време на властвуването си маса насилия, кражби и злоупотребления, за да има да се повдига срещу всяка една всеобщо негодувание, и по този начин да се извършва най-бързо разложението и компрометирането, както на партиите, така и на самото партийно управление“.

Янко Сакъзов и две от основните му статии в теорията на българската социалдемокрация

След излизането на „Цезаризъм или демокрация?“ Благоев атакува автора й в „Ново време“,убеден в превъзходството на своята „принципна“ позиция по отношение на конюнктурната политика: „Стремежът на широките социалисти чрез участие в опозиционната борба да подигнат общонародно движение за сваляне на правителството и за установяване на един режим, който да задоволява стопанските и политическите интереси на масата трудещи се не е нов, а просто повторение на изтъркания лозунг за сътрудничество на работническата класа с буржоазията. Щом те призовават опозиционните партии за обща борба срещу личния режим, ясно е, че с това ги оневиняват като фактори за неговото съществуване и заблудени във фалшивата им демократичност, дори им предоставят ръководни позиции в съпротивата.“

Но Сакъзов не се вълнува толкова от идеологическата правоверност, а от основния политически конфликт в родината му – между явните и скрити привържениците на „личния режим“ и игнорираните от тях леви демократични сили.

„Искрен и истински социалдемократ,Сакъзов продължава да ратува за обединението на всички унижени и оскърбени,мислещи и ограничавани от личния режим на княз Фердинанд българи – за обединението на целия народ в едно общо дело, което да е в полза на същия този народ“ – обобщава Димитър Генчев.

Текстът на Благоев е от 1907 г. Това е „разделната“ година преди обявяването на независимостта, съгласувано с Австро-Унгария и в неин интерес; преди промяната в чл. 17 на Конституцията, с която Народното събрание са самолишава от главния си прерогатив – да се произнася по въпроса за войната и мира; преди доверени лица на Кобурга да объркатдоговорите, с които се създава Балканския съюз. Ако тогава е бил озаптен Фердинанд, историята на България би била съвсем друга. Но борбата между партии, между вътрешно-партийни фракции и между личности, прави България най-лесно манипулираната нация от страна на един монарх. Историческа вина за това носят и „тесните“ социалисти.

„Широкото“ разбиране за социалната и политическа проблематика възхожда към схващането на Левски /и на Джузепе Мацини, разбира се/ за необходимостта от сътрудничествомежду различните класи или социални групи, /ако не използваме първото понятие заради марксистките му конотации/. Мацини се отграничава от френското разбиране за нацията /правата на човека и гражданина/, а говори за „patto nazionale“ /национален пакт/. Левски дори отправя упрек – уважителен, но все пак упрек към Каравелов за острото му отношение към „Старите“, които са „русофили“, както е известно. „Широките“ социалисти в този смисъл са последователи на Левски.Именно поради това тяхнатапозиция е диахронно поадекватна в настоящата ситуация, отколкото тази „тесните“интернационалисти, начело с Благоев.

    Не мисля, че Кристиян Вигенин или Крум Зарков са доктринери като ония в началото на XX в. Но те употребяват аналогични аргументи /като твърдението „БСП е европейска партия“ /, за да защитят властовите си позиции. Употребяват и Конституцията за тази цел, а тя е конкретизация на основополагащия „обществен договор“, който у основателя на модерната политическа теория Джон Лок /обоснована с теологични аргументи!/ гласи:

„Когато някакъв брой хора са създали чрез съгласието на всеки от тях общност, те са направили тази общност едно тяло, с власт да действа като едно тяло, което се осъществява единствено чрез волята и решението на мнозинството.“

Това е класическата формула на модерния суверенитет. Оттук нататък правото на референдум се явява резултат отпериодичното разширяване на електоралната база. Легитимно /законно/ ли е да се провеждат референдуми в съвременна България? Категорично „да“. Затова агентите на глобализма казват, че референдумът  за еврото е  „неконституционен“. Но ние разбираме, че той е неприемлив за наднационалните господари на парите, които са упълномощили своите „експерти“ с необходимата „компетентност“, за да суспендират обществения договор, легитимиращ „върховенството на правото“.

Такова „върховенство“ има и в теократичната империя, но там то е легитимирано с „универсален“ Бог. А върховнатаюрисдикция принадлежи на „божия наместник“ – монарха. Смъртната присъда на Левски, например, влиза в сила след потвърждаването й със султанско ираде.Както се вижда, днес в България отново си имаме колективен „султан“ /или „Бонапарт“/ - българската компрадорска олигархия. Изглежда – а някои го твърдят категорично - в мрежите на този „колектив“с неясен образ попадат и представителни за БСП политически лич ности.

Ако в българската Конституция имаразпоредба, която казва, че България участва в изграждането и развитието на ЕС, тази разпоредба може да бъде изменена в смисъл, обратен на изменения през 1911 г.  чл. 17 на Търновската Конституция. Например така: “Целта на това участие не е суверенитетът на българската държава и нейните символи да бъдат изцяло отменени“. Защо трябва да се фетишизира някаква конституционна формула, в която фигурира думата “европейско“, при положение, че разни „реформатори“ периодично бърникат в Конституцията? По навик, придобит в нашето  минало от XV в. насам?...  

Част о тагентите на глобализма са добре платени, други са интегрирани на високи позиции във властта, а има и немалко полезни идиоти.И едните, и другите се обосновават с фетишизираната категория „Европа“ тоест, Западна Европа като ядро на ЕС и ментор на източноевропейските нации; тя се употребява, по думите на Маркс, като „нещо свещено“.

 Същите „мисловни“ процеси на „сакрализиране“ протичат в главите на онези млади българи, за които понятието „прогрес“ ереална движеща сила, еднакво валидна за всяка страна и във всеки момент от нейното социално-политическо битие. Но дават ли си сметкамладите прогресисти, че акокатолическо-протестантска Европа „прогресира“, българската нация може да се разпада и точно това да е целта на  „прогреса“, замислен отстратезите на глобализма:разрушаване нанякои малки нации и превръщането им в хлабави агломерации с все по-намаляващо население.

Димитър Благоев

   Какво означава това на практика? Ще обвързва ли БСП своята политическа дейност с интересите не само на своя електорат, но и на всички българи,заетите в производството на материални и духовни?А те, освен че са производители и потребители на материални блага са също така автентичните носители на историческата културно-национална идентичност, подложена на последователно ерозиране отвътре и отвън. Със здравия си разум и политически инстинкт „народът“ често е имал по-точна преценка за политическите процеси от „компетентните“ политици. Дори и ако говорим за отделни личности – в навечерието на Междусъюзническата война „народният“ генерал Васил Кутинчев, който не е учил във висше военно училище казва, че една армия не може да има две души и след като е изкарала една победоносна война срещу определен противник, ще може да повтори същото в друга война. Той е имал пред-понятийна представа за това, което Антъни Смит нарича „колективна културна идентичност“. Но бившият началник на Военното училище ген. Михаил Савов не мисли така, по-точно, не мисли, а „компетентно“ изпълнява заповедите на „европееца“ Фердинанд Кобургготски. Така че, много важно е БСП ще се интересува ли от състоянието на България като нация със своята исторически формирана културно-национална идентичност или напълно ще я игнорира, както са правили в миналото партиите, обвързвали политиката си с едноличната воля на Кобургите. Най-безспорното в българската история е това, че  тези партии са докарали България до три поредни национални катастрофи, за да я „интегрират“ накрая с образа на едно от най-несимпатичните животни – чакала: известно е, че на него Чърчил оприличава българските политици по време на Втората световна война. За разлика от предишните, катастрофата, към която са ни подкарали агентите на глобализма ще бъде по-бавна, по незабележима - и последна.

    Написаното не сочи към някаква „общоделска“ ретроутопия, то ориентира към една „идеология“, която е по-скоро критика на всякакви идеологии и политически дискурси; и призовава към съсредоточаване в уникалните проблеми на българската нация и наисторически формираната културно-национална идентичност в днешната– бих я определил като съдбоносна - ситуация. Ако някой „по-ляв“ ме уличи в идеологическо пристрастие, бих се защитил с емоционалната реплика на историка с изключително висока научна репутация проф. Андрей Пантев: „Но как можеш да пишеш или говориш за майка си, значи за България, без пристрастие?“

Александър КЕРТИН

-----------

*Димитър Генчев – Янко Сакъзов /Страници от политическата му биография/ https://ponedelnik.bg/pone-11-12-tyaloWEB.pdf