nabore.bg

В храма

Пред святата нощ: Защо се храним с потока на празните думи?

Призивите за толерантност висят във въздуха и нищо не пониква от тях

 

Сенека не научил Нерон на благоразумие, нито Аристотел обяснил добре смисъла на живота на Александър Македонски. Кой на какво успява да се научи е въпрос на лично постижение. Казват, че истински свободен е този човек, който може да откаже покана за обяд, без да се извинява, стига да е деликатен и вежлив. В наше време горната, доведена до абсурд фраза, има доза истина. Свободният човек трябва да умее да казва “не” даже, ако другите не очаква това от него.

Младият човек е бял лист,

 

чист и неопетнен, неизкушен

 

все още от превратностите на живота. Ден след ден, година след година попада в лабиринта на сложни и уплетени човешки взаимоотношения, в които непрестанно е изправен пред избора как да запази достойнството си, но да обслужва и интереса си, да постига целите си. На всяка цена ли да постига желаното, доколко да направи компромис, струва ли си въобще! Така с времето подменя ценностите с мотивация по целесъобразност.

Свободата е безгранична възможност да постъпваш както намериш за добре. Но свободата е огромна, тежка, непосилна, непоносима отговорност и тя задължава да избереш най-доброто за себе си в общи и лични си контакти. По начина, по който постъпваш в свободния си избор, те преценяват колко свободен си в мислите, в светогледа, в културата, в етично и естетично си поведение – все ценности завещани ни от родители и прародители. Бързаме, пренебрегваме ги, нямаме време за толкова условности, така губим смисъла, тежестта, стойността на постъпката, не научаваме поредния си житейски урок, не добиваме нужната опитност. В следващия случай правим същите грешки. Те се трупат. Извиняваме себе си, че времето е друго, ние сме други, не ни трябват

 

нравствените ценности на баба и дядо,

 

те са от миналия век. Сега постъпваме прагматично, рационално, директно, заинтересовано. Понякога не живеем, а постъпваме като юпитата. Докога и доколко са ни нужни неща, които вършим с изтрита душевност, повярвали, че в новия век тя не ни е нужна.

Времето е особено – безвластно. Безнравствено, безнадеждно. Но искаме много да живеем хармонично и полезно сред останалите. Не ми е достатъчно да живея свободен, искам да живея сред свободни хора – казал Сократ и то в ерата на робството, когато идеята за лична свобода е била абсолютно нереална.

А кой сега у нас се смята свободен? Който припечелва на търговски сергии с университетска диплома в джоба си?

Не се смята за беден човекът, комуто е достатъчно и малкото. Веселата бедност е достойно нещо. Не е бедност, щом е весела. Не е беден и онзи, който има малко, а който не може да борави с повече. Да имаш е необходимо, но мярката за богатството е всеки да има достатъчно за самия себе си. Достатъчно богат е, който умее разумно да съжителства и с бедността. Призивите за толерантност висят във въздуха и не посяват – никой не успява да спре пренебрегването на закона. От това всички не се чувстват особено уютно, хората не се сближават, Силата привлича неудържимо. Духовно бедният практически няма нужда от нищо. Не умее да го оползотвори хуманно и не осъзнава, че е лишен от толкова много неща.

Добронамереният ли само достига душевен комфорт в себе си, само той ли е доволен от това, което притежава? Глупостта у когото и да е, винаги мъчи само собственото му високомерие. Мисли, човече, по правилен начин. Нищо да не те принизява. Дръж духа си здрав, после и тялото. Безумни са повечето. Молят се на съдбата за недостойни дела и не се срамуват от молитвите си. Нужно ни е да се справяме с някого, но въпросът е в правилния подбор,

 

по който сравняваме нрава си.

 

“Разговаряй със себе си, но ако приемеш разговора, внимавай с какъв човек разговаряш” – съветва философът Сенека, учител на Нерон. И Аристотел бил духовен вдъхновител на властовите и военни амбиции на Александър Македонски. Помним как приключва всяко безумие. Колкото и да са мъдри, философите не успяват да помогнат на сатрапите да овладеят грандоманските си амбиции. Излиза, че е безсмислено да се учат от житейските си уроци, защото нищо не искат да прихванат. Не им е изгодно. Но ние, останалите, не бива да преставаме да пазим човечността и да чертаем правилните ориентири на духовността – събрани по наследство, осмислени днес. За да има какво да предадем и на следващите след нас.

 

Да си свободен е привилегия само на смелите

 

и духовно високите личности. Останалите цял живот чакат своя освободител, който на следващия ден след освобождаването им става поредният им господар и поробител.

Храним се с мръсния поток от празни думи и се надяваме да пораснем до себе си. Поробителите не си отиват, а свободата плаче в тревожните и плахи очи на децата ни. Не можем да ги нахраним с много радост и да ги дарим с вяра в бъдещето. Защото не сме освободени от нашите страхове и от нашата несвобода, която превзема непорочните им крехки души, изписани на белия лист хартия, страничка по страничка от нашия и техния живот. Как да помогнем! Как да ги спасим! Като си помогнем и спасим първо себе си. Като спрем да сънуваме свободи и да празнуваме своите освободители. Като знаем, че сме свободни – в духа си.

 

Василка КОСТОВА, Смолян