nabore.bg

Много й се искаше това да е някакъв сън, но уви

Тя вече  беше прехвълила седемдесет и петте. Вече си личаха белезите на старостта по лицето и снагата и. Отдавна и се искаше да  види  своя роден край, където не бе ходила вече 25 години. Все отлагаше, защото я бяха налегнали болежки. Имаше случаи когато по цели нощи не заспиваше от силни болки в кръста и краката. Сякаш някой със свредел пробиваше костите и. Вече не помагаха лекарства и инжекции. Сигурно това беше някаква хронична болест, която ще я тормози до края на дните й. Дъщеря и сигурно разбираше мъката на майка си и реши на всяка цена да предприемат дългото пътуване чак до родния Пазарджишки край. Една сутрин дойдоха от града със съпругът си взеха я с колата и  тръгнаха. Доста време щеше да продължи пътуването.

Още като потеглиха тя леко притвори очи и видя като на екран целия си живот. Кадрите се сменяха един след друг. Беше младо и хубаво момиче прекрачило прага на селскостопанския институт в Пловдив. Как от пръв поглед хареса един черноок  младеж, който свиреше на акордеон и пееше. Още в първите години на следването сключиха брак. Роди им се син. Студентските години минаха почти неусетно. Завършиха образованието си и нямаше никакво съмнение, че двамата ще отидат в неговото село някъде в северна България близо до Дунава. Тя никога дори и за миг не е мислила каква ще е съдбата и там. До себе си има стабилен човек на когото е поверила сърцето си. Има доверие в него. Веднага започват работа. Той е назначен за главен агроном и много обича работата си. Утвърждава се като един от най-добрите стопански ръководители. По всичко си личи, че му предстои блестяща кариера за да заеме някой отговорен пост. Тя е в разцвета на живота си. Когато се появи в селото усещаше мъжките погледи, които я измерваха от главата до петите. Виждаше и завистливите женски очи, които завиждаха на щастливата и съдба.

Природата и беше дала всичко. Сякаш беше изваяна на струг. Характерна походка. Характерни маниери. Характерен говор. Общителна и отзивчива. Наред с пряката си работа се включи и в обществения живот на село. След няколко години се роди и дъщеря и. Умни и прилежни деца. Завършиха образованието си и поеха пътя си в живота. Всичко си вървеше сякаш по план. Изведнъж в средата на един ноемрийски ден се случи голямото нещастие, което преобърна живота и завинаги. При нещастен случай по време на лов съпругът и е прострелян смъртоносно. Сякаш му било писано да си отиде от този свят в разцвета на живота си.

Много мъка  се стовари на главата и за цял живот. По цели нощи не е спала и проклинала съдбата си. Къде беше сгрешила. На кого беше сторила зло, че беше толкова жестоко наказана. Дали не беше възможно някой завидял на красотата и да е направил магия. На моменти по време на пътуването се унасяше в лека дрямка. Това временно разсейваше спомените. Много и се искаше това да е някакъв сън. Но уви.

Вече наближаваха родното пазарджишко село. Филмовата лента сякаш свърши. Показаха се и първите къщи на обезлюденото село. Тук там по улиците се мяркаше по някой възрастен човек. Гледка характерна за цялата страна. Пред бащината къща я очакваше по-малката и сестра, на която ще гостуват. Вечерта след приключване на официалната част по посрещането двете сестри се усамотиха в една стая. Много неща си говориха. Припомниха си и детските години. На другия ден посещението щеше да приключи. Предстоеше изпращането. Вземаха си довиждане. Сестра й излезе на улицата и дълго им махаше с ръка за довиждане. Тя се обръщаше назад докато колата се отдалечи. Когато се обърна пак напред две големи сълзи капнаха от очите и. Тогава промълви на тих глас “Божичко, защо така ме наказа.“ Толкова тихо изрече думите, че не можаха да я чуят. А и автомобилът вече набираше скорост по обратния път.Тя сякаш осъзнаваше, че това може да бъде последното  и пътуване до родното и село. Искаше и се да се обърне още веднъж за да види бащината къща, но тя вече не се виждаше.

Пенчо ЦАНЕВ, с.Горно Абланово, Русенско