nabore.bg

Половин век бяхме без свобода, сега не ни и трябва

Проф. Кирил Топалов е български учен, писател, драматург, киносценарист, литературен историк и критик, преводач, дипломат и обществен деятел. Автор е на повече от десет романа, сред които и филмираните „Бъди благословена”, „Не се сърди, човече” и „Бягай…Обичам те”, на сборници с разкази за деца, на двайсетина пиеси, поставяни на наши и чужди сцени, на монографии и многобройни научни студии по история на литературата. Преподавател е по българска литература в СУ „Св.Климент Охридски”, НАТФИЗ, Нов български университет, гръцки и френски висши учебни заведения. Член на международния ПЕН, на Световната елинистична академия „Аркадия” и други международни научни дружества, председател на Академията за балканска цивилизация, на Дружеството „Приятели на гръцката култура”, на Международното дружество „Приятели на Никос Казандзакис” и Националната асоциация „Георги Ст. Раковски”, почетен член на националните съюзи на гръцките писатели и преводачи, бивш директор на Народната библиотека, посланик в Атина и почетен гражданин на гръцката столица. Бил е общински съветник в София и заместник-председател на постоянната комисия по образование, култура и вероизповедания в Столична община.

- Какъв е езикът на медиите днес, проф. Топалов?

- По-лош е бил само в епохата на соца – с догматичното си скудоумие, шаблонност, точно премерена скопеност на формулировките, за да не се каже нещо извън партийната линия, трафаретна и фалшива емоционална приповдигнатост. Особено при отразяване на някакъв успех в целия регистър от примерно преизпълняването на нормата от някоя доячка до всенародния ентусиазъм при отчитането на поредната петилетка, партиен конгрес, велики строежи – икономически гробници, като тези в Кремиковци, Девня, Радомир, Димитровград и редица други, още по-велики решения на Политбюро. Като например онова от 1963 г. за ликвидирането на самостоятелността на държавата ни и присъединяването й към Съветския съюз и много други такива… Припомням това, защото мнозина обичат да спекулират с „развалянето” на медийния език „при демокрацията”. Целенасочено-точната „подреденост” на тогавашния език имаше само един плюс пред днешния – беше поне граматически и правописно правилен, коректорски грешки бяха по ред причини недопустими. Една от тези причини си беше пак идеологическа. Както се казва в един старобългарски текст, живи са още, които помнят какво се случи на един вестник заради коректорското изпускане на сричката „жа” от определението на Живков като „партиен и дър(жа)вен ръководител”. Или от излизането веднъж на името му в „Народна младеж” като Жвиков и т.н. Днешният медиен език не може да се оплаче от липса на свобода, достигаща и до нецензурна просташка слободия на употребяваната лексика, но и той постепенно се шаблонизира и упорито злепоставя иначе важната обществена функция на медиите. Да не говорим, че в повечето от печатните и  електронните медии вилнее недопустима езиково-правописна и правоговорна неграмотност, сякаш тези наши колеги, казвам наши, защото и аз съм член на СБЖ, никога не са учили в университет.

- А как може да се противодейства на това опростачване на езика?

- Никак не е случайно, че мнозина от съвременниците ни се юрнаха да подкрепят малоумната идея на полуграмотни хора, които, като не са могли да научат няколкото правила на българския език, предлагат въпроса да се реши по болшевишки – има правила, има проблем, няма правила – няма проблем. Та нацията ни да се доопростачи докрай. Тук не говоря за диалектната артикулация на голяма част от т.н. „публични” личности – политици, депутати, политически анализатори и коментатори, телевизионни водещи и т.н., което пък говори и за липса на елементарна интелигентност. Да си във водовъртежа на обществения живот от десетилетия и да мйекаш като селската си стрина, това потресаващо явление е чисто български патент, още по-лошото е, че гореспоменатите не само говорят, а и мислят диалектно… Но всичко това е само щрих от всеобщата чалга, в която някои съвсем съзнателно друсат духовния ни живот, за да покажат и по този начин освен чрез съзнателното тикане на народа в мизерия и в ненаказуема престъпност, че предишното е било по-добро.

- Били сте директор на Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий”. Какво се случва с библиотеките в момента? При тях кризата моментна ли е или перманентна?

- Състоянието на българските библиотеки може и да стане фатално. Ограничиш ли възможностите на една библиотека за пълно компютъризиране, за попълване и поддържане на фондовете й, за обмен със сродни библиотеки в света, за мотивиране и усъвършенстване на специалистите й и т.н., параметрите са много, тя тръгва към гибел. Надявам се това да не се допусне.

- По ваши романи са направени едни от най-хубавите български филми – „Бъди благословена”, „Не се сърди, Човече”, „Бягай… Обичам те”.  Как ще изглежда един роман за днешната действителност, какви ще са героите, историите?

- Във всеки случай това не ще да е роман за мутрите с просташко-вулгарно-сексуално-клозетен език, както някои пишещи не съвсем прозорливо бяха решили. Съвременникът ни е човек на кръстопът. Той половин век беше лишен от свобода, но сега тя му се оказва ненужна, той прилича на корабокрушенец, който, прекарвайки на самотен сал много години, за да оцелее, постепенно е нагодил организма си да пие по някакъв противоестествен начин солената морска вода и да яде сурова риба, която почти сама е изскачала на сала му. Достигането до някакъв бряг или спасителен кораб може да стресира почти гибелно и стомашно-ензимно-преработващата, и духовно-ценностната му система. Казано с други думи, за дълго и умело обработваното по определен начин мислене пълната с отговорности и рискове свобода е несравнимо и вероятно в някаква степен естествено по-лоша от уюта на стадно осигуреното робство. За мен това е главната тема за човека на времето ни и нещо съм започнал да драскам.

Интервю на Марина ХРИСТОВА