nabore.bg

В ония години живеех толкова мизерно, че палатката в планината ми се струваше като царски палат

Алпинистът Методи Савов е роден на 25 май 1947 г. Прави първото българско изкачване по северната стена на Айгер в Алпите през 1975 г. заедно с Иван Вълчев и Спас Малинов. Стъпва на четири върха над 7000 м, но става известен с изкачването на Еверест през 1984 г., когато заедно с Иван Вълчев нощуват в зоната на смъртта и получава тежки измръзвания. Следва ампутация на част от ходилата му, но той не се отказва от алпинизма. Катери върхове в Алпите, води и 3 експедиции до Хималаите, една от които на Еверест през 2004 г.

 - Здравейте, г-н Савов, кажете как живеете като пенсионер?

- Живея като всички останали пенсионери в България, с търпение и скромност.

- Имат ли младите хора интерес към алпинизма?

- Имат да, доста хора се занимават с това, но и алпинизмът доста се промени. Алпинизмът си има особен чар, защото в него има много неща - природата, красотата, риска, желанието за адреналин. Той е и едно усещане за свобода.

- Търсят ли ви още за съвети?

- Да, но аз съм една отминала епоха. Още повече днес информацията можеш да я черпиш от цял свят, не е като преди.

- Разликата в алпинизма сега и преди най-вече на технологиите ли се дължи?

- Технологиите някак си развратиха хората с отношение към планината, в световен план говоря. Нали знаете за тези т. нар. комерсиални експедиции, те промениха лицето на алпинизма и дори това вече не може да се нарече алпинизъм, а е по-скоро височинно планинарство и туризъм. И не всички маршрути по 8-хилядниците могат да се определят като алпинистки.

- Вярно ли е, че преди да се запалите по алпинизма през 1963 г., сте искал да станете моряк?

- Да. Но в ония години, когато ме взеха в казармата, на последната „гола комисия” определиха, че съм годен за военна служба в “трудова повинност”. Пребледнях и попитах дали не може да служа във флота. А той ме погледна и вика: “Какъв флот, бе, марш от тука”. Подвих си опашката и 2 години бях държавен роб. Работехме като изоглавени. Строихме хотел „Щастливеца”, там измръзнахме, въшлясахме, както и завода за фазерни плоскости в Сливница, завод “Витоша”, плувния басейн на “Левски Спартак” и др. За жалост много от тях вече са срутени до основи. Но бях решил да сбъдна мечтата си да стана моряк. Дори през 1976 г. след експедиция в Афганистан мислех да се отказвам от алпинизма. Една моя позната от Варна ми изпрати документи да ги попълня и изведнъж установих, че съм на 30 години и съм позакъснял... Но на два пъти си начесах крастата, пътувах с яхта от Созопол до Буенос Айрес, а по-късно видях протоците Магеланов, Дрейк, Бийгъл... В живота ми основно са ме интересували нещата за сетивата, а не за кесията.

- След като изкачихте с Иван Вълчев Еверест ви обявиха за герой, защо казвате, че не се приемате за такъв?

- Темата героизъм е много щекотлива. Човек става герой по принуда, доброволен героизъм няма. Например по време на война, или ако помогнеш на човек в беда. А ние имахме опит за това изкачване. Разликата емежду алпинизма и останалите дисциплини, без да подценявам труда на спортистите, е че те живеят нормално, спят в хотел, хранят се, тренират в зали или навън и лекари има осигурени. Всичко това при нас го няма, ние се храним с консерви, спим на палатки, в чували, вурху леда и вървим към неизвестността в природата, която ние обичаме, но на нея изобщо не й пука за нас. Емоциите са еднопосочни. Често се шегувам като казвам, че на спортистите им ръкопляска публиката, а нас ни ръкопляскат боговете.

- С Иван Вълчев сте първите в света, които нощуват без кислород на голяма височина. Там получавате измръзванията. Защо се стигна до тази ситуация?

- Те са многопосочни нещата, но една от грешките беше на ръководителя на експедицията. Всичко се обърка, защото когато ние тръгнахме да изкачваме, пред нас вървеше помощна свръзка, тя ни помага в изнасяне на багаж нагоре, за да спестим сили за самото изкачване. Тяхната работа не е по-маловажна. Така че не беше възможно всички да изкачат върха, не защото не са подготвени и кадърни... Та тази помощна връзка попита ръководителя дали и те не може да качат върха и той им разреши. Затова оттам ние с Иван се натоварихме, защото на трети лагер разбрахме, че не можем да разчитаме на това, което те изнасят. Но като стигаме на 4 лагер на 7500 м. виждаме, че те се връщат от горе измръзнали и обезумели. А на нас тогава ни беше последната възможност да изкараме що годе нормална нощ и да поспим. Имахме една палатка двуместна, в която цяла нощ изкарахме 4 души и цяла нощ с Иван ги масажирахме. Така, без да ме спали, тръгнахме с 5 часа закъснение към 8-9 ч. сутринта към върха със всички последствия, изтощение... В планината, когато не си отпочинал започваш да натрупваш необратима умора, а там няма възстановяване, дори на едно място да стоиш. Качихме се и тръгнахме надолу късно, бяхме принудени да спим на 8750 м без кислород, бяхме го свършили...

- Николай Петков и Кирил Досков ви намират на другия ден и ви свалят. Какво си мислехте на косъм от смъртта?

- Как да отърва кожата, за какво друго да мисля? Не съм си мислел за среща с Него. Но когато някой ми заговори за религия и Бог им казвам да не ми говорят, защото аз съм бил най-близко до него... Пристигнах в България за 23 часа, благодарение на Андрей Луканов, който беше председател по обществена линия на туристическия съюз.

- Имало ли е скандали и неразбирателства по време на експедиции?

- Имало е напрежение, разбира се, това е нормално, там си поставен в ситуации, които трябва да решаваш еднолично.

- Не останаха ли вашите изкачвания малко в сянка покрай смъртта на Христо Проданов?

- Понеже повдигате въпроса, има един тънък момент, който не се казва в публичното пространство. Въпреки че Христо беше невероятен алпинист, той остана завинаги там, защото не беше добре аклиматизиран. Това не е само мое мнение. Освен това се изхвърли да тръгне без кислород по изключително труден технически за изкачване маршрут. Не се казва, защото всяка система има нужда от герои, и аз съм жертва на тази система.

- Познавахте ли лично Тодор Живков?

- Два пъти съм го виждал. Спомням си, когато трябваше да ни награждават след Еверест, церемонията беше в резиденция Бояна. Отидох по-рано, защото ме закараха направо от „Пирогов”, още се лекувах. Ходех с едни пухени тарлъци, а отдолу имах бинтове. Разхождах се наоколо и после ми разказаха, че след мен вървял човек, който дискретно събирал перушинките, които изпадали от търлъците ми. Тогава Живков изказа съболезнования за смъртта на Христо и ни поздрави за успеха. Но какво ми направи впечатление?! Когато започна да ни кичи с медалите и стигна до мен, и той тръгна напред към мене, за да ми спести крачките. Това много ме впечатли.

- Казахте ми преди дни, че трябва да сменяте тазобедрена става. Какво е здравословното ви състояние?

- Да, фондацията “Български спорт” ми отпусна някакви пари за това, но имам и други проблеми и не мога да я сменя сега. Благодаря им! Иначе как да съм - напълнях, дишам тежко, говоря глупости... (смее се)

- Съжалявате ли, че избрахте алпинизма?

- Естествено, и то много! Защото всичките глупости, които направих, вече не мога да ги повторя. (смее се) Няма как да съжалявам! Това чувство за свобода нищо не може да ти го даде. А аз в ония години живеех много мизерно с майка ми в една кочина 2,50 на 2,50 кв. м. и като отидех в планината и опънех палатаката ми се струваше като царски палат.

- Разкажете за семейството си?

- Разведен съм, имам една дъщеря, нямам още внуци.

Интервю на Анна САПУНОВА